Индиански стълб

От предишната страница. И таз хубава… Все съм ходил по света, все съм попрочел нещо, и на възраст станах, в която човек на всичко вярва, ама това, в цяла една държава да не знаят какво е кражба — взех я тая приказка, като казана от кесима или за агитация. Нали ги зная нашите българи — те като идат в една чужда държава на работа, или много се оплакват, или много й захвалят. Демек, не са какви да е хора, държавата ги е пратила в рая на света… Другите са се минали, като са се попилели по Ирак, по Индия, ама тук е Япония — тук народът и държавата са къде-къде… Колегата видя лукавото пламъче на моето идеологическо недоверие и какво ли си рече: „Тоя ще иде утре да ме издъни в София, че съм възхвалявал така безкритично капитализма“ — и направи корекцията: „Кражби, разбира се, има, ама те са нагоре, ? по ония, високите етажи, където се крадат не фотоапарати или якета, ами милиони. Там са мафиите, там са тежките далавери и многото пари. Но такова кокошкарско крадене по улицата, от къщи, от магазин — и дума да не става! Колата ти може да стои отключена не един час, ами месец, и вътре да е пълна с разни такива джунджурии, никой няма да я пипне с пръст… Даже ако ти я отвори, не дай боже полицията — ще намериш бележка: тъй и тъй, колата ви е отключена, полицията не носи отговорност…“ Това полицията, разбирай милицията, и у нас го прави. Минават вечер, проверяват колите да не са забравени отворени, кражба да не стане. Даже помня, веднъж ми позвъниха в два часа през нощта у дома, намерили колата ми отключена, намерили адреса, излизам аз, сънен и уплашен. — Опалаа — викам, като си погледнах часовника, — трима милиционери да ти цъфнат по това време — яко съм цопнал в млякото. Подпитват ме: тая кола моя ли е, къде стои, какво работя, къде съм я оставил — ала не ги чувам. Отвътре ме сграбчи едно подозрение, че са дошли да ме арестуват, и сигурно съм бил за арестуване, като са ме гледали толкова объркан… Чак когато ми заговориха — за социалистическото съзнание, за отговорността, чак когато ме посъветваха как да се пази имуществото от разните посегатели, разбрах, че хората с педагогически намерения са ме събудили…25 — Даже — продължи Иван, — ако в някой магазин някой открадне нещо, дреха, храна, стока някаква, японците вдигат глава в пълно недоумение. Стане ли някъде такава кокошкарска кражба, със сигурност може да се каже, че това е работа на европеец… В района, в който живея, има посолство — той премълча името му. — Ако в колониала изчезне нещо, и собственикът се оплаче, веднага се разчува. Японската махала по-бързо и от нашите клюкарки разнася новината. Японците са такива — много обичат да си разказват един на друг какво е станало, къде и как и както са нагъчкани, не ти трябва телефон, за да съобщиш каквото има за съобщаване на съседа, той — на своя съсед, оня — на третия, тъй и новината за кражбата бързо стига до посолството. А там, посланикът не бил вчерашен, той знаел със сигурност, че такава кражба японец няма да я извърши, други чужденци в района няма, свиква посолството и нарежда — в срок от един час стоката да се върне откъдето е взета. Иначе следва отзоваване… И по неведом път стоката заемала отново мястото си… Това с кражбите ми се видя много янлъш приказка. Не повярвах, ала едно е да не вярваш на приказки, друго е да не вярваш на очите си. Ние, българите, не вярваме дип на приказки, много сме слъгвани, много сме залъгвани. Затова си знаем своята проверена, скептична, ала и непоклатима философия — ръка да пипне, око да види. И ръката пипна, и окото видя — фактът си е факт: обикновените японци не знаят какво значи това да откраднеш… Стоки стоят изринати с кошове по улиците — подредени или нахвърляни в големи колички за разпродажба. Никой не те следи какво си пъхнал в чантата, никой не те проверява какво си увил под дрехата. Каквото заявиш на касата — това плащаш. Никакво недоверие, никакви скрити апарати по таваните, никакво дебнене, което да вкарва после в резил тоя или оня клиент. Наши кинодокументалисти преди години бяха слагали една камера в Халите. Що народ бяха видели да мушка в пазви и джобове, в престилки и сутиени пакети с кайма, салам, сирене, и то не, да речеш, прости хора и гладни. Списъкът беше длъшък — в него работник не се намери, намериха се дейци на изкуството, лекарка една и учителка се озоваха в камерата… Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.