От предишната страница. Какво е общото между религията, технологиите и политическите институции? Тук се вижда закономерност, която преминава през цялата японска история. Когато Япония среща чуждо влияние, реакцията й зависи не само от произхода на нововъведението, а от това как то се вписва в местната политическа и обществена система. Будизмът е възприет и постепенно става част от японската религиозна и художествена традиция. Китайската писменост и административните модели са използвани за изграждане на централизирана държава, но се развиват в специфично японска форма. Огнестрелните оръжия са приети и усъвършенствани, защото имат непосредствена военна полза. Християнството е потиснато, когато властите го възприемат като заплаха за политическия ред и за контрола върху обществената лоялност. Западната наука продължава да се изучава дори при ограниченията на периода Токугава. Западните институции са възприети в голям мащаб през XIX век, когато управляващите стигат до извода, че без модернизация страната рискува да загуби независимостта си. Това не е доказателство за някаква неизменна „японска същност“. По-скоро е исторически повтарящ се модел на прагматично заимстване, съчетан с контрол върху политическите и социалните последици. А какво става с чуждите хора, а не само с чуждите идеи? Това е отделен въпрос. Една държава може да е много възприемчива към чужди технологии, но да не е особено отворена към трайното заселване на чужденци. Исторически Япония приема мигранти и специалисти от континентална Азия, особено в ранните периоди на държавно изграждане. По-късно чуждестранните търговци и мисионери са допускани при различни ограничения. През XIX и XX век Япония се превръща в имперска сила и сама започва да упражнява власт над други народи — съвсем различна глава от историята. В съвременността Япония продължава да допуска чуждестранни работници, студенти и специалисти, но имиграцията и трайното установяване на чужденци са предмет на внимателно регулиране. Това е свързано с езиковата среда, пазара на труда, демографските нужди и обществените представи за национална идентичност. Тук отново се вижда разликата между отвореност към знания и отвореност към културно многообразие. Първата може да бъде много висока, без втората да бъде също толкова силна. Япония приема чуждото, когато може да го направи свое. Японската история не е история на непрекъсната толерантност, нито на непрекъсната изолация. Тя е история на редуване между отваряне, подбор, приспособяване и затваряне. Япония не е копирала Китай, въпреки огромното китайско културно влияние. Не се е превърнала в европейска държава след възприемането на западните технологии и институции. Не е приела християнството като доминираща религия, въпреки че в определени периоди то се е разпространявало бързо. Тя е запазила способността си да избира кои външни влияния да допуска и как да ги преобразува. Понякога това е било източник на забележителна адаптивност; друг път — на репресии, изолация или опасно национално самодоволство. Културната устойчивост не изисква общество да отказва чуждите идеи; тя може да се състои в способността му да ги възприема, без да губи контрол върху собственото си развитие. Но има и граница. Ако контролът върху чуждото влияние се превърне в страх от различието, обществото рискува да потисне не само нежеланото, но и полезното. Историята на християнството в Япония показва точно тази опасност. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.