Японска вечер

От предишната страница. - През всичките тези етапи едно качество стои над всички. — Кането замълчава, поглежда ме, додава: — Това е, което за вас, европейците, си остава може би непонятно. Най-много точки получава не онзи, който най-добре, най-бързо и най-интелигентно се справя с работата си, а онзи, който най-добре общува с колегите си, който е най- любезен, който създава най-добра атмосфера около себе си… Ние, японците, сме убедени, че където има добра атмосфера, там всичко е наред… Безспорно талантът, умението във всички случаи донасят добри точки и те се вписват в картона на работещия. Но това, че някой от нас е конфликтен, че е създал лоша атмосфера, ще му донесе повече отрицателни точки. В края на краищата точките се сумират и той нищо няма да спечели. - А ако кажем, работникът, инженерът или счетоводителят е конфликтен човек, но е безспорно способен, даже талантлив и направи рационализация — тогава какво става с точките? - За една голяма рационализация се дават морални премии. У нас има много голям интерес към рационализациите, но те не носят голяма материална полза. Добрите точки са повече ценни, защото те ти позволяват малко по-рано от другите да преминеш в по-горна степен, да бъдеш повишен в ранг, което вече носи и повишение иа заплатата… Ала това изпреварване на колегите ти не е голямо — то е просто стимул за труд и старание, не повече. То става с оценката и съгласието на всички и пред очите на всички. В резултат на което на всеки 15 години се получава, при нормални условия на развитие, удвояване на заплатата. - Не прекалявам ли с въпросите си, Кането сан?… - Не — отвръща ми Кането. Зная, че и да го уморя от въпроси, той няма да признае. Няма да е японец, ако признае своята слабост… - Кой и как решава, например вие, Кането сан, да станете ръководител секция?… - Тая наша точкова система е сложна. Целият конструкторски отдел, както виждате, работи в една зала. Разделени сме на секции, всяка секция си има своя вътрешна йерархия. Аз работя пред очите на своите другари от секцията. Като си тръгнем, имаме картони. Даже сега моят картон е обърнат — Кането става и ме повежда по коридора, за да ми покаже своя картон — той наистина е обърнат и червени магнитни линии сигнализират в машината, че в момента Кането не работи. — Всички мои колеги, които са някъде и картонът им е на червено, не работят. Зеленият цвят значи, че са тука. Като излезеш, примерно за кафе, за тоалет — обръщаш си картона. Работното време намалява. Върнеш се, включиш го… Чрез тия картони — казва Кането • ние си даваме един на друг оценка по няколко показателя: — настроение, усърдност, фантазия, прилежност, дисциплинираност, уважение към другарите… Всеки ден правим така. Пишем своето мнение и за началника по същите почти показатели… В края на месеца точките се сумират, и ако си изостанал — това означава в едни случаи бележка, в други — задържане на заплатата, ако не продължиш да набираш минимума от точки, ще последва задържане в длъжност, което вече е много лошо… Ако задържането на пояса под минимума продължи, следва понижение, което е още по-лошо. След две такива понижавания следва превеждане в друга, по-нискокачествена работа, от което по-страшно е вече освобождаването… - И това е краят?… - Това е началото на края… Защото, ако те освободят от такава високопоставена фирма като нашата, може да отидеш в друга, по- второстепенна, но вече с по-ниска заплата, и с никакви шансове да постигнеш това, което си бил… И след като си загубил вече всички привилегии, оттам вече има само надолу… - Това, ако позволите, Кането сан, ми се вижда много жестоко… - Това за нас е единственият справедлив изход… - А ако вашият шеф не ви обича, просто не сте му симпатичен и всяка вечер пуска черни, или, както вие казвате, лоши точки за вас?… - Това е невъзможно!… - Защо? Това е толкова човешко — казвам. - Невъзможно! — Кането сан дори не се усмихва. Моят въпрос изглежда е прекалено необичаен… — Нали — продължава той — всеки от нас има сумарната оценка на другарите си. Ако тя се разминава с тая на началника на групата, значи той сам не е достатъчно компетентен да дава оценка, което веднага носи лоши точки на самия него. Той не е заинтересован да бъде необективен… Това забавя и неговото развитие. Това забавя неговото повишение, това в крайна сметка води до задържане на заплатата му. Не — Кането сан пак ме поглежда, — това наистина не е възможно. Такова нещо на никого не може да мине през ума… - Кането, мили, а кой оценява началника ви?… — продължавам аз своята безмилостна анкета. - От една страна, ние — неговите подчинени. А още — другите завеждащ секции. От трета — неговите началници. - И тъй, докога и докъде?… - Тъй — казва той, — до президента на фирмата. Той е подложен на същите рискове и на същата система на оценка, както и ние. Несменяем е само основателят на фирмата и неговите наследници… За всичко това Кането говори много сериозно. Аз го слушам много недоумяващо. Той отпива от изстиващото кафе. Киросава мълчи. Киросава е свършил добре работата си и е доволен. Всеки японец, който е свършил добре работата си, е доволен. Това е един от малкото показатели, по които японците си приличат с останалия свят. - Ако вие, Кането сан сте изумително способен човек, какъвто наистина мисля, че сте?… — спирам и поглеждам Кането. Кането не е поласкан. В Япония тия думи: изумително, изключително и т.н., когато се отнасят до отделния човек, нямат, както се вижда, никаква особена стойност. Той просто чака да продължа въпроса си. - Ако вие — казвам — все пак сте много талантлив, а аз — представете си, съм президент на конкурентната ваша фирма, познавам ви, зная какво можете и на мен ми трябва именно такъв човек като вас за главен инженер… Кането сан кима. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.