Вечер в Киото

От предишната страница. - Когато ние постъпим на работа — пее си той песента, — нас ни поставят в различни условия, тоест, ние минаваме през различните степени па производството. Там ни наблюдават специалисти. Те първо откриват онези черти от характера ни, които досега може да не са се проявили в университета. Например, не само какво знаем като инженери-конструктори, знанията могат да се добият и после, в специализацията, която ще прекарваме периодически в завода, а какви природни дадености имаме… - Как? — дръпвам се аз. — В какъв смисъл… Кането пояснява: - Например, минаваш в магазина за мостри и срещи с клиентите. Тук те наблюдават ставаш ли за работа с хората, търпелив ли си, можеш ли да общуваш. За оценка ти слагат съответни точки. После отиваш в цеха за готовата продукция — тук се наблюдава твоето умение, чувството за организация на труда, естетиката на човека… И тук ти слагат точки… Известно време трябва да работиш и като портиер — там си личи доколко и как можеш да оправиш един клиент, доколко бързо и любезно можеш да го ориентираш по въпроса, който го интересува… И тук ти слагат точки. Отиваш и в магазините. Може да се окажеш великолепен търговец, психолог в търговския занаят, с умение да внушиш предимствата на нашата „Хонда“, да речем, пред конкуриращата ни фирма… И тук се поставят точки. Накрая президентският съвет решава къде и за какво ще бъдеш най-ефективен, за какво имаш най-добра не само професионална, но и психологическа нагласа. Решавам да се пиша малко японец и да приложа японската система на разговор. Затова казвам: - Кането сан, вие сте добър японец. — Кането естествено ме поглежда и се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно всичко това, което правите във вашата страна. — Той пак ме поглежда и пак се усмихва. — Поради което — казвам — за нас е много интересно да разговаряме с вас. Още един цол се добави в усмивката, но не повече. И аз тъй и не разбрах моята стратегма, както би казал Захари Стоянов, хвана ли ред или не! За всеки случай Кането каза: - Ме, уи! ме уи! — Което ме окуражава и аз продължавам по въпросника си. - Та — казвам, — най-после, след всички тия митарства, ето ви най-после инженер във фирмата „Хонда“. Много ли е, малко ли е това да започнеш работа като инженер в такава фирма? — И веднага се изругавам, дето не го домислих този въпрос. Че тебе, цървуланко неден, довчерашен пастир или чукач на щайги, с триста зора и с триста мерака на майка и татко, на баба и дядо, на вуйчо и стрина, инженер от рода си и те да отгледат, ако вземат та те накипрят в завод „Електроника“, електрониката на България да ръководиш — че тебе лошо ли ще ти е, че от тебе по-голям има ли? - Назначаването на работа — казва Кането — е още нищо. Или почти нищо. Истинското обучение започва, когато започнеш работа и то продължава до края на твоята кариера. Формите — казва Кането — са много и различни. Някои от тях идват естествено. Работодателят въвежда, да речем, производството на нов детайл. Първо се обучават работниците, инженерите и специалистите по всички новости, свързани с това производство, така че когато то започне, да не се губи тепърва време за овладяването му, а веднага, както се казва, да тръгне с пълна пара. — Кането продължава: — Това е едно, то е много важно, но има и второ. То е, че работниците не оказват никаква съпротива на нововъведението, защото то вече няма да ги измъчва, те го познават и приемат радушно. Освен това обучението у нас е непрекъснато. Всеки млад работник или специалист има свой настойник, за когото практически тайни в занаята няма. Това настойничество е доброволно, защото всеки майстор, стигнал вече четиридесетте, поема един млад човек. Той гарантира за него, следи го, помага му, знае дори най- подробно интимния му живот. Той въвежда младия човек в по- реномираните барове, казва му как да пие, как да се държи, кога да си тръгва. Той е, който в голяма степен решава трябва ли да бъде преместен на друга работа, той е, който пръв дава