Реклами в Япония

От предишната страница. Защото японските острови какво са? Докато долепи колесник, докато обърне наопаки перките, докато поръмжи и се помята настръхнал насам-нататък самолетът, за да се укроти, носът му стигнал пак вода. Машината се забоде остро надолу, плисна се вода под крилото й, подир туй се разля посивял бетон, изтропаха колесниците и самолетът повлече широкия си жабешки корем под командата на японските въздушни власти. Хълбокът му опря в ония дълги и ненаситни хоботи, които пият хора и куфари. Не се минаха и пет минути, хоботът насмука и мене, под краката ми тропна ламарина, наоколо замириса на чисто. Миришеше на Япония… Всеки различно се среща с една държава. Благодаря на случая, че ме остави няколко часа — единствените май, докато престоях тука, с бол време, толкова време и в България отдавна не съм имал, та да погледам Япония отблизо, без аз да бързам и без тя особено да бърза… Дълъг коридор, подир него — втори, върви тълпата — ямайци, негри, бели, жълти, мелези, мулати — със своите малки черни куфарчета, като че ли кой знае какво носят вътре. Всеки ми се порепчил с такова куфарче. Аз като нямам такова, да не съм второ или трето качество човек? В нашия ЦУМ, ако искате да знаете, ги продават по петнайсет лева парчето, но аз не съм си купил и няма да си купя. Съвременният живот достатъчно ме е облякъл с купешки дрехи — конфекция, че сега и едно нищо и никакво куфарче да ми рендосва отсам и оттатък13 душата, та хептен всички ние, издули сега този кожен ръкав, да си заприличаме. Те носят куфарчета, аз нося найлоновия плик, голям, с надпис на български език. Светът е пълен с черни куфарчета, аз пък си вървя из него с найлонов плик… Това е опит, както ще се види и по-късно, да се преборя с моето смачкано, малко тепнато отсам-оттатък самочувствие, което още тук, при първия въпрос, който естествено ми идва наум, се стресва и подплашва така, че чувствувам ударите на сърцето си измежду тропота на толкова крака около мене. Въпросът е елементарен и естествен. Българин съм и добре познавам някои български работи. Като служебна акуратност например. Ами ако от София не са съобщили за пристигането ми, ако от посолството са забравили да изпратят човек на летището, ами и ако кореспондентът на БТА не дойде, усещате ли какво може да стане в един такъв момент с моето самочувствие, докато коридорите ме поглъщат и водят към широка осветена зала, където вече се въртят два големи барабана и изхвърлят нашите куфари? Хвърлям трепетно око. Ако има някой да ме чака, той ще е тука — дипломатите лесно стигат до багажните отделения на аерогарите. Погледът ми бърза да опипа този дълъг приземен етаж, все още нищо не виждам от японската му подредба, защото трескаво търся българи. Не само българи, но и друга посрещачи няма и аз неспокойно, не казвам друга, по-истинска дума, заставам до големия, въртящ се диск. Чужда страна, за която са ти наговорили най-различни, възможно най-велики работи. Страна, на която не знаеш езика, а единственият друг език, който се говори тук — английският, както вече казахме, си го учил преди двайсетина години за двайсетина дни. И ако нещо е останало от него, то е вече така дълбоко заспало в мозъка ти, затрупано от цитати, от вестникарски клишета, от семейни скандали, от други грижи и ядове, че за изваждане от тия дълбоки скринове и дума не може да става. На всичко отгоре чувството за самота, за една безнадеждна самота, която засяда у тебе в тоя далечен, във всеки смисъл на думата, свят, те кара кротко и невидимо за другите да подскачаш в кожата си. Нямам и никакви дребни пари, за телефон пари нямам. Успокоявам се, че все пак моят късмет, колкото и да е препикан, когато съм се родил, колкото и да е гневен на моите собствени попръжни, все пак няма дотам да ме докара, че да хартиша бледен и посърнал, сам-саменичък на това14 страшно със световната си слава, не знам още кое точно токийско летище… Чинно се нареждам до големия диск, който меко и внимателно изсулва изпод синя лъскава завеса куфар подир куфар. Единственото нещо, което ми е близко сега, е картонената кутия, в която на път от Монголия и Китай съм подредил част от багажа си. Вързана с канап, лъскав един, деянджия, нашенски канап, но от претоварване по гари и самолети кутията вече е доста омърлушена и само здравата българска гръста я държи да не изсипе на японска земя вече не дотам чистите ми ризи и дреболии, които всеки човек, когато пътува, мъкне със себе си. Най-напред се появява куфарът. Поемам го, слагам го до себе си. Чакам си картонената кутия. Не знам можете ли ме разбра, дали ще прозвучи искрено това, което ще ви кажа. Ала сред тия чужди хора, които са обкръжили диска, в тая неизвестност, която по всичко личи ме очаква, в това страшно безезиково пространство, в което съм се озовал, най-сетне, в това непознато капиталистическо обкръжение, при това азиатско, този мил картонец ми стана хиляди пъти по-мил. Той се превърна в едно живо същество, което чаках да се появи не защото кой знае какви драгоценности имаше в него, а защото то беше част от мене, част, която, ако не се появеше, аз нямаше да се събера цял, щях да се чувствувам разръфан и разпарцален… Чакам. Куфари от кожа, от носорог, с колелца и без колелца, малки, средни, големи, много големи — цели вагони са побрани в тях. Куфари излизат на диска всякакви. Моя милост сам — проточил врат към колелото, като че ли в това колело и във вързаната с канап картонена кутия стои цялото ми бъдеще… Чакам тръпен и доста смачкан. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.