Японски кедър

От предишна страница. За да отговори човек на този въпрос, трябва да мръдне по магазините и да надникне в кесията на японеца. Истините за човечеството ги търси най-напред под юргана и в кесията му. Не смятам, че ще бъде вярно, ако обвиним японския пазар в липса на изобилие. Говорим за изобилие, а не за качество. И ако не отваряме сега дума за него, и ако това няма да го направим и по-нататък, то е, защото качеството на всичко, което носи японска марка, е вън от всякакво съмнение. Стига ли джобът на японеца да си купи друг вид обувки, да се поразпищоли и той, да тегли една на ония повивки и на онзи лъснат черен патък, модел 1900 г., който нежната му майка е сложила в пеленките — европеец да стане? Темата за стандарта на японския гражданин е много голяма, много сложна и не е работа за пътепис. Все пак ще кажа още тук, че без особени усилия един добре платен чиновник може да си купи, да речем, едни лъснати кожени ботуши, с ресни, с десетина връзки, които леко да подрипват по крака. За един пък високоплатен чиновник във фирма, за някой още по-богат, да речем, лекар, инженер или търговец — да си купят такава стока не е в никакъв случай проблем. Ала те не купуват. Те не носят. Произвеждат ги за нас — ние да купуваме, изнасят ги на нашите пазари, но такава нетрадиционна обувка японецът на крака си няма да сложи. И нито модите, нито гостите и туристите, нито влиянието на телевизията, радиото и нагледната агитация на тия хиляди европейци и американци, които пълнят магазините и ресторантите на страната, не са в състояние, поне засега, да смутят убийствената увереност на японеца, че от неговата черна и лъскава обувка има нещо по-удобно. И по-редно… Обувките и проблемите, които са се събрали в тях, напират да подскажат нещо, което и отпосле ще има да ми мъти главата. Японците не обичат да живеят разпищолено, те живеят много скромно, много чисто и не зная дали много ще сбъркам, ако кажа: някъде на границата между оскъдното и достатъчното — взето като най-строга, премерена с японска точност мярка. Там, където върви границата между достатъчния минимум и малкото, загатнато излишество, там, в тоя пояс на жизнените стандарти трябва да търсим японеца и държавата му. И той засега няма никакво намерение да се премества оттам. Само че с това неразгадаемо, поне за мен, споразумение между държавата и японеца се е стигнало да едно изумително съгласие — тя е богата и силна, а той скромен, до немай къде скромен и непретенциозен към онова, което тая държава му дава. И японецът не й се сърди — напротив, той е щастлив, когато държавата му е силна и велика. И е готов на всичко тая държава да е още по-силна и по-велика. Затова прави само онова и точно онова, което един неин поданик трябва да прави — да работи, да работи и пак да работи. И как, боже мой, работи тоя японец!… Ала пак бързам. Забравих, че тая ябълка — Япония, е много хлъзгава, иска ти се наведнъж да я налапаш, а тя е като японска мома — мила, нежна, любезна, но в никакъв случай няма да легне с тебе от пръв поглед… Да мръднем малко по-нагоре от обувките — към чорапите, панталоните, роклите, саката и блузите. Но да караме подред… Аерогарата в един град е особено място. Хора от всякакви рангове и човешки теста минават оттука — спират за час, хване ги онзи ръкав, едни поема, други връща. Японците не проверяват багажа на пътниците — все едно откъде идват те. Но и не пускат всекиго, на когото му е дошло на ума да се пошляе по красивите и богати японски улици, или пък му се е приискало срещу зелен долар да му се изстъпва гейша. Аз самият, преди да тръгна за Япония, имах известни проблеми. От посолството в София доста разпитваха защо отивам в Япония, при кого, за колко време, какво точно ще правя, все въпроси, на които ние, българите, твърде не обичаме да отговаряме. А и най- често не можем. Ние обичаме да си тръгнем в командировка, па като стигнем, там вече ще решим къде, какво и как… Ако бях написал в документите: тъй и тъй, ще зяпам по улиците и ще пиша книга, кой знае какво щяха да си помислят — нали такива зяпачи като мене написаха такива едни книги, които от Япония се възхищават, а японеца все нещо смешен го изкарват. Ала по такива видимо причини в Япония няма скитници — тия брадясали юначаги, с огромни раници на гърба, с транзистори по-големи от раниците им и с една миризма около тях — на непрано и некъпано, пет такива да влязат в Токио, стигат му да се хване за носа и да закиха. Представяте ли си един японец, който е хванал късото си носленце да киха и да се мръщи? Аз не мога — една намръщена Япония не мога да я представя. Затова тя няма нито свое производство битници, нито вносно пуска на пазара си… А да сте чули някой да е обвинил Япония, че е затворена страна, че е негостоприемна, че потиска правата на човека?… Макар че що се касае до правата на японския човек, много може и, мисля, много трябва да се приказва… Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.