От предишната страница. По време на Втората световна война японците са извършили много жестокости в Китай. Въобще, в Далечния Изток стабилните партньорства между държавите изглежда, са голяма рядкост - Китай воюва с Виетнам, Корея е разделена на две враждуващи държави, Малайзия, Индонезия, Филипините, Тайланд постоянно уреждат помежду си и с другите в региона спорни въпроси. Япония хем е част от "Западния свят", хем не съвсем. Тук се пресичат три големи теми: паметта за японските военни престъпления, историческите причини за конфликтите в Източна и Югоизточна Азия и особеният статут на Япония като едновременно азиатска държава и част от западната система за сигурност. В Далечния изток не липсват и стабилни партньорства. По-скоро, икономическото сътрудничество там често е много по-дълбоко от политическото доверие, а историческите травми и териториалните спорове остават нерешени дори между държави, които търгуват интензивно помежду си. Японските жестокости в Китай са исторически факт; не са голословни твърдения. Императорска Япония води продължителна война в Китай още от 1931 г., когато окупира Манджурия. През юли 1937 г. започва мащабна война между Япония и Китай, която впоследствие се слива с глобалния конфликт на Втората световна война. При японското превземане на Нанкин през декември 1937 г. и през следващите седмици, са извършени масови убийства на китайски цивилни и пленени военнослужещи, изнасилвания, грабежи и други престъпления. Събитията са известни като Нанкинското клане. Точният брой на жертвите продължава да бъде предмет на исторически спорове, но самото извършване на масови убийства и други жестокости не е сериозно оспорвано в историческата наука. Това не е единственото място или единственият епизод. Японската армия извършва насилие и в други части на Китай, а окупационната система в различни райони на Азия включва принудителен труд, сексуално робство, жестоко отношение към военнопленници и репресии срещу цивилното население. Дори японското Министерство на външните работи признава, че след влизането на японската армия в Нанкин са извършвани убийства на невоюващи лица, грабежи и други деяния. Японските следвоенни правителства са изразявали съжаление и извинения, макар че в самата Япония продължават споровете за начина, по който трябва да се преподава и интерпретира военното минало. За да разберем днешните отношения, е важно да разграничим три неща: Историческите факти за извършените престъпления. Следвоенната политика на Япония, която се развива в съвсем различни условия. Съвременната политическа употреба на историческата памет — както в Китай, така и в Япония. Тези три пласта се преплитат, но не са едно и също. Защо тази история продължава да тежи толкова силно? За Китай войната е не просто епизод от военната история, а част от разказа за националното унижение, чуждата агресия и възстановяването на държавата. Тя има огромно място в обществената памет и в официалния исторически разказ. За Япония следвоенният период означава преустройство на държавата, отказ от милитаристичния модел и изграждане на икономика, която се превръща в една от най-мощните в света. Но това не заличава автоматично миналото. Когато японски политици посещават спорни мемориални места, омаловажават отделни престъпления или използват двусмислен език за агресията, съседите могат да възприемат това като сигнал, че Япония не е приключила напълно с имперското си наследство. От друга страна, не е исторически коректно съвременните японци да бъдат колективно отъждествявани с армията и режима от 1930-те и 1940-те години. Днешна Япония е демократична държава с различна политическа система, а поколенията, които живеят там, не носят лична отговорност за действията на предшествениците си. Това е един от големите парадокси на региона: държавите могат да се помирят дипломатически и икономически, без обществата им да са постигнали еднакво разбиране за миналото. Защо в Източна Азия, историческите конфликти се възпроизвеждат? Една от причините е, че политическата карта на региона е оформена от няколко последователни исторически катастрофи: разпадането на старите имперски системи, японската експанзия, Втората световна война, гражданските войни и Студената война. В Европа след 1945 г. постепенно се създава система, която поставя помирението между Франция и Германия в центъра на европейската интеграция. В Източна Азия не се появява напълно аналогична система, която да включва едновременно Китай, Япония и двете корейски държави в общ политически проект. Причините са няколко. Първо, войната не завършва с едно общоприето политическо уреждане за целия регион. Япония капитулира през 1945 г., но скоро след това започва Студената война. Китай се превръща в комунистическа държава през 1949 г., Корейската война избухва през 1950 г., а Виетнам преминава през продължителни войни и разделение. Вместо обща следвоенна система за помирение се оформят конкуриращи се политически и военни блокове. Второ, границите и суверенитетът остават спорни. Острови, морски пространства, риболовни зони, енергийни ресурси и стратегически морски пътища имат голямо значение за държави, чиито икономики зависят от морската търговия. Трето, национализмът е силен политически ресурс. Когато една държава представя себе си като жертва на историческа несправедливост, отстъпката може да бъде представена вътре в страната като предателство. Това затруднява компромисите дори когато те са икономически изгодни. Историците, изследващи отношенията между Китай, Япония и Южна Корея, описват именно това преплитане на историческа памет, национализъм, образование и съвременни политически интереси. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.