От предишната страница. Първата голяма грешка би била да започнем от „сакоку“. Когато европейците говорят за Япония от XVII–XIX век, често използват представата: Япония се е затворила за света. Това е вярно само ако под „затворила“ разбираме строго ограничила неконтролираните контакти. Токугава Япония никога не прекъсва напълно външните връзки. Има китайска търговия; холандска търговия; отношения с Корея; отношения с Рюкю; контакти с айните на север; информация за европейския свят; внос на книги; внос на научни знания. На практика, японското правителство внимателно контролира входовете, вместо да ги премахва. Това е огромна разлика. Първото голямо „отваряне“ идва много преди Европа. Япония през VI–VII век: от запад идва една много по-развита континентална цивилизация: Корея, Китай, Япония. И японците не казват: „Ние сме остров и не ни интересува какво става там.“ Точно обратното. Те започват да внасят писменост; будизъм; конфуциански идеи; китайски административни модели; календар; държавни институции; архитектура; изкуство; литература; медицински знания; технологии. Това е огромно културно отваряне. Особено важно: японската писменост. Тук имаме прекрасен пример за японския модел. Японският език не е китайски. Но Япония възприема китайските йероглифи — kanji. Това е приблизително като народ с напълно различен език да каже: „Ще вземем чуждата писменост и ще я пригодим към нашия език.“ След това японците създават: hiragana, katakana от китайски графични знаци. Получава се нещо забележително: чужда технология - японска адаптация - нова система. Това ще се повтори многократно в японската история. Будизмът е още по-драматичен пример. Будизмът не възниква в Япония. Той идва през корейския полуостров и Китай. Но когато попадне в Япония, не остава просто „внесен будизъм“. Възникват японски школи и форми: Tendai; Shingon; по-късно Pure Land; Zen; Nichiren. И будизмът започва да съществува заедно с ShintO. Тоест, японският модел отново е: не отхвърляй непременно новото; включи го в съществуващия свят. Това е много различно от чистата културна изолация. А държавният модел също е внесен. Япония започва да изгражда централизирана държава, вдъхновена в значителна степен от китайския модел. Това включва централизирана администрация; провинциално управление; данъчно облагане; рангове; закони; столица; бюрократични институции. През VII–VIII век, това води до формирането на държавата Ямато, а след това до Нара и системата ritsuryO. Тоест, ранната японска държава, е в известен смисъл много силно „китаизирана“ институционално. Но след това се случва нещо типично японско. Япония започва да се отдалечава от самия модел, който е внесла. След като Япония усвоява китайския модел, тя постепенно започва да го приспособява към собствените си условия. И към периода Хейан започва да се оформя все по-силно самостоятелна японска култура. Например: китайска писменост - kana - японска литература. И резултатът е: The Tale of Genji; waka; японска придворна литература; специфична живопис; архитектура; естетика. Тук можем да видим първата голяма формула: Япония не отхвърля Китай; тя го усвоява до степен, при която може да престане да бъде просто ученик. Следващият интересен период е средновековният. Тук картината отново се усложнява. Япония не е затворена. Има активни морски връзки: Япония с Корея, с Китай, с Рюкю, с Югоизточна Азия. Търгуват се коприна; порцелан; метали; книги; оръжия; религиозни предмети; лакови изделия; мед; текстил. Японски пирати и търговци – wakO, участват в сложни мрежи по крайбрежията на Китай и Корея. Това е свят, който е много далеч от представата за „остров, отрязан от света“. После идват европейците. И тук японската реакция е фантастично интересна. През 1543 г. португалците достигат Танегашима. И с тях идва огнестрелното оръжие – arquebus. Японците не просто започват да купуват оръжия. Те копират технологията. И започват собствено производство. В рамките на сравнително кратко време огнестрелните оръжия стават важен елемент във войните на Sengoku. Това е идеален пример за японската „контролирана пропускливост“: чужд продукт, изучаване, копиране, местно производство, интегриране в собствената система. След това идва християнството. Католически мисионери, особено йезуити, започват да действат в Япония. Франциск Ксаверий пристига през 1549 г. И известно време християнството се разпространява. Но тук японската държава постепенно вижда нещо различно от просто нова религия. Има опасение, че зад мисионерската дейност стоят: европейски политически интереси; португалска и испанска експанзия; възможност за чуждо влияние. Тези опасения се засилват от събитията в други части на Азия. И постепенно християнството е забранено. Тук вече се появява основният принцип на Токугава: външното е допустимо, докато не застрашава вътрешния ред. Токугава и „затварянето“. След 1600 г. Токугава Иеясу и неговите наследници изграждат система на политически контрол. През XVII век се оформят ограниченията, които по-късно са обобщени с термина: sakoku. Но терминът може да ни заблуди. Япония не казва: „Никакви чужденци и никакви чужди знания.“ По-скоро казва: „Чуждите контакти ще се осъществяват през контролирани канали.“ И тези канали са много важни. Нагасаки - холандците получават ограничено право да търгуват. Тяхното присъствие е концентрирано на Деджима. Така японските власти могат да контролират хората; стоките; информацията. Корея. Съществуват официални дипломатически мисии. Рюкю. Кралство Рюкю поддържа отношения и с Япония, и с Китай. Езо / Хокайдо. Контактите с айните също остават важна част от северната периферия. Следователно: Япония не е стена. Тя е система от врати с пазачи. Това е много по-точната метафора. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.