Персийският залив

Персийският залив

Как се случва така, че заливът, който мие бреговете на няколко арабски държави, носи името на държавата на персите? Защо това е така и има ли Персийският залив две имена, както отскоро Мексиканският (Американският залив) или Ламанша? Тук има много интересна история, защото името на залива, е по-старо от съвременните арабски държави с много векове. И днешният спор за названието, всъщност е геополитически спор, а не спор за географията. Защо „Персийски залив“? Причината е историческа: западният и южният бряг днес са разделени между Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Бахрейн, Катар, ОАЕ и Оман, но срещу тях от изток се намира Иран — древна Персия. Още античните гръцки географи, използват название от типа „Персийски залив“ (Persikos Kolpos). То се среща при Страбон и Птолемей, а латинското Sinus Persicus става трайно в европейската картография. В историческите карти и международната употреба названието „Persian Gulf“ остава доминиращо до XX век. Има един важен нюанс: името не означава, че целият залив принадлежи на персите. По същата логика „Мексикански залив“ не означава, че заливът принадлежи на Мексико. Географските названия често произлизат от най-значимата историческа цивилизация, държава или географски ориентир, свързан с дадена област. Това е особено логично тук, защото Персия/Иран е именно голямата историческа държава на източния бряг на залива, докато арабските държави по южния бряг са сравнително късно появили се политически образувания. А откъде идва „Арабски залив“? Тук вече започва политиката. През XX век, особено през 1950–60-те години, с възхода на арабския национализъм започва постепенно налагане на „Арабски залив“ (al-Khalij al-Arabi) в арабския свят. Това се свързва с панарабизма и с желанието да се противопостави арабската идентичност на иранското влияние. Това е особено интересно, защото днешният политически спор за името, е много по-млад от самото име „Персийски залив“. С други думи: Персийски залив – това е древно и традиционно международно название. Арабски залив >е модерно политическо название, широко използвано в арабските държави. ООН например изрично е постановила в своя редакционна директива, че в документите на Секретариата се използва „Persian Gulf“ като стандартното географско название. Но има ли днес две имена? Да — фактически има. И тук аналогията с Мексиканския/Американския залив е много подобна. В Иран ще чуете Персийски залив. В Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар, Бахрейн и други арабски страни — Арабски залив. В международната литература, атласите и институциите обаче, Persian Gulf остава основното историческо и международно название. Някои картографски и медийни системи използват двойната форма „Persian Gulf (Arabian Gulf)“, за да избегнат политическия конфликт. Това вече много прилича на „Японско море (Източно море)“, където Япония и Южна Корея също използват различни названия. Но има една много важна разлика с Ламанша. При Ламанша ситуацията е по-скоро езикова. Французите казват La Manche („Ръкавът“), англичаните — English Channel. И двете са напълно установени названия и никой не води особено сериозна геополитическа битка дали водният обект „принадлежи“ на Англия или Франция. При Персийския залив е обратното: самото название, е част от политическия конфликт между Иран и арабските държави. А при Мексиканския залив от 2025 г. вече имаме още един интересен пример. САЩ официално промениха названието за целите на американската федерална администрация на „Gulf of America“, докато Мексико продължава да използва „Gulf of Mexico“. Американското решение обаче не може едностранно да задължи международната общност да промени географското име. Самото название „Персийски залив“, всъщност ни казва нещо за това колко дълго персийската цивилизация е била геополитическият ориентир на този регион. Днешната карта, където виждаме седем-осем арабски държави около залива и една Иранска държава от другата страна, е сравнително нова. Историческата карта е изглеждала съвсем различно. Арабските държави възникват като че ли от решение на Британската империя. И това се е случило доста късно в исторически план. Арабите дотогава не са имали презумпция за нация и национална държава. Не можем да кажем, че британците просто са „създали арабските държави“. По-точно е да кажем, че британската и френската имперски политики след Първата световна война, изиграват решаваща роля за очертаването на границите и институциите на много от днешните арабски държави. А това наистина е сравнително късно явление. Преди националната държава, до XIX–XX век, един арабин обикновено не е мислел за себе си преди всичко като гражданин на „арабска национална държава“ в съвременния смисъл. Идентичността е била на няколко други нива: религиозна — мюсюлманин, християнин и т.