Войната представлява организиран насилствен конфликт между политически образувания – държави, правителства, общности или военизирани групи – който се характеризира с изключителна агресия, сътресения в обществото и приспособяването към него, както и с висока смъртност. Конликтът винаги е между въоръжени групировки. Съществуват известни спорове относно другите характеристики, но в общи линии има съгласие, че войната включва най-малко две организирани групи, и е предумишлена, поне от страната на едната група, и поне една от групите използва насилие срещу другата. Целите на войната се различават в съответствие с ролите на групите в конфликта: целите на офанзивната война обикновено се заключават в подчиняване, асимилация или унищожение на друга група, докато целите на дефанзивната война са просто отблъскване на офанзивната сила, а често и просто оцеляване. От гледна точка на отношенията помежду им, участниците във войната се наричат врагове. Всеки един от термините военни, войнствен и милитаризъм се отнася за фундаменталните аспекти на войната, т.е. организираната група, войнствения индивид и поддържащият етос (съответно). Антоним на войната е мирът, който обикновено се определя като отсъствие на война. Основната причина за възникване на войни е разпределянето на ограничения брой природни ресурси (земя, първични суровини и енергийни източници). Обикновено официално разгласяваната причина от страна на победителите е непримирими противоречия от висш морален характер между страните. По формулировката на Карл фон Клаузевиц, „войната е продължение на политиката с други средства“. За достигането на политически цели във войната се използват въоръжените сили като главно решаващо средство, а също така икономически, дипломатически, идеологически и други средства на борба. Международното право квалифицира агресията като международно престъпление.
Преди зората на цивилизацията, война вероятно се състояла от малки набези. Половината от хората, открити в нубийското гробище, датирано от преди 12 000 години, са починали от насилствена смърт. От възхода на държавите преди 5000 години, военни действия са възниквали по по-голямата част от земното кълбо. Навлизането на барута и ускоряването на технологичното развитие довеждат до съвременните войни. Според У. Хендерсън Конуей, „Един от източниците твърди, че 14 500 войни са се състояли между 3500 г. пр. Хр и края на 20 век, струващи 3,5 милиарда живота, оставяйки само 300 години мир (Beer 1981: 20).“ Във „Войната преди цивилизацията“, Лорънс Кийли, професор в Университета на Илинойс, твърди, че около 90 – 95% от познатите в историята общества, са се сражавали през определени периоди във войни, а много от тях са воювали непрекъснато. Например, между 1801 и 1840 г., маорите, са се сражавали в 633 междуплеменни битки (за които има данни).[8] Според Уилям Рубинщайн, „Безписмените общества, дори и тези, организирани по относително напреднал начин, са били известни с преднамерената си жестокост.... през 1826 Шака с армия от 50 000 души, буквално унищожава племето Ндвандве. Този доклад посочва, че Ндвандве наброява най-малко 40 000: „всички са били избити“.[9] Исторически, повече от една трета от мъжете от племето Яномамо са умрели във война.[10] Американския антрополог Чагнън твърди, че мъжете участвали в убийства са имали повече жени и деца, в сравнение с тези, които не са вземали участие. Според „Human Security Report 2005“ има значителен спад на броя и сериозността на военните конфликти след края на Студената война в началото на 1990 година. Все пак, доказателствата разгледани в изследването „Peace and Conflict“ от 2008 година, извършено от „Центъра за международно развитие и управление на конфликти“ показва, че общият спад на конфликтите е в застой. Развитието на технологиите за водене на война в последните години и съответно нарасналата разрушителност (ядрен паритет), доведоха до широка обществена загриженост, и по всяка вероятност са предугадили избухването на нова, с което може да се предотврати избухването на ядрена трета световна война. В края на всяка от последните две световни войни бяха направени всеобщи и съгласувани усилия, за да се дойде до по-добро разбиране на динамиката на войната и по този начин се надяваме да се ограничи и дори да се елиминира нуждата от такава. Тези усилия се материализират във форуми на Обществото на народите и на неговия наследник, Организацията на обединените нации. Малко след Втората световна война, като знак на подкрепа за тази концепция, повечето държави се присъединиха към Организацията на обединените нации. По време на този следвоенен период, с цел по-нататъшно делегитимизиране на войната като приемливо и логично продължение на външната политика, повечето държавни правителства преименуваха министерствата на войната като министерства на отбраната, например бившето американското министерство на войната е преименувано на министерство на отбраната. През 1947 г., с оглед на бързо нарастващите и все по-разрушителни последици от съвременната война, и с особена загриженост за последиците и разходите за новоразработената атомна бомба, първоначалният автор на концепцията на тази бомба, Алберт Айнщайн много ясно заявява, „Не знам с какви оръжия ще се води Третата световна война, но Четвъртата световна война ще се води с пръчки и камъни.“ За щастие, очакваните разходи за евентуална Трета световна война, не се считат за приемливи от повечето страни, благодарение на което няма особена мотивация за подобна война на международно ниво. Все още след края на Втората световна война, неядрените конфликти продължават и доста изненадващо някои по-прями знаменитости и политици пропагандират за обявяване на нова световна война. Мао Дзъдун призова социалистическия лагер, за да не се страхува от ядрена война със САЩ, тъй като дори и ако половината човечество умре, другата половина ще остане, а империализма ще е сринат до основи и целия свят ще стане социалистически.
