От предишната страница. Защо толкова много японски деца свирят на пиано или цигулка? Тук трябва да бъдем особено внимателни с формулировката „масово изучаване“. Япония има силна традиция на частното музикално обучение, а пианото и цигулката са добре познати инструменти в детското образование. Но не бива да заключаваме, че почти всяко японско дете учи класическа музика или че това е задължителен държавен проект. Има няколко различни равнища на музикално образование: музиката като предмет в общообразователното училище; частните уроци по инструмент; специализираните музикални школи; професионалното обучение за бъдещи музиканти. Това са различни системи с различни цели. В следвоенна Япония музикалното образование действително се развива систематично. Изследване на следвоенната училищна музика показва, че непосредствено след войната в учебните програми силно присъства европейската класическа музика, а през 60-те и 70-те години постепенно се разширява мястото на японските песни и традиционната японска музика. По-късно се включват и популярна музика, и фолклор от различни части на света. Същевременно държавата и музикалната индустрия работят за осигуряването на инструменти. Изследване на следвоенната политика за музикални инструменти описва как образователните институции и производителите си взаимодействат, за да осигурят материали, стандартизация и възможност за масово производство на достъпни инструменти. Това е конкретен пример как една образователна цел може да създаде и индустриален ефект. Но разпространението на частните уроци се обяснява и с други фактори: родителски амбиции, стремеж към цялостно развитие на детето, наличието на музикални школи, възможността за индивидуални уроци и общественото признание на музикалното умение. Музиката може да се възприема не само като подготовка за професия, а и като средство за дисциплина, концентрация, естетическо възпитание и семейна култура. Това не е изключително японско явление. То се среща и в други общества, в които родителите инвестират значително в извънкласни занимания. Методът „Сузуки“ — пример за японска педагогическа идея със световно разпространение. Особено интересен е методът на Шиничи Сузуки, японски цигулар и педагог. Основната му идея е, че музикалните способности не трябва да се разглеждат само като вроден дар на малцина. Според метода те могат да се развиват чрез средата, слушането, повторението, последователните малки стъпки и активното участие на семейството. Сузуки създава музикалната си школа в Мацумото през 1946 г., а през 1950 г. организацията му е призната от японското Министерство на образованието. Методът впоследствие се разпространява в много държави. Тук се вижда нещо важно за връзката между педагогиката и културата. Един японски педагог разработва метод, който съответства на определени японски образователни нагласи, но се оказва приложим и в други общества. Следователно не можем да кажем, че стремежът към класическа музика е просто наложен от държавата. Методът се разпространява и защото предлага на родителите конкретна възможност: да видят как малко дете усвоява сложен инструмент с постоянство и подкрепа. Разбира се, има и обратна страна. Когато музикалното обучение се превърне в състезание между родители, деца и школи, то може да се натовари с очаквания, които надхвърлят удоволствието от самата музика. Подобно на образованието изобщо, то може да се превърне в средство за престиж. Тогава въпросът вече не е само дали детето обича музиката, а дали семейството смята, че то трябва да я изучава, за да бъде конкурентоспособно. Как да различим естествения стремеж от политическото насочване? Да тестваме един прост аналитичен модел. Той важи не само за анимето и музиката, но и за спорта, науката, литературата и дори за професионалните избори. 1. Личен интерес. Детето изпитва удоволствие от пеенето, музиката, рисуването или анимацията. Интересът може да възникне без държавна намеса. 2. Семейство и общност. Родителите, учителите и връстниците насърчават определени занимания. Тук се формират навици, вкусове и представи за престиж. 3. Институции и пазар. Училища, музикални школи, телевизии, издателства, продуценти и производители осигуряват обучение, техника, финансиране и разпространение. 4. Политическа употреба. Държавата може да финансира, регулира, пропагандира или използва постигнатия успех за международен престиж и за възпитаване на определени ценности. Тези равнища могат да действат едновременно. Политическата употреба не доказва, че първоначалният интерес е бил изкуствено създаден. Например едно дете може искрено да обича цигулката. Родителите му могат да го насърчават, защото смятат музиката за полезна. Музикалната школа може да получава държавно финансиране. А държавата може да използва успеха на школата, за да представя страната си като културно развита. Нито едно от тези обстоятелства не обезсилва останалите. Същото важи за анимето. Зрителят може да го харесва заради историята и героите, продуцентът — заради приходите, а държавната институция — заради възможността да популяризира японската култура в чужбина. Къде е границата между образование и индоктринация? Това е най-същественият въпрос, особено когато говорим за деца. Всяко образование насочва. То избира какво да преподава, кои произведения да представя, какви умения да развива и какви правила да налага. Няма напълно неутрална образователна система. Но има разлика между това да запознаеш детето с Бах и да изискваш от него да приема определена идеология; между това да го научиш да пее в хор и да го използваш като символ на политическа лоялност. Един полезен критерий е свободата на интерпретация. Може ли детето да задава въпроси? Може ли да открива произведения, които не съответстват на официалния вкус? Допуска ли се различие в мненията? Оценява ли се художественото постижение само по политическата му полезност? Може ли участникът да напусне заниманието, без да бъде представян като морално непълноценен? Колкото повече образованието допуска самостоятелна преценка и разнообразие, толкова по-малко прилича на индоктринация. Това не означава, че всяка държавна програма е подозрителна. Обществото има основание да финансира музеи, оркестри, училища и културни институции, защото техните ползи не винаги могат да бъдат покрити от пазара. Но е важно подкрепата да не се превръща в изискване за идеологическо послушание. Има ли общ модел между Япония и социалистическа България? Има общи черти, но и съществени различия. Япония развива анимето предимно чрез частни студия, телевизии, издателства, рекламодатели и потребителски пазар. Държавата впоследствие участва в популяризирането му като културен ресурс. Социалистическа България разчита много повече на държавно организирани културни институции, субсидирани школи, професионални ансамбли и официални международни представителства. „Бодра смяна“ се развива именно в такава институционална среда, макар първоначалният педагогически импулс да предхожда социалистическата власт. Разликата не е между култура без политика и култура с политика. Такава чиста граница почти няма. Разликата е по-скоро в това кой взема решенията, кой носи финансовия риск и доколко творците и публиката могат да избират извън официално подкрепяния модел. При пазарната система продуцентът трябва да привлече публика и да намери източник на приходи. Това дава възможност за разнообразие, но може да насърчи комерсиализацията, ниското заплащане на творците и преследването на краткосрочни успехи. При държавно финансираната система творците могат да получат ресурси за сложни произведения, които не биха били рентабилни на пазара. Но ако финансирането зависи от политическа лоялност, съществува риск от цензура и ограничаване на художествената свобода. Нито пазарът, нито държавата сами по себе си гарантират високо изкуство. Решаващи са качеството на институциите, професионалната автономия и възможността за конкуренция на идеи. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.