н.; местна — жител на Дамаск, Багдад, Басра, Мека; племенна — особено важно в Арабския полуостров; династична/политическа — под властта на Османския султан, местен емир или шейх; езикова и културна — арабин. Това последното е много важно: арабско самосъзнание е съществувало много преди арабския национализъм. Арабите са имали силно усещане за общ език, културно наследство и историческа принадлежност. Но това не е същото като идеята: „Ние сме една нация и трябва да имаме една суверенна национална държава.“ Тази идея е модерна. Османската империя е ключът към разбирането. До Първата световна война, огромна част от арабския Близък изток, е в рамките на Османската империя. Но Османската империя не е национална държава. Това е династична империя, в която принадлежността към империята не изисква всички да бъдат „османци“ в модерния национален смисъл. Имало е араби, турци, кюрди, арменци, гърци, българи, евреи и множество други общности. Границата между „арабин“ и „турчин“ не е функционирала векове наред като граница между две национални държави. После идват британците и французите. Първата световна война разрушава Османската империя. И тогава се случва нещо исторически изключително важно. Вместо една голяма арабска политическа конструкция, възникват множество отделни политически единици. Особено след Споразумението Сайкс–Пико от 1916 г. и след решенията на победителите от войната. Британците получават доминиращо влияние в Ирак; Палестина; Трансйордания; Персийския залив. Французите — в Сирия; Ливан. Но картината е още по-сложна, защото местните династии, племена, религиозни групи и арабски националисти също активно участват в процеса. Следователно, не е правдиво просто да си представяме британски чиновници, които слагат линийка върху картата и казват: „Тук ще бъде Кувейт, тук Ирак, тук Йордания.“ Това е прекалено опростяване. Но е вярно, че европейските империи притежават решаващата власт да определят международно признатите политически граници. А Арабският полуостров е още по-интересен. Там британците не „създават“ всички държави по един и същи начин. , Саудитска Арабия е резултат преди всичко от продължителното военно и политическо обединяване на полуострова от Ибн Сауд. Кувейт, Бахрейн, Катар и т.н. имат свои местни владетелски династии и исторически политически структури, макар британското влияние и протекторатът да са огромни. А ОАЕ са създадени едва през 1971 г. Същото важи за много от останалите съвременни държави. Докосваме един от фундаменталните проблеми на съвременния Близък изток: политическите граници са много по-млади от цивилизационните, религиозните, племенните и езиковите общности, които пресичат тези граници. Например, един бедуински племенен съюз, може исторически да има връзки през територии, които днес са: Саудитска Арабия - Йордания - Ирак – Сирия. Границата на държавата е нова. Племенната мрежа е стара. И точно това обяснява, защо понякога държавата и нацията не съвпадат добре. Но тезата: „Арабите не са имали презумпция за нация“ има по-точна формулировка. Арабите са имали усещане за общност, но не непременно за национална държава. През XIX и началото на XX век постепенно възниква арабският национализъм — кавмия — идеята, че арабите представляват една историческа и културна нация. И тук започва един изключително интересен сблъсък: арабски национализъм - „ние сме един народ“, срещу териториален национализъм - „ние сме египтяни, сирийци, иракчани, йорданци и т.н.“ А след това идва още трети пласт: ислямизмът - „преди всичко сме мюсюлмани“. Получават се три различни начина да се отговори на въпроса: „Кои сме ние?“ И именно оттук може да се разбере защо политическата история на Близкия изток през XX век е толкова бурна. А в Дубай и ОАЕ, държавата е създадена съвсем наскоро — през 1971 г. — но върху много по-стари племенни, търговски и владетелски структури. И това обяснява доста от особеностите на днешния модел на управление в Дубай.