Японски дървени сгради

От предишната страница. Човекът пак цъфва в усмивка. После взе да натиска разни копчета, чувам шума на падащия в една чинийка звонк, тогава усмивката му се обра, като да бе я изтрил с кърпа, лицето стана сериозно, без да е гневно и без да изразява нещо друго, едно човешко лице, което съсредоточено нарежда отпреде ми монетите. — Заповядайте! Десет монети по сто йени, останалото е в банкноти. — Брои ми ги като светкавица, като сметачна машина ги мятат ръцете му. Отказвам да се интересувам от това взел ли ми е пари и колко за услугата. Зная си, че довечера и без друго ще проверя — не ми е толкова за парите, въпросът за мене е също така важен — тази усмивка и тая бързина, това без шконто ли става бе, джанъм, без процент ли?… И наистина, като оставам сам в хотела вечерта, проверявам — сметката е точна до йена. Нито ми е взел, нито ми е дал… Сега държа парите в ръка и не вярвам на очите си. Нито пък на ушите си, които са чули едно „тенкю“ затова, че той на мене ми е свършил работата… Отдалечавам се като човек, който го е страх да не22 е станала грешка и сега да му викнат зад гърба: „Хей, нашенец, я се върни за малко…“ След мене тръгва милата японска усмивка на двете момичета, която ме изчаква да се обърна с гръб и да се прибере в кожения си сейф… Ето на? — тия за сините ми очи развалени едри пари, са второто японско чудо, с което се срещнах… Меракът ми да взема самолета обратно мръдна встрани и ми освободи пътя към стъклените похлупаци с жълти телефонни автомати. Пари имаш ли в Токио, няма грешка! Автоматите набират точно и бързо. Когото търсиш, той се обажда. Не е като да избираш Министерството на просветата, а да ти се обажда подуянската баня, или да ти звънят в къщи и да те питат имате ли билети за „Кръстникът“ от осем часа вечерта… Насреща е кореспондентът. Не ми се е дип случвало да видя в чужбина българин да примира от радост, като му се цопне друг българин. Трябва да призная, че това мое наблюдение и друг път е познавало изключения. Ще го познае и тук. И не само чрез колегата, но не по-малко и чрез други наши дипломати. Особено дума за отсрамване ще трябва да изрека за софийския си комшия Стоян Стоянов, когото доста неочаквано ще срещна тук. Иван наистина извика от радост, само че като му казах каква съм я свършил от един час насам, хем се смее, хем го хвана яд. Въртя по някакъв друг телефон, напсува и той два-три пъти съвсем необезпокоявано, щото откъде-накъде телефонистките в японските пощи ще ти разбират от попържня, и ми нареди да чакам. Още три или четири часа да чакам. По това време трафикът в Токио бил голям, в посолството имало събрание, щом свърши то, ще тръгне към летището човекът, който е забравил за телекса… — Ами дотогава? — питам… — Ти — казва той — на кое летище си? — Абе, знам ли — отвръщам, — кой да ти каже. — Виж — вика — на администрацията, там святкат букви, през трийсет секунди, в горния десен ъгъл се появява името на летището. Обърнах се. Ония момичета си стояха с баретките, чакаха да ги заприказва човек и те одма да му се усмихнат. Горе светна. Прочетох: „Нарита“. Ама че име. На оня свят си дошъл чак, за да чуеш летище с такова поетично име. Благна ми от това име.23 — Сега — казва той — чакане му е майката, чакане и разглеждане. Това е голямо летище, супермодерно, има барове, има ресторанти, кина има, кафенета. Откъдето да го гледаш, все е интересно… — Абе, то за интересно, сигурно е интересно, ами багажа — казвам, — него къде да го оставя… — Ами, където и да го оставиш — отвръща той, — няма страшно… — Как така — викам, — няма страшно, летище е това, минават всякакви хора. — Тогава — виж някой полицай къде е застанал и около него го остави, а ти върви и разглеждай летището… Няма да минат и два дена и ще разбера какъв смях, по-точно — жалост се е набрала в душата му, като е успокоявал моите страхове за пикливия ми багажец… Какви ти два дена, още утре ще ме заведе да ми покаже новата част на Токио — японския, или по-точно, токийския Манхатън — високи петдесет и два-три етажа сгради, които стърчат над целия общо взето нисък поради земетръсните опасности град, като да му вдъхват едно ново самочувствие и да дават на японеца още доказателства за силата на японската техника. Тия сгради са пет-шест и са наистина високи. Побити са дълбоко в земята — като як кол, за да държат. Три-четири и повече етажи имат надолу под земята — в тях: магазини, ресторанти, кафенета, нагоре са разположени фирми, найгоре — пак магазини, всяко ъгълче е използувано с определена търговска цел, ала това е направено ненатрапчиво, дори дискретно: ако минеш, ако видиш, ако имаш нужда — да си улеснен. Та, най-горе има, както казах, ресторанти, от които — гледай Япония, гледай Токио, додето ти стигат очите и фантазията, гледай — все е Япония, все е Токио. Докато паркираше колата, Иван остави на задната седалка сакото си, фотоапарата си, че и ключовете си остави на таблото… — Ключовете — подсетих го. — Не ми трябват… — Как не ти трябват? Ще мине човек и като не му трябва колата ти, апарата ще ти вдигне, якето… — Няма — казва, — тук не се краде, никой не краде… — Как не се краде?…24 — Ами така — вика, — няма такава дума в японския език. Японците не знаят какво е това кражба. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.