Основната причина за възникването на войните е стремежът на политическите сили да използват въоръжената борба за постигане на различни външно- и вътрешнополитически цели. По своя мащаб, войните се делят на световни и локални (конфликти). Важно значение има също делението на войните на външни и вътрешни. Според други критерии, войните могат да бъдат също така: Въздушна война Морска война Ядрена война Колониална война Малка война Информационна война Студена война Мрежовоцентрична война и мн. др. Поведенчески теории Някои психолози, например Е. Дърбан и Джон Боулби, считат, че на човек по природа е свойствена агресията.[17] Тя поражда сублимация и проекция, когато човек превръща своето недоволство в предубеждения и ненавист към други раси, религии, нации или идеологии. Съгласно тези теории, държавата създава и съхранява определена цел в местното общество и в същото време създава база за агресия под формата на война. Ако войната е неотменна част от човешката природа, както предполагат много психологически теории, то човечеството никога няма да успее да се отърве напълно от нея. Зигмунд Фройд счита агресивността за един от основните инстинкти, определяща психологическа „пружина“, насоченост и смисъл на човешкото съществуване. Въз основа на тази позиция, той даже отказва да участва в движения на борци за мир, тъй като счита войните за неизбежно следствие на периодически „избухвания“ на човешката агресивност. Въпреки че тези теории могат да обяснят съществуването на войните, те не изясняват причините за възникването им; в същото време те не обясняват и наличието на някои култури, които не познават войната. Ако вътрешната психология на човешкия разум е неизменна, то подобни култури не би трябвало да съществуват. Някои милитаристи – такива, като Франц Александър, твърдят, че състоянието на мир е илюзия. Периоди, които е прието да се наричат „мирни“, всъщност са периоди на подготовка за бъдещи войни или ситуации, когато войнствените инстинкти се потиснати от по-силни държави, например Pax Britannica.[19] Тези теории предполагат, че това, което се случва, се основава на волята на мнозинството от населението. Но те не отчитат факта, че само малък брой войни в историята са действителен резултат от волеизявлениято на народа.[20] По-често народът насилствено е въвлечен във война от своите управители. Една от теориите, която се фокусира върху политическите и военни лидери, е разработена от Морис Уолш. Той счита че по-голямата част от населението е неутрално по отношение на войната, и че тя се случва само тогава, когато на власт са дошли лидери с психологическо ненормално отношение към човешкия живот. Войните започват при лидери, които преднамерено се стремят да воюват – такива, като Наполеон, Хитлер, Путин и Александър Македонски. Подобни водачи застават начело на държавата по време на криза, когато населението има нужда от вожд с твърда воля, който, като им се струва, е способен да реши проблемите им.
