От предишната страница. Китай и Виетнам: два социалистически съюзника, които воюват помежду си. Това е особено показателен случай. Китай и Виетнам имат дълга история на китайско политическо и културно влияние върху виетнамските земи, но и на съпротива срещу китайското господство. Виетнамският национализъм се оформя отчасти именно чрез борбата за независимост. През XX век двете страни са комунистически държави и си сътрудничат във войните срещу противници, подкрепяни от САЩ. Но общата идеология не премахва националните интереси. След обединението на Виетнам през 1975 г., отношенията се влошават. Виетнам се сближава със СССР, а Китай се противопоставя на виетнамското влияние в Камбоджа. През февруари 1979 г. Китай напада Виетнам. След тежки боеве китайските войски се изтеглят, но граничните сблъсъци продължават и през следващите години. Това показва важен принцип: идеологическото родство не гарантира геополитическо приятелство. Държавата може да споделя политическата система на съседа си и въпреки това да се страхува от неговото влияние. Днес Виетнам поддържа отношения и с Китай, и със САЩ, и с Япония, като се стреми да не попадне в зависимост от нито една голяма сила. За Ханой въпросът не е просто кой е идеологически близък, а кой може да ограничи свободата му на действие. Корея: една нация, две държави и две различни системи. Разделението на Корея, е преди всичко резултат от международното уреждане след японската капитулация през 1945 г. Корейският полуостров е бил под японско колониално управление от 1910 до 1945 г. След края на войната северната и южната му части попадат под различни окупационни администрации — съветска и американска. През 1948 г. възникват две отделни държави. През 1950 г. Северна Корея напада Южна Корея и започва война, в която се намесват САЩ и силите на ООН, а впоследствие и Китай. Примирието от 1953 г. прекратява основните бойни действия, но не е последвано от окончателен мирен договор. Следователно, двете Кореи не са просто две държави, които имат лоши отношения. Те са остатък от нерешен военен конфликт, зад който стоят различни политически системи и външни съюзи. Южна Корея се превръща в индустриална и технологична сила, тясно свързана със САЩ, но същевременно развива важни икономически отношения с Китай. Северна Корея изгражда силно милитаризирана държава, чиято ядрена програма задълбочава конфронтацията. И тук се вижда защо географската близост, общият език и споделената история не са достатъчни за стабилно политическо партньорство. А Югоизточна Азия? Там картината е малко по-различна. Държавите от региона имат сериозни разногласия, но са създали и механизми за сътрудничество. Асоциацията на страните от Югоизточна Азия — ASEAN — е основана през 1967 г. и постепенно изгражда регионална рамка за дипломатически диалог, икономическо сътрудничество и управление на конфликтите. Договорът за приятелство и сътрудничество в Югоизточна Азия от 1976 г. формулира принципи на мирно съвместно съществуване и ненамеса. Това обаче не е азиатски еквивалент на Европейския съюз. ASEAN не е наднационална политическа структура с обща външна политика и обща армия. Членовете й запазват значителна свобода да водят самостоятелна политика. Най-яркият пример за трудностите е Южнокитайско море. Китай претендира за обширни морски пространства и островни групи, върху които претенции имат и Виетнам, Филипините, Малайзия, Бруней и други участници. Сблъсъците и дипломатическите кризи показват, че икономическата взаимозависимост не премахва споровете за суверенитет. Тук има и друга особеност: държавите от региона често предпочитат да не избират окончателно между Китай и САЩ. Китай е важен търговски партньор, но американското присъствие може да служи като противотежест на китайската мощ. Япония също участва в тази система чрез инвестиции, технологии, инфраструктура и сътрудничество в областта на сигурността. Така че, регионът не е лишен от партньорства. По-скоро е изграден върху прагматично сътрудничество между държави, които не се доверяват напълно една на друга. Япония е азиатска държава, западен съюзник, но не и западна държава в културния смисъл. Усещането, че Япония е едновременно част от Запада и не съвсем, е основателно, ако разграничим няколко значения на думата „Запад“. Политически, след 1945 г. Япония изгражда парламентарна демокрация, основана на следвоенна конституция, и се интегрира в международната система, водена от САЩ. Тя е съюзник на Вашингтон и разчита в значителна степен на американските гаранции за сигурност. Договорът за сигурност между САЩ и Япония позволява постоянно американско военно присъствие на японска територия. В замяна на това съюзът осигурява рамка за отбраната на Япония. Този модел позволява на страната в продължение на десетилетия да насочва огромни ресурси към икономическото развитие, вместо да поддържа въоръжени сили със същия мащаб като тези на големите военни сили. Икономически, Япония е интегрална част от развитата пазарна икономика: частна собственост, конкуренция, международни инвестиции, глобални производствени вериги и технологично сътрудничество със САЩ и Европа. Но японският модел не е просто копие на американския. В него исторически имат голяма роля дългосрочните отношения между предприятия, банки и доставчици, индустриалната политика, вътрешното корпоративно обучение и специфичните форми на управление на труда. Това не я прави „по-малко западна“ икономика. Показва, че пазарната икономика може да има различни институционални форми. Културно, Япония не е станала културно западна чрез индустриализацията си. Тя е модернизирала държавата, образованието, армията и промишлеността си, като същевременно е запазила собствените си език, исторически традиции, религиозни практики и социални норми. Тъкмо това е същественото: политическото и икономическото сближаване със Запада не изисква културно разтваряне в него. Япония е добър пример за страна, която възприема чужди технологии и институции, преработва ги според собствените си условия и остава разпознаваема като самостоятелна цивилизационна общност. Защо Япония не се е помирила напълно със съседите си, въпреки че е станала мирна и просперираща държава? След войната Япония не се превръща в продължение на имперската си държава с друго име. Политическата система се променя, военните й амбиции са ограничени, а икономическото развитие става основен източник на международния й престиж. Но съседите й оценяват не само днешното поведение на Япония. Те гледат и на това как тя говори за миналото си. Споровете за посещенията на японски политици в светилището Ясукуни, за историческите учебници, за сексуалното робство на жени в японската военна система и за обезщетенията на жертвите продължават да влияят върху отношенията с Китай и Южна Корея. Съществува и асиметрия в историческата памет. В Япония за много семейства войната означава бомбардировки, разрушения, глад, атомните бомби над Хирошима и Нагасаки и загубата на близки. В Китай и Корея тя е свързана и с японската агресия, окупацията и престъпленията срещу местното население. И двете памети могат да съдържат реални страдания, но те не са взаимозаменяеми. Страданието на японските цивилни не отменя японската отговорност за агресията, както и признанието за японските престъпления не означава, че японските цивилни не са били жертви на войната. Трудността е, да се изгради исторически разказ, който признава едновременно различните преживявания, без да заличава отговорността за конкретните действия. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.