От предишната страница. Китай: производствена мощ, която трябва да намери купувачи. Китайският модел е различен. Страната има огромен вътрешен пазар, но икономическото й развитие през последните десетилетия е силно подкрепено от инвестиции, промишлено производство и износ. Държавата насочва значителни ресурси към стратегически отрасли — електромобили, батерии, слънчеви панели, телекомуникации, железници, корабостроене, машиностроене и полупроводници. В много случаи това е съчетание от частна предприемаческа инициатива, държавни предприятия, субсидии, банково финансиране и местни индустриални политики. Този модел има голямо предимство: може да създава производствени мощности с впечатляваща скорост и мащаб. Но крие и риск — ако инвестициите и производственият капацитет растат по-бързо от търсенето, компаниите започват да се конкурират за недостатъчно голям пазар. Проблемът с вътрешното потребление. Според анализа на МВФ за Китай през 2025 г. излишъкът по текущата сметка се е увеличил до около 3,3% от БВП, като основен фактор е силният баланс при стоките. Същевременно слабостта на вътрешното търсене е ограничавала вноса. МВФ свързва тази ситуация и с ниското потребителско доверие, и с продължаващото приспособяване на пазара на недвижими имоти. Това е важна разлика спрямо Япония. Японският излишък по текущата сметка се поддържа до голяма степен от доходи от натрупани чуждестранни активи. Китайският излишък е много по-силно свързан с големия излишък в търговията със стоки. Ако китайските предприятия могат да произвеждат повече автомобили, батерии, машини и електроника, отколкото вътрешният пазар е готов да погълне при рентабилни цени, те имат стимул да търсят нови купувачи в чужбина. Това само по себе си не е проблем. Износът е нормална част от развитието на индустриална икономика. Проблемът възниква, когато външните пазари се превърнат в необходим отдушник за системно свръхинвестиране. В такъв случай икономиката става зависима от способността на други държави да приемат растящите количества китайска продукция. Ако те наложат мита, квоти или други ограничения, вътрешният проблем с излишния капацитет се връща при производителите и техните кредитори. „Един пояс, един път“: икономическа експанзия или инвестиция с политическа цел? Инициативата „Един пояс, един път“ (Belt and Road Initiative, BRI), започната през 2013 г., включва инфраструктурни проекти, транспортни коридори, пристанища, железници, енергийни съоръжения и други инвестиции извън Китай. Китайската външна експанзия не се състои само в продажба на готови стоки. Тя има поне три измерения. Износ на промишлена продукция. Китай продава електромобили, машини, електроника, батерии и други изделия. Това носи приходи на производителите и подпомага използването на съществуващите заводи. Инфраструктурно финансиране в чужбина. Китайски банки, държавни предприятия и строителни компании финансират или изграждат железници, пътища, пристанища и енергийни съоръжения. Това създава договори за китайски фирми и дългосрочни икономически връзки с държавите получатели. Стратегическо присъствие. Инфраструктурата може да улеснява търговията, достъпа до суровини и логистиката. Тя може да увеличава и политическото влияние на Китай, макар че конкретният ефект зависи от проекта и от държавата партньор. Тази политика има икономическа логика. Ако китайска компания построи железница в друга държава, тя може да получи договор за строителство, да достави оборудване и да създаде бъдещ пазар за услуги и поддръжка. Но проектът може да се окаже неуспешен, ако очакваният трафик е надценен, приходите не покриват експлоатационните разходи или държавата получател не може да обслужва кредита. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.