сигнал и преценява това ли е мястото, за което е роден младият човек, той е, който тръби тревога за душевни промени в този млад (до трийсет години) човек. А следователно, той е и негов изповедник. Всеки младеж има нужда от такъв учител-изповедник… Кането сан продължава разказа си, а аз мръдвам мислено встрани и дотърчавам до един наш завод, където също тъй развиваме подобно наставничество, и си мисля дали тези възрастни, знаещи, омъдрели наши хора, са станали в пълния смисъл на думата изповедници. Какво по-хубаво и полезно от това да имаш в колектива си не само хора, които да ти завиждат, но и един добър човек, с име, с приказка, гръб да имаш и олтар, пред който от време на време да се изправяш… За някои хора на олтарите в църквите може би им мина времето, но нуждата от олтар у човека остава. Колко престъпници, колко отчаяния, колко нещастия и драми биха могли да бъдат спасени, ако намерим с какво да заместим вмирисаната на мръвки и лучец, както пак ще каже Захари Стоянов — попска десница, с друг олтар, с друга икона, пред която човек да може да се изповяда — човешки, искрено, без страх, че утре за тая изповед ще го изстъпят на едно събрание да се черви и да си опипва гащите, или ще му одрусат някое наказание, та и прадядо си ще напопържа защо е отворил уста да сподели болката си… Не можа цяла една идеология, да свърши работата на един олтар. Човекът е конкретен — един попийва, друг помръдва на жена си, трети я побийва, друг попипва джоба на комшията — на всеки човек му трябва конкретен олтар. И олтар сигурен, честен, добронамерен… Не зная става ли за такава работа комсомолския или партийния секретар, всеки председател на профкомитет или всеки началник- смяна? Връщам се при Кането сан и го поглеждам да видя разбрал ли е, че за малко си ходих в България. Ала какво можеш да разбереш от едни японски очи. Те не са прозорци, те са… - Добре — казвам, — Кането, какво учат майсторите, които всичко вече знаят? - Този въпрос — казва Кането, — чужденците много го обичат. Знаете ли, ние сме страна на традициите и се мъчим да ги използуваме навсякъде, където могат да са полезни. Самураите — продължава Кането — са управлявали Япония 300 години. Те са умеели да вършат съвършено две работи — да си служат със сабята и да калиграфисват. И двете умения, за да ги владееш, искат цял живот да се упражняваш. Спреш ли, умението бързо се губи. Не случайно някогашните най- големи майстори в изобразителното изкуство всеки ден са прекарвали от 4 до 6 часа в копиране — то е било за сигурност, за съвършенство на ръката. Когато се смени нивото, сменят се и формите на обучение и поддържащите „тренировки“, за да си във форма. Един млад инженер участвува задължително в сесиите за обучение на всички млади кадри, независимо какви са те — инженери, счетоводители или търговци. Това, заедно с пряката му самоподготовка под контрола н ръководството на настойника, увеличава неговия хоризонт и култура. Като стане началник, той вече участвува във форми на обученията, които често имат дискусионен характер и се провеждат най-малко два пъти седмично (всичко това след работа). Слушам Кането, слушам го и усещам как тая японска система на обучение и опекунство обира около мене луфтовете, усещам как хастарът на сакото ми започва да се каменява, да се превръща в ризница, в която за мене няма въздух и която отвсякъде ме убива. Бедният симпатичен японец! Той дори не усеща, че е вкаран в такава решетка, от която няма отърване. Добре е само, дето той и сега, и в миналото не е знаел, че извън тая решетка има и друг живот, и не иска да излезе извън нея. И всяко замахване с оня дресировъчен камшик на него му изглежда като погалване, като предупреждение за опасности, които ще го връхлетят, ако той не учести още повече движението си, ако не стане още по-покорен и старателен. И той щастливо се усмихва на камшика, и му благодари със своята предана усмивка за това, че е изплющял и го е предпазил от беди! Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.