Традиции и модернизъм

От предишната страница. Да си представим какво се случва, когато държавата внушава на своите граждани, че: императорът заема свещено и изключително място в националния ред; японският народ има особена историческа мисия; саможертвата в името на държавата е върховна добродетел; военната експанзия може да бъде представяна като изпълнение на историческа или свещена задача. Тогава моралната оценка на действията може да се обърне. Насилието срещу чужденеца вече не се възприема непременно като престъпление срещу човешко същество, а може да бъде оправдавано като служба на императора, родината или националната мисия. Това не е неизбежно следствие от шинтоизма. То е резултат от определена политическа употреба на религиозните традиции. Тук има и важен исторически паралел с Европа. Национализмът може да използва християнството, историческите митове и представите за избран народ, за да оправдава война и господство. В Япония императорският култ и държавният шинтоизъм изпълняват част от тази мобилизираща функция. Какво се случва с японския войник в Китай? За да разберем зверствата, не е достатъчно да говорим за религия. Трябва да разгледаме военната организация, идеологията, дисциплината и отношението към противника. През 30-те години на XX век, японският милитаризъм се засилва. Военните придобиват огромно политическо влияние, а националистическата идеология представя имперската експанзия като необходима за сигурността и величието на Япония. В самата армия, войниците често са подлагани на жестоко третиране от своите началници. Подчинението и издържането на униженията, се превръщат в част от военната култура. Това не оправдава престъпленията, но помага да разберем как насилието може да се разпространява надолу по йерархията и след това да бъде насочвано срещу цивилни и пленници. В окупираните територии действат и други фактори: расистко и националистическо обезчовечаване на противника, безнаказаност, пропаганда, натискът на войната и командни структури, които не предотвратяват или допускат жестокости. Показателен е случаят с Нанкин през декември 1937 г. След превземането на китайския град, японски военнослужещи извършват масови убийства на цивилни и пленници, изнасилвания и други тежки престъпления. Това не е единичен инцидент, откъснат от останалата война в Китай, а част от по-широк модел на насилие в окупираните райони. Как е възможно това при общество с будистки традиции? Религиозните ритуали, очевидно, не премахват автоматично влиянието на военната система. Човек може да бъде дисциплиниран в една йерархия, но жесток към хора извън нея. Може да изпитва уважение към собствените си предци, но да отрича човечността на противника. Може да възприема саможертвата за родината като свещен дълг, без да изпитва същото състрадание към чуждото население. Това е една от най-тревожните особености на човешката психология: моралните задължения често се прилагат по-силно към собствената общност, отколкото към хората, обявени за чужди или враждебни. И все пак е важно да не превръщаме японците като народ в колективен обвиняем. Не всички японци са участвали в престъпленията, не всички са ги одобрявали и не всички са имали свободата да се противопоставят на военната държава. Историческата отговорност трябва да се разпределя според действията, решенията и институционалната власт, а не според националността. След поражението през 1945 г., държавният шинтоизъм е демонтиран като официален механизъм за мобилизация, а следвоенната конституционна система установява разделение между държавата и религията. Това също показва, че японското общество не е останало завинаги затворено в идеологията на военния период. А защо японският език звучи на европееца така, сякаш някой се кара? Тук вече навлизаме в друга област — фонетиката, просодията и възприятието на чуждата реч. Такова впечатление е напълно възможно. Но от него не следва, че японците говорят по-агресивно или че японският език обективно е по-немелодичен от европейските езици. Има няколко причини японската реч да се възприема така от някои европейци. Първата причина, е различният ритъм на речта. В българския език ударението е подвижно. То може да пада върху различни срички и играе важна роля за ритъма на думата и изречението. В японския съществува система на височинното ударение, наричана pitch accent. При нея разликите във височината на гласа могат да разграничават думи. Японският обикновено организира речевия ритъм чрез единици, наречени мори, които не съвпадат напълно с нашето понятие за сричка. За европеец, свикнал с българския, италианския или френския, японската реч може да звучи с по-равномерно повтарящ се ритъм, прекъсван от отчетливи промени във височината на гласа. При някои говорители това може да създава впечатление за отсеченост или настойчивост. Лингвистичните изследвания действително показват, че родният език влияе върху начина, по който слушателите възприемат височинните контрасти в японския. Но японският не е лишен от мелодичност. Тя просто се организира по различен начин. Втората причина: как се произнасят звуковете. Японският има сравнително ограничен набор от съчетания между съгласни и гласни. Много думи завършват на гласна, а значителна част от речта се състои от ясно разграничими гласни и съгласни. Това може да създава впечатление за последователност от кратки, отчетливи звукови единици. Да сравним българското „Здравей, как си?“ с японското Konnichiwa. За българското ухо японската дума има необичайна структура и ритъм. Но ако японецът слуша българска реч, той също може да възприема непривичните съгласни струпвания и подвижното ударение като резки или трудни за проследяване. Това е важна особеност на слуховото възприятие: ние не слушаме напълно неутрално. Родният език формира очакванията ни за това как трябва да звучат думите. Третата причина: интонацията, която чуваме по телевизията. Има и нещо съвсем практично. Какъв японски език обикновено достига до европейския зрител? Често това е реч от аниме, драматични филми, бойни сцени, телевизионни предавания или новинарски емисии. В такива ситуации гласът може да бъде по-висок, по-отсечен и по-емоционален от обикновения разговор. Особено в анимето съществуват стилизирани начини на говорене, чрез които се обозначават решителност, гняв, авторитет, комичност или принадлежност към определен тип персонаж. Ако изградим представата си за японската реч предимно от подобни източници, можем да объркаме сценичната интонация с нормалната разговорна реч. Същото би станало, ако чужденецът научи български основно от спорове в телевизионни студиа. Четвъртата причина: не всички японски говорители звучат еднакво. Японският има регионални разновидности и различни стилове на общуване. Интонацията в Токио не е идентична с тази в Осака, Киото или други райони. Освен това човек говори различно на приятели, на началник, пред публика или в официална ситуация. В японската комуникация важна роля играят и нивата на учтивост, изборът на думи и граматичните форми. Понякога социалното отношение се изразява не чрез силата на гласа, а чрез самата структура на изречението. Следователно не е коректно да кажем, че японският език по природа звучи като караница. По-точно е да кажем, че неговите звукови особености могат да създадат такова впечатление у слушател, чийто роден език има различен ритъм и интонация. Има ли връзка между японската култура на общуване и историческата военна дисциплина? Тук трябва да бъдем особено внимателни. Японската култура традиционно отдава значение на социалната йерархия, контекста на общуването, съобразяването с другите и избягването на определени открити конфликти. Това не означава, че всички японци са еднакво сдържани или че японското общество е лишено от агресия. Нито пък означава, че военните жестокости са естествено продължение на японската култура на дисциплина. Една и съща способност за организация и подчинение на общи правила може да бъде използвана за съвсем различни цели. В мирно време тя може да подпомага надеждността на производството, обществения ред и координацията. В една милитаризирана държава същите организационни механизми могат да обслужват агресивни политически цели. Но това не е специфично японски закон. Германската военна машина през Втората световна война също съчетава висока организационна ефективност с чудовищни престъпления. И в двата случая техническата компетентност и организационната дисциплина не са гаранция за моралност. Ефективността е способност да постигнеш определена цел. Моралността е въпросът дали целта и средствата са допустими. Двете не бива да се смесват. Какво всъщност трябва да види европеецът в Япония? Япония разрушава някои от нашите удобни представи за културите. Можем да посетим японски храм и да видим спокойствие, съзерцание и уважение към природата. Можем да се възхитим на прецизността на японски инженер или на учтивостта на японски служител. Можем да чуем японска песен и да открием мелодичност, която не сме забелязвали в ежедневната реч. Но не бива да извеждаме от тези впечатления заключението, че японците са по природа по-миролюбиви, по-дисциплинирани или по-жестоки от другите народи. Историческият опит показва нещо по-сложно. Едно общество може да съчетава изключителни художествени традиции, висока техническа култура, силно развито чувство за дълг и тежки исторически престъпления. Тези качества не се изключват автоматично, защото произтичат от различни институции, възпитателни модели, политически обстоятелства и човешки решения. Има обаче една поука, която обединява всичките наблюдения за Япония — от пагодите и електрониката до религията и войната: не трябва да бъркаме способността на една цивилизация да създава красиви, сложни и ефективни неща със способността й винаги да взема правилни морални решения. Това са две различни постижения. Първото може да бъде подпомогнато от образование, организация, технология и дисциплина. Второто изисква критично мислене, морална отговорност, независими институции и способност човек да се противопостави на собствената си общност, когато тя върши зло.