От предишната страница. За тая нощ, която наистина последва, ще разкажа по-нататък. Тя продължи до три сутринта, време, в което ние легнахме да спим, а Хага сан, разчел до минута времето си, се отправи за гарата, откъдето с влака след един час щеше да пристигне в своето неголямо университетско градче, в своята клиника за рехабилитация на хора, прекарали инфаркт и инсулт, и където точно в седем сутринта трябваше да прегледа някакъв много богат пациент. [1] O’yes — англ. — О, да! А, така ли? ^32 * * * Обещах да не се меся във вътрешните работи на Япония и да не човъркам в неразгадаемата психика на японеца, а ето че потеглих нататък… Вместо да си седя на летището и да чакам да минат моите три-четири часа… Докато оглеждам хората, две неща ми правят впечатление и аз решавам да ги проверя. Първото — всички японци, които преброявам, без изключение, а сметката ми наближава стоте, са с черни коси и черни обувки. И косите, и обувките лъщяха. Имаше едно време в нашия край един полковник Генов — билки събираше. Бе служил в царската армия, изселен от София след Девети, от всякъде бях чувал за него, че бил достоен офицер и патриот. Та дори в ония луди времена беше оставен да сн събира билките и да припечелва някой лев. Като се остави настрана службата му при царя, той беше и много образован и даже мъдър човек. Веднъж се случи да идем заедно до съседното Ново село, не помня по какъв повод той ми каза: „Слушай, момче, един мъж може да няма пари, може да няма имот, но три неща той задължително трябва да знае и да умее — да е с изгладени панталони, да е избръснат и с изчистени обувки…“ Човек много работи на тоя свят ги запомня, като си погледне обувките… Искам да запомня и аз Япония, като й гледам обувките. Как не видях барем един японец с нечисти обувки, льоснати някъде, или пък да не е играла четката сутринта до разчекване по тях. Лъщи му обувката, винаги и задължително черна, без измишльотини по нея — обувка, модел 1960 г. Всички японци са с такива обувки. Нарочно през целия си престой все оглеждах, ала обувка, на която, ако кацне нашенска муха и не си изкълчи крака — не видях… Това, изглежда, е или работа на будизма, или е правило, което се учи, докато детето е още в пеленки. Роди се япончето — мораво, мъничко, каквото между впрочем ще си остане през целия си живот, тури майката под носа му една чиста, лъсната мъжка обувка от черна кожа — да свиква отсега с чистотата и с лъснатото. Макар че тъй, както взех да обяснявам всички33 работи в Япония все с поставянето им в пеленките на детето — доста нещо трябва да побират тия пеленки. Ако си човек наблюдателен, където и да ходиш — и в японските села, каквито всъщност няма, и надолу — към островите Хонсю и Кюсю, навсякъде все е тая Япония — на чистата и лъсната мъжка обувка. Нашенските цигани, ваксаджии, ако, речем, да ги пращаме и тях някой ден на специализация, там трябва да е — в Япония. Ако речеш да познаеш примерно по една токийска улица кой е японец, кой не е, това най-лесно можеш да го направиш, без да вдигаш глава, само краката на хората като гледаш. В Токио освен японци има още всякакъв народ — от тайландеца през европееца до американеца. Американците съвсем не са кът и тука… Обувките на тия народности не винаги са изчистени — видиш ли неизчистена обувка, вдигай погледа си — на японец няма опасност да попаднеш. Казвай си своето „хелоу“ или „чао“, защото повече от сигурно е, че си имаш работа с човек от модерните светове. Ала и още — нашите обувки са къде по-разпищолени в модата си: то ботуши ли не щеш вече носим, то високи гети с ресни, пуснати отгоре им, то мъже с високи токове ли нямаме, то с цървул ли вече изкилифещен не се обуваме, та ако щете, и апрески ли вече нямаме на краката си. Сега идва големият въпрос — добре ли е това, че в Япония няма други видове обувки, а в Европа и Америка има колкото щеш?… Продължението на тази история, ще намерите на тази страница.