От предишната страница. Какви мирни ходове има Япония? Япония има няколко възможности, но всяка има ограничения. Дипломатически преговори. Това е най-прекият път, но не може да бъде наложен едностранно. Ако Русия не желае да преговаря, японските предложения сами по себе си не променят контрола над островите. Токио може да поддържа дипломатическата си позиция, да настоява за възобновяване на преговорите и да запазва документалната история на спора. Това не носи бърз резултат, но предотвратява превръщането на фактическото положение в неоспорвана политическа реалност. Международноправни аргументи. Япония може да продължи да представя правните си аргументи пред международната общност и да търси подкрепа за принципите на мирното уреждане на спорове. Но международното право не разполага с автоматичен механизъм, който да принуди една голяма държава да предаде територия, ако тя отхвърля договореното уреждане. Международен съд или арбитраж също не могат просто да бъдат задействани така, че резултатът непременно да е задължителен за Русия: необходима е подходяща юрисдикционна основа. Следователно правните аргументи могат да поддържат легитимността на позицията, но не гарантират практическа промяна. Икономическо сътрудничество. В миналото Япония е имала интерес от съвместни икономически проекти с Русия, включително в Далечния изток. Идеята е била икономическите ползи да създадат по-благоприятна атмосфера за политически компромис. Този подход има логика: когато две държави печелят от сътрудничеството, те имат стимул да избягват конфронтацията. Но икономическата взаимозависимост не е гаранция, че едната страна ще отстъпи територия. След руското нахлуване в Украйна през 2022 г., Япония се присъедини към санкциите срещу Русия, а Москва прекрати преговорите за мирен договор и ограничи част от двустранните механизми за сътрудничество. Така един от потенциалните инструменти на Токио загуби голяма част от ефективността си. Япония може да укрепва отбраната си, да развива способностите си за наблюдение и защита на островните територии и да задълбочава сътрудничеството със САЩ. Това обаче не е равнозначно на подготовка за завладяване на спорните острови. Целта на възпирането е да направи евентуалната агресия по-скъпа и рискована, а не непременно да промени границите със сила. Именно тук се намира деликатният баланс: твърде слабата отбрана може да увеличи уязвимостта, но действия, възприемани от Русия като непосредствена заплаха, могат да засилят военната конфронтация. Защо Япония не може просто да използва икономическата си мощ? Япония е технологично развита, богата държава с голямо влияние върху световната икономика. Но икономическата мощ не се превръща автоматично в политическо надмощие. Русия има ядрени оръжия, значителни военни сили и контрол над островите. Япония не може да използва икономическата си мощ така, че да гарантира връщането им, без да поеме риск от ескалация. Освен това, санкциите имат двустранна цена. Те могат да ограничат достъпа на Русия до технологии, финансиране и пазари, но могат да намалят и възможностите на японските предприятия да работят в Русия. А ако санкциите не променят изчисленията на руското ръководство, икономическите загуби може да не доведат до политическа отстъпка. С други думи, Япония има възможност да оказва натиск, но няма гарантиран начин да превърне този натиск в териториално решение. Най-разумният подход за Япония е, да не смесва три различни цели. Стратегическият въпрос трябва да бъде разделен на три: Да не се отказва от претенциите си. Това е дългосрочна правна и дипломатическа позиция. Да предотвратява военна ескалация. Това изисква възпиране, канали за комуникация и предпазливост при военните действия. Да поддържа възможност за бъдещо споразумение. Дори при сегашната конфронтация е полезно да има яснота какви условия биха позволили възобновяване на преговорите. Тези цели могат да си противоречат. Например максималистичната публична реторика може да укрепи вътрешнополитическата решимост, но да затрудни компромиса. Прекалено меката позиция може да улесни диалога, но да бъде възприета като отказ от претенциите. Затова японската политика трябва да съчетава последователност по правния въпрос с гъвкавост относно средствата. А какво може да се случи в бъдеще? Никой не може надеждно да предвиди кога и при какви условия Русия би била готова да обсъжда териториалния въпрос. Възможни са няколко сценария: Продължително замразяване. Русия запазва контрола, Япония не признава окончателно уреждане на спора, а отношенията остават студени. Това е сценарият, който най-добре съответства на сегашната блокада на преговорите. Постепенно нормализиране. При промяна на международната обстановка двете страни възстановяват дипломатическите канали и започват с ограничени практически въпроси — риболов, посещения на бивши жители, хуманитарни контакти или икономическо сътрудничество. Това само по себе си не решава суверенитета, но може да създаде условия за по-нататъшни преговори. Частично договорено решение. Теоретично е възможно бъдещо споразумение да се основава на поетапно уреждане, включително на принципи, заложени в декларацията от 1956 г. Но подобно решение изисква политическа воля и от двете страни и не може да се приема за вероятно само защото съществува стар договор. Ескалация. Ако военното съперничество се задълбочи, островите могат да се превърнат в още един източник на напрежение. Това би увеличило рисковете, без непременно да доближи решаването на териториалния спор. Япония няма мирен инструмент, който самостоятелно да принуди Русия да върне островите, ако Москва отказва да преговаря. Но от това не следва, че японската политика е безполезна или че единствената алтернатива е военна конфронтация. Най-същественият японски интерес е да запази претенциите си, да не допусне промяна на статуквото в своя вреда и да избегне конфликт, който би бил несъразмерно скъп и опасен. Това е стратегия на дългосрочно възпиране и запазване на възможностите за бъдещо споразумение, а не стратегия за бързо връщане на територията. Парадоксът е, че Япония може да бъде достатъчно силна, за да направи принудителна промяна на статуквото опасна, но не и достатъчно силна — или склонна да поеме необходимия риск — за да го промени сама. При такива условия дипломацията не е инструмент, който непременно решава проблема; тя е начин проблемът да остане отворен, без да се превърне във война. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.