Канал в Токио

От предишната страница. Историята на Meiji Bulgaria Yogurt е особено интересна, защото тук културното влияние се превръща в масов потребителски продукт. Началото е през 1970 г., когато служители на японската компания Meiji посещават българския павилион на световното изложение Expo '70 в Осака и опитват българско кисело мляко. По това време японският пазар е ориентиран предимно към подсладени и ароматизирани млечни десерти. Неподсладеното кисело мляко с характерната си киселинност е нов продукт за японските потребители. През 1971 г. Meiji пуска първото си неподсладено обикновено кисело мляко под името Meiji Plain Yogurt. Първоначално то среща съпротива от потребителите, които не са свикнали с вкуса му. Японската компания обаче продължава да развива продукта и да убеждава пазара в неговите качества. Особено важен е въпросът за използването на името България. Първоначално българското посолство отказва разрешение за използването му, тъй като киселото мляко се възприема като част от националното културно наследство. След продължителни преговори през 1972 г. е дадено разрешение за използване на името, а през 1973 г. продуктът вече се предлага като Meiji Bulgaria Yogurt. Същевременно е сключено лицензионно споразумение с българската страна, свързана с предприятието „Сердика“. Това е съществено, защото България не просто продава готова стока на Япония. Тя предоставя име, технология и микробиологични знания, които японският производител използва за създаването на собствен продукт. Маркетинговата стратегия на Meiji постепенно превръща България в асоциация със здравословното хранене, традицията и дълголетието. Компанията използва телевизионна реклама, дегустации и визуални образи, свързани с България. Продуктът се налага като трайна част от японската хранителна култура. Това е забележителен резултат: една малка европейска държава, намираща се в съветската сфера на влияние, се превръща в разпознаваемо име в ежедневието на милиони японски потребители. Има обаче едно важно уточнение: успехът е преди всичко на японския производител, който инвестира в производство, маркетинг и разпространение. България получава лицензионни и технологични ползи, както и международно признание, но не бива автоматично да приравняваме популярността на марката с огромни български приходи от износ. През 2024 г. Meiji и българското държавно предприятие „LB Bulgaricum“ подписват ново десетгодишно споразумение за съвместни научни изследвания върху млечнокиселите бактерии и чревния микробиом. Това показва, че създаденото преди повече от половин век сътрудничество има продължение и в съвременната биотехнология. Българските мотокари и електрокари – анекдотът за чугуна. Тук трябва да бъдем по-внимателни, защото историята, че японците купували български мотокари и електрокари единствено заради чугуна, се среща като анекдот, но няма надеждни първични източници, които да доказват, че това е била действителната причина за японските покупки. В действителност, българската индустрия за подемно-транспортна техника, обединена около „Балканкар“, е значителен производител в световен мащаб. Българските машини се изнасят в множество държави, като основният пазар е Съветският съюз, но има и продажби в Западна Европа и други региони. Изследване, публикувано от УНСС, посочва, че през 1984–1990 г. България е имала значителен дял в световния износ на електрокари и мотокари. Любопитна подробност от българо-японските отношения е, че през 70-те години функционира съвместното дружество Nichibu Balist, занимаващо се с търговия с метали, метални конструкции, мотокари, подемници, резервни части и различно промишлено оборудване. Това е документирано в изследването на Евгений Кандиларов за отношенията между България и Япония. Самият факт, че мотокарите са били включени в дейността на такова дружество, обаче не доказва нито че японците са ги купували заради чугуна, нито че машините са били бракувани и претопявани. Възможно е анекдотът да произлиза от действителни случаи на търговия с метали, машини втора употреба или промишлени компоненти, които впоследствие са били преувеличени. Но без конкретни договори, митнически данни или архивна кореспонденция това остава предположение. Съществуват и по-общи проблеми с качеството на българските електрокари. Архивни документи, разгледани от икономическия историк Пенчо Пенчев, показват, че още през 60-те години заводът за електротранспорт „6 септември“ се е сблъсквал с производствени дефекти, проблеми с организацията и несъответствия с техническите изисквания. Това не означава, че всички български машини са били некачествени или че не са имали реални конкурентни предимства. Напротив, масовото им производство и износът им показват, че са имали пазарна приложимост. Но количеството произведени машини и обемът на износа сами по себе си не са достатъчно доказателство за технологично превъзходство. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.