Привържениците на еволюционната психология са склонни да твърдят, че човешките войни са аналог на поведението на животните, които се борят за територия или конкурират за храна или размножаване. Животните са агресивни по природа, а в човешката среда подобна агресивност се превръща във война. С развитието на технологиите, човешката агресивност достига такъв предел, че започва да заплашва целия вид с унищожение. Един от първите адепти на тази теория е Конрад Лоренц.[22] Подобни теории са разкритикувани от учени като Джон Г. Кенеди, които считат, че организираните, продължителни войни на хората съществено се отличават от борбата за територия при животните – и не само поради технологиите. Ашли Монтегю[23] смята, че социалните факторы и възпитанието са важни причини, определящи природата и хода на човешките войни. Войната е човешко изобретение, имащо своите исторически и социални корени. Социологически теории Социолозите дълго време изучават причините за възникването на войните. Понастоящем съществуват множество теории, много от които противоречат една на друга. Привържениците на една от школите – Primat der Innenpolitik (Приоритет на вътрешната политика), вземат за основа работите на Екарт Кер и Ханс-Улрих Велер, които считат, че войната е продукт от местните условия, и само направлението на агресията се определя от външни фактори. Така например, Първата световна война е резултат не на международните конфликти, тайните съглашения или нарушаването на баланса на силите, а резултат от икономическата, социалната и политическата ситуация във всяка страна, въвлечена в конфликта. Тази теория се отличава от традиционния подход на школата Primat der Außenpolitik (Приоритет на външната политика) на Карл фон Клаузевиц и Леополд фон Ранке, които считат, че войната и мира са следствия от решенията на държавните дейци и геополитическата ситуация. Демографски теории Демографските теории могат да се разделят на две групи: малтузиански теории и теории за преобладаването на младежите. Малтузиански теории Съгласно малтузианските теории, причините за войните се крият в ръста на населението и недостатъка на ресурсите. Например, папа Урбан II през 1095 г., в навечерието на Първия кръстоносен поход, пише: Земята, която наследихте, от всички страни е заобиколена от морета и планини, и тя е крайно малко за вас; тя едва дава препитание на хората. Ето защо вие се убивате и мъчите друг другиму, водите войни, ето защо толкова много от вас гинат в граждански раздори. Отмийте своята ненавист, нека враждите приключат. Присъединете се на пътя към гроба Господен; отвоювайте тази земя от нечестивата раса и я вземете за себе си.. Това е едно от първите описания на това, което впоследствие е наречено Малтузианска теория за войните. Томас Малтус (1766 – 1834) пише, че населението винаги се увеличава, докато това не се ограничи от война, болести или глад. Поддръжниците на малтузианските теории считат, че относителното намаляване на броя на военните конфликти през последните 50 години, особено в развиващите се страни, е следствие на това, че новите технологии в селското стопанство способстват изхранването на доста по-голям брой хора; в същото време достъпът до контрацептивни средства води до съществено намаляване на раждаемостта. Теории за преобладаването на младежта Средна възраст по страни. Преобладаването на млади хора е присъщо за Африка и в по-малка степен в Южна и Югоизточна Азия и Централна Америка. Теория за преобладаването на младежта съществено се отличава от малтузианските теории. Нейните привърженици считат, че съчетанието на голям брой млади мъже и недостатъчното наличие на постоянна мирна работа води до голям риск от войни. В същото време, в което малтузианските теории се фокусират на противоречието между растящото население и наличността на природни ресурси, теорията за преобладаването на младежите се фокусират на несъответствието между количеството бедни, ненаследяващи имущества млади мъже и достъпът им до работни позиции в съществуващата социална система на разделение на труда. Голям принос в развитието на тази теория имат френския социолог Гастон Бутуа, американския социолог Джак Голдстоун, американския политолог Гари Фулър, и немския социолог Гунар Хайнсон. Самюъл Хънтингтън разработва своята теория за сблъсъка на цивилизациите, използвайки голяма част от теорията за преобладаването на младежите. Аз не мисля, че ислямът е по-агресивна религия, отколкото която и да е друга, но подозирам, че за цялата история от ръцете на християни са загинали повече хора, отколкото от ръцете на мюсюлмани. Ключов фактор тук е демографията. Като цяло, хората, които убиват други хора, – това са мъже на възраст от 16 до 30 години. В течение на 1960-те, 1970-те и 1980-те години, в мюсюлманския свят се наблюдава висока раждаемост и това води до огромен превес на младежта. Но той неминуемо ще изчезне. Раждаемостта в ислямските страни спада; в някои страни – стремително. Първоначално ислямът се е разпространявал с огън и меч, но аз не смятам, че в мюсюлманската теология е заложено унаследяването на агресивността. Теорията за преобладаването на младежта е създадена неотдавна, но вече придобива голямо влияние върху външната политика и военната стратегия на САЩ. Генерал Джон Хелгърсон се позовава на тази теория в доклада си за 2002 г. Съгласно Хайнсон, който първи предлага теорията в най-обща форма, превесът на младите се случва, когато от 30 до 40 процента от мъжкото население на една страна е във „взривоопасната“ възрастова група – от 15 до 29 години. Обичайно това явление предшества взрив на раждаемостта, при който една жена има по 4 – 8 деца. Рационални теории Рационалните теории предполагат, че и двете страни в конфликта действат разумно и изхождат от желанието да получат най-голяма изгода при най-малки загуби. Изхождайки от това, ако и двете страни предварително знаят как ще завърши войната, то би било по-добре за тях да приемат резултата от войната без сражения и без напразни жертви. Рационалната теория набляга на три причини, поради които някои страни не успяват да се договорят и вместо това започват война: проблема на неделимостта, асиметричността на информацията с намерение въвеждане в заблуда и невъзможността да се вярва на обещанията на противника.
Проблемът за неделимостта възниква, когато две страни не могат да постигнат взаимно съгласие с помощта на преговори, поради това, че предметът, към който се стремят, е неделим и може да принадлежи само на една от тях. Като пример може да се посочи войната за храмовия хълм в Йерусалим. Проблемът с асиметричността на информацията възниква, когато двете държави не могат по-рано да пресметнат вероятността за победа и да постигнат приятелско споразумение, защото всяка от тях има военни тайни. Те не могат да „свалят картите“, защото не вярват една на друга. В допълнение, всяка страна се опитва да преувеличи собствената си сила, за да добие допълнително преимущество. Например, Швеция се опитва да заблуди нацистите за своите военни способности, разигравайки картата на „арийското превъзходство“, и показва пред Херман Гьоринг елитни части, преоблечени като обикновени войници. Друг пример е американската намеса във Виетнам – американците вземат решение да влязат във войната във Виетнам, прекрасно осъзнавайки, че комунистите ще окажат съпротива, но подценяват способността на партизаните да противостоят на редовната армия на САЩ. И накрая, преговорите за предотвратяване на война могат да завършат с провал поради неспособността на държавите да съблюдават правилата. Две страни могат да избегнат война, ако и двете се придържат към първоначалните договорености. Но при споразумението едната страна получава такива привилегии, че става по-силна и започва да изисква все повече и повече. В резултат на това, по-слабата страна няма друг изход, освен да се защитава със сила. Рационалният подход е критикуван по много позиции. Предположението за взаимните сметки за изгоди и загуби изглежда съмнително – например, в случаите на геноцид по време на Втората световна война, когато по-слабата страна няма никаква алтернатива. Рационалистите считат, че държавата действа като едно цяло, обединено от една обща воля, а лидерите ѝ действат разумно и са в състояние обективно да оценят вероятността от успех или поражение (което противоречи например на идеите на поведенческите теории). Исторически типове войни Войни в древността Завоевателски походи на древните държави с цел поробване на племена, намиращи се на по-нисък стадий на обществено развитие, плащане на данък и взимането на роби (например Галска война, Маркоманска война и др.); Междудържавни войни с цел завладяването на територия и ограбване на завоюваните страни (Пунически войни, Гръко-персийски войни и др.); войни между различни групировки на аристокрацията (като войните на диадохите за разделянето на империята на Александър Македонски – 321 – 276 пр.н.е.); въстания на роби (например въстанието на робите в Древен Рим под ръководството на Спартак); въстания на селяни и занаятчии (въстанието на червените вежди в Китай). Войни през Средновековието Религиозни войни – Кръстоносните походи, джихад; Династични войни (например Войната на розите в Англия); Селски войни и въстания против властта (като Жакерията във Франция, Селската война в Германия). Войни от Новото време Колониални войни за създаване на колонии в отдалечени изостанали страни (например Опиумните войни); Войни на държави и коалиции от държави за хегемония (като Северна война, Американо-мексиканска война, Корейска война, Етиопско-еритрейска война), войни за световно господство (Седемгодишна война, Наполеонови войни, Първа и Втора световна война); Граждански войни, съпровождащи развитието на социалистически и буржоазно-демократични революции. Често гражданските войни се сливат с войни против външна интервенция (Гражданска война в Китай); Националноосвободителни войни на зависими народи и колонии против колонизатори, за установяване на държавна независимост или за запазването ѝ, или против опитите за възстановяване на колониален режим (например Алжирска война; колониални войни на Португалия и др.). Постиндустриални войни Счита се, че постиндустриалните войни са преди всичко дипломатически и шпионски противопоставяния. Градски партизани Хуманитарна война (например войната в Косово) Контратерористични операции Етнически конфликт (например Босненска война, Карабахска война) Поколения войни по Линд През 1989 г. американският експерт Уилям Линд, при анализа на еволюцията на задачите за американската морска пехота, въвежда разделяне на войните на четири поколения. Линд описва войните от първо поколение като водени в линеен строй, с използването на гладкостволно огнестрелно оръжие; от второ поколение – позиционни войни с артилерийски обстрел, картечници, окопи и други полеви фортификации; в третото поколение Линд отнася блицкригът: армията се стреми да обкръжи противника и да го отреже от комуникациите му, главните видове въоръжение са танкавете и авиацията; войните от четвъртото поколение се водят от неголеми групи екипирани по последната дума на техниката войници, във вид на серии отделни операции. В литературата се срещат описания на войни от пето и шесто поколение, но съдържанието на термините се различава при различните автори. Продължителност на войните За най-кратката война в историята на човечеството е считана тази между Англия и Занзибар през 1896 г., получила името Първа Чимуренга. Продължителността ѝ е 38 минути. Най-продължителната война е Стогодишната война, която всъщност се състои от четири последователни конфликта, които се обединяват в една война. Основните противници са Англия и Франция. Военните действия продължават от 1337 г. до 1453 г., тоест 116 години.
През 2018-та година Тръмп оттегля САЩ от ядреното споразумение с Иран. Отношенията между двете страни се влошават и военна операция срещу Иран изглежда все по-вероятна. Демократически кръгове в Конгреса настояват за по-солидни ограничения пред Президента за провеждане на военни действия. Предварителните обсъждания обаче до нищо не водят. За да стесни правомощията на Президента за започване на война Конгресът трябва да определи какво е война. Не за пръв път бързо се разбира, че прецизно определение, от каквото има нужда всеки нормативен документ, е непосилна задача. По тази причина дори е трудно да се каже колко войни са водили САЩ в историята си. Към 2019 година войните, обявени от Конгреса, са единайсет. Отвъд тях десетки или стотици военни операции остават с неясен статут. Определение Война е мащабен въоръжен конфликт между независими политически субекти/единици. Това определение може да се срещне при множество автори, често конкретизирано в някаква посока. Тук се доближавам до една критическа размяна между антрополога Бронислав Малиновски и политолога Джак Леви. Вижда се веднага, че определението е пределно абстрактно, с малък обем конкретна информация. От една страна, обаче, по-конкретно определение би изключвало събития и процеси, които имат характер на война и се смятат за война, дори да нямат прецедент (Организацията Ислямска държава повдига подобни въпроси). От друга, то все пак е достатъчно тясно, за да изключва типове конфликти, които е добре да се разграничават от едно по-класическо схващане за войната. Определението изключва инцидентни конфликти, които могат да възникнат по границите на суверенни държави, но да бъдат овладени. Или, дори да бъдат проточени, да не въвличат значителни сили от двете страни на конфликта. Например, въпреки многогодишната руска интервенция в Източна Украйна, на моменти открита, в повечето случаи с паравоенни структури, не може да се твърди, че двете държави са във война. От това разбиране за война е изключена гражданската война, която е тип конфликт в границите на една политическа формация. Феноменът на гражданската война има други теоретични основания и статус в политическата теория. Аналогично, революциите или „партизанската война“ трябва да се разглежда отделно от класическата форма на война. Наказателни военни акции, каквито например провежда Израел срещу палестинската организация Хамас или ливанската групировка Хизбула ще бъдат по-добре разбрани, ако се анализират самостоятелно. Терористичните атаки и противодействията срещу тях имат друг характер, въпреки популярната политическа реторика на „война срещу терора“, лансирана от администрацията на Джордж Буш. Въпреки тези изключвания, определението остава широко. Но все пак то се стеснява поне дотолкова, че войната да не се обърква с акции, които нямат характер на война. Специфична липса в това определение е целта на войната. Войната може да се води с всякакви цели, а може да протече и без ясна цел. Определението настоява разбирането за войната да се ограничи до факта на военния конфликт между независими субекти мобилизиращи значителен военен ресурс. Подчертаването на независимостта им обвързва войната със суверенната власт и също я разграничава от гражданската война.
Съвременната война се различава от въоръжените конфликти в други културно-исторически контексти. Войните от други епохи са конфликти, в които участват културни елементи, нямащи пряко отношение към военната победа. Те могат да са религиозни, ритуални, свързани с кодове на честта, отнасящи се до провиденциални сили, произтичащи от особени мисии, свързани с митове и мистерии на общността и пр. Какви са мобилизиращите сили за военна акция в предмодерни контексти е въпрос на една антропология на войната и навлизане в специфичния свят на други културни пространства. Като форма на конфликт съвременната война се изгражда в продължение на няколко века. В тази дълга история практика на воюване изчиства войната от външни културни елементи и постепенно я свежда до инструмент за победа и надмощие на един политически субект над друг. Класическият теоретик на модерната война е Карл фон Клаузевиц, генерал в пруската армия в края на 18-ти и началото на 19-ти век, участник във войните срещу Наполеон. Съчинението му За войната, незавършено и публикувано след смъртта му, и днес е задължителен учебник по съществените въпроси на войната. Любопитен е фактът, че в За войната Клаузевиц иронизира опитите да се дават дефиниции на войната. Неговата собствена дефиниция е твърде обