Дървен покрив

От предишната страница. Момичетата сякаш ме имитират — и по тяхното лице се появява нещо като усмивка, леко смесена с необяснимо смущение. Вие пък от какво се смущавате — викам си, — сигурно не сте без дребна пара в20 джоба си, у вас сте си. Английския, като ви слушам, го пърпорите, като че английски колеж сте свършили в Кембридж, а не училище за секретарки… За моя голяма изненада не последва положителен отговор на молбата ми. Даже ми дават да разбера, че е изключено по служебен телефон да се водят частни разговори… Толкова ли неуслужлив народ са това японците? Толкова ли сърца нямат, толкова ли не познават и не могат да съжалят закъсал човек? Цялата ми представа за тези усмихнати и добри хора за една секунда се сгромолясва и аз сигурно съм стоял доста същисан и объркан от техния явен и недвусмислен отказ. Ето го капитализма, казвам си, алчния, хищен капитализъм, ето му прехвалените човешки свободи, ето му грижата за човека… Ще я ухапе бълха тая фирма — моят телефонен разговор ще я разори. Затуй, си викам — ви ненавиждат прогресивните народи, за две стотинки хуманизъм нямате… Че ако така пропадаше държавата — от частни разговори по служебен телефон, нашата България отдавна да я няма, нашите съседи отдавна да са забравили, че са имали за комшия една, както пише Георги Джагаров, „земя като една човешка длан“. А ето на, такова нещо не само не ни се случва, но продължаваме да процъфтяваме като бързо и успешно развиваща се социалистичесска държава… Това беше първото японско чудо. Ако и другите им чудеса са такива, по-добре да си пренощувам тука и утре с първия самолет — обратно адреса… Не ви ща ни жилото, ни японския мед. Гневът ми е доста голям, смущението — също. И може да се каже, направо съм объркан. По какъв друг телефон да си свърша работата? Кой ще ти даде монета за телефон, пък и кого да питам каква монета ми е необходима… Гледам за полицай, поне на тях това им е работата. Въртя очи, ще подпаля летището — няма полицай. Ох, тая Япония… Сега започва второто чудо. Едно от момичетата става от мястото си, идва съвсем близо до мене, усмихва се — малки червени устни откриват зъби, до които зъболекар не се е докосвал — посочва нещо зад гърба ми и казва, „Чейнч“. О, чейнч — зная я аз тая дума, макар че не е имало досега какво толкова да чейнча. Обръщам се, гледам гишето — японец със синьо сако и бяла риза, бяла като зъбите на това момиче, стои зад гишето и също се21 усмихва… Абе, чейнч — викам, какъв ти чейнч, той ще си развали рахатлъка да ти брои десет минути пари, за да ми прави на мене кефа да си въртя телефони. Де има по земята толкова свободни хора. И ругая, ама ругая дип яко нашия счетоводител, дето ми ги е набутал тия големи каймета, по тях пинг-понг да играеш… Правя омекнала крачка към „чейнча“, пак се кривя в усмивка, пак показвам банкнотата, която е овлажнила ръката ми и се е намокрила, като да се е потопило чак лицето на оня японец, който в едър план стои на банкнотата. — За телефон — казвам, — ако обичате… Човекът се усмихна — сега, си викам, ще ме обере тоя. Ще развали парите, ама за такава една работа ще си вземе процента. Нейсе, ще преглътна шконтото, ако трябва, ще го изям, да дава там една монета и да се махам, че се умих от срамове… — Телефон за къде? — пита човекът. — За тук или за Токио?… Ха сега — де е това тук, де е Токио. Да не съм кацнал в Сингапур, че ще ме пита. — Абе, Токио — викам, — Токио ми трябва! Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.