Червен японски парапет

Будизмът и шинтоизмът като че ли не се вписват добре във факта, че по времето на Втората световна война, японци са вършели големи зверства в Китай. За европееца, японският език очевидно не е мелодичен; звучи повече като на човек, който се кара някому. Това може да са повърхностни впечатления, а може и да не са. Как е възможно общество с религиозни традиции, свързвани с хармонията, съзерцанието и уважението към природата, да извършва чудовищни военни престъпления; и доколко нашите впечатления от чужд език, звучене и поведение отразяват действителни национални особености. Трябва да разграничим религията от политическата идеология, езиковото звучене от емоционалното съдържание и националната култура от поведението на конкретни хора в конкретни исторически условия. Будизмът, шинтоизмът и японските зверства през Втората световна война, са реално противоречие. Но то съществува най-вече ако си представяме, че една религиозна традиция автоматично произвежда определен морал и че този морал непременно управлява поведението на обществото. Нито будизмът, нито шинтоизмът дават такава гаранция. Будизмът – това е състрадание, ненасилие и сложна историческа действителност. Будизмът поставя в центъра на своето учение, преодоляването на страданието, състраданието към живите същества и освобождаването от разрушителните страсти. В много будистки традиции ненасилието е важен морален принцип. На пръв поглед това изглежда несъвместимо с жестокостите, извършвани от японската армия в Китай, Корея и други азиатски страни. Но будизмът не съществува извън историята. В Япония той се развива в продължение на столетия, заедно с държавната власт, воинските съсловия и обществените институции. Някои будистки духовници подкрепят милитаризма, а отделни религиозни институции се приспособяват към военните цели на държавата. Други хора в будистките среди проявяват несъгласие, макар възможностите за открит протест да са силно ограничени. Следователно не можем да заключим, че будизмът е причинил японските военни престъпления. Но не можем и да твърдим, че будистката принадлежност сама по себе си е предотвратила насилието. Това е важен урок: религиозното учение и действителното поведение на религиозните общества невинаги съвпадат. Един човек може да приема будистки ритуали, да посещава храмове и да участва в религиозни празници, но едновременно с това да изпълнява заповеди, да приема националистическа идеология или да участва в насилие срещу хора, които са обявени за врагове. Това противоречие не е специфично за Япония. Историята на християнска Европа също включва кръстоносни походи, религиозни войни, колониални жестокости и преследвания. Това не прави християнското учение идентично с тези престъпления, но показва, че религията не е надеждна автоматична защита срещу жестокостта. Шинтоизмът и много по-опасната идея за свещената нация. Ако будизмът създава моралното противоречие, шинтоизмът ни помага да разберем политическия механизъм. Шинтоизмът е традиционната японска религия, свързана с почитането на ками — божества, духовни същности и свещени проявления, които могат да бъдат свързани с природни обекти, места, предци и исторически фигури. Светилището, свещената гора, планината и ритуалното пречистване заемат важно място в тази традиция. Но през XIX и XX век, японската държава изгражда специфична политическа интерпретация на шинтоизма, която е нещо повече от традиционната религия. След Реставрацията Мейджи от 1868 г., държавата започва да поставя императора в центъра на националната идентичност. Императорската институция е представяна като свързана с божествения произход на японския народ, а лоялността към императора се превръща в основен граждански и морален дълг. Така възниква онова, което обикновено наричаме държавен шинтоизъм. Това е решаваща промяна: религиозните символи и традиции вече могат да служат не само за духовен живот, но и за легитимиране на държавната власт, военната мобилизация и имперската експанзия. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.