Вечер в Япония

От предишната страница. Да се описва един японски завод е трудна и белалия работа… Все ще се намери някой после да ги каже: „Абе, ти какво току намекваш за ред, за чистота, за съвършена организация, като че ли ние в Европа ред и организация на труда си нямаме, като че ние производителност не гоним или не мислим на лягане и на ставане как по-качествено и по-евтино да произведем?“ Имаме, разбира се. Само че аз сега няма да описвам например ние, българите, колко наистина лъвски скока направихме, какъв бяг бягахме от своето минало и дали пък чак толкова му избягахме. Ала човек, като бяга, трябва да поглежда и онези, които са най-напред — те с какъв шпайк са обути, те по каква писта бягат. Японците имат уши и очи и на гърба си. Че те като имат, ние защо да нямаме? Затова няма сега да седна да възхвалявам един японски капитализъм, да ахкам и да охкам пред една японска фирма, която, както ще стане дума след малко, добре си командари работниците, а и те й треперят и чакат само да им покаже малкото си пръстче, за да се зарадват, сякаш, както ние, българите, обичаме да казваме — им белят яйца… Няма никак да я хваля тая японска фирма. Пък и да ви кажа най- искрено, нищо изумително няма в нея. Онова, което го има, е много просто. Всеки си знае мястото и всеки си върши работата. По най- точния, по най-премисления, по най, както ние пак обичаме да казваме, отговорния начин. Инженер Кането не ни чакаше, както ние чакаме гостите си чак на портата. Още по-малко дойде да ни вземе от хотела. И да ви кажа право, ако не е, че малко нещо ми олеква от неговата усмивка, от умението му да ахка и охка, когато говори с тебе — то от неговата делови тост не само студено може да ти стане, ами и пневмония да хванеш. Казват, че преди години японците не били такива — и те я знаели тая дума „кьор софра“, и те обичали да премрежат око около дълга трепеза и сладка приказка да заредят, за приятелство, за мирови работи. И те обичат младо маце да им чупи хлебец и да им слага в устата, но напоследък поне за такива случаи като моя вече не го правят. А за хора по-горе от мен — според интереса. Ама това, дошъл журналист, ама щял да пише и описва какво видял и цял завод да си зареже работата, или целият наличен състав да се накипри в най- новите сн дрехи, само и само журналистът да види как благоденствува японският трудещ се. Това в Япония — няма го. Това го има другаде… Не зная за кого е добре тази смяна на политиката. На мене лично от нея ми беше не само студено, но и се чувствувах виновен, че с моите въпроси губя някому времето. Инженер Кането гледаше чертежите в огромната зала, където работят проектантите на фирмата, дори когато влязохме вътре. Сядам на един свободен стол до неговата малка, пестелива, но с всичко потребно на нея масичка. Киросава отива за кафе — от това в найлоновите чашки, ние се запознаваме с Кането. Той ми се покланя, ала съвсем леко — японците не се кланят на чужденците… Аз ще питам, Кането ще ми отговаря — нали може така… - Може — той се усмихва, за да видя, че също е от тия, дете още не са ходили при зъболекар… Ако има нещо за което най им завиждам на японците, то е, че че познават теглото на зъболекарския стол… - Кането сан — казвам, — моето влизане във вашата зала не направи никому впечатление. У нас, в България, ако влезне японец в една зала със стотина души вътре, не само те, но и половината завод ще си спре работата да го огледа… Кянето е японец, той не познава пословичната българска гостоприемност, но познава Европа. Кането е бил известно време във френските зоводи „Рено“ и „Ситроен“, говори дори един писклив, но приличен френски. Отговарял е на доста такива въпроси като тия, с които аз сега ще го засипя. Усмивката му, като на всеки японец, е пълна с ведрина и настроение… Колко умно Киросава се досети, че баш при него трябва да ме заведе. Защото Кането на мене може да не ми е ясен, ала аз на него изглежда съм. - Кането сан — питам, — откъде вие, японците, винаги имате такова хубаво настроение?… - От детинството — отвръща ми Кането, — това е едно от първите неща, на които ни учат… Да обичаме цветята, красивото да обичаме, да сме в добро настроение, или ако не сме, да знаем да го прикриваме. Външният човек не е виновен за нашето настроение, защо трябва да го огорчаваме… Симпатичен е Кането, интелигентен е. Облечен е в униформата иа фирмата. Всички в залата са облечени така. Забелязвам го от пръв поглед. Не знам защо на този Кането му вярвам и задавам въпросите си, като че приказвам с първи братовчед… - И президентът ни ходи с такава униформа. Само по знака на фирмата може да се разбере, че е президент или заместник-президент, по нищо друго… - Всички фирми ли си имат своя униформа? - Не зная. Мисля, че в много от големите, сериозните фирми е така. — Кането не без гордост попипва пеша на своята жълта, почти копринена и лъскава куртка… - Кането — казвам, — еднакво способни ли сте всички в тази зала? • Едва ли — той се усмихва, — но това какво значение има? • Как какво? Еднакво полезна ли са за фирмата онези, конто могат да дадат една великолепна идея, да речем за увеличение на производителността на труда или за усъвършенствуването на вашите хонди и онези, дето нищо не й дават… - Важното е всички ние тук в тази зала какво ще дадем — казва Кането, — а не аз или моят колега. В това отношение се различаваме от Европа… - Хайде — казвам, — Кането, сега ми кажете нещо повечко за тази разлика. - Много от големите фирми, каквато е да кажем „Хонда“, се интересуват от бъдещите си инженери още докато те са студенти. Нашата фирма например има такива договорни отношения с Токийския технически институт… Професорите ни наблюдават и, така да се каже, по-добрите студенти биват препоръчвани на фирмата, и тя скоро сама поема наблюдението си над тях. Може в по-горните курсове, например, и стипендия да им отпусне. Аз също получавах такава стипендия. Като завърших, ме взеха на стаж, както вие се изразявате. - Колко време и какъв беше стажът? Кането се усмихва. - Той е по-различен от вашия… - Това разбрах — казвам. — Но в какво е разликата? Дай ми пример. — Кането цъква с малката сн запалка. Това е третата цигара, която пуши, откакто съм при него. Японците много пушат. И кажи- речи, навсякъде. Кането поканва и мен, но внимателно, без настояване. Казвам му, че съм се отказал от цигарите, вече пет години. Това му прави впечатление. Той казва едно: „О, йе, е!“, но повече не разпитва. Кането днес има задължението да отговаря на моите въпроси, а не аз да отговарям ма неговите. Де да бяхме в България и аз да бях на неговото място — нямаше да го разпитам ли, дори най-тънки подробности около мадамката, с която вечер излиза, щях да науча. И ще го разпитвам, и ще му приказвам за работи, за които не ме е питал. Да види и знае, че не съм от тия, дето са тесни в челото. Даже ще се огледам и, ако видя, че никой няма, който после да ме натопи, ще му кажа и за любовниците на директора и какви са му връзките нагоре… И за министър някой наш ще му разкажа: каква вила е строил, как я е построил, и промени някакви, ако се очакват, ще му кажа. Що да не му кажа — да види, че ние сме открити хора, и още по-важно, че много знаем… А Кането се е вкепцал за работата си и с тел да го дърпаш встрани, няма да мръдне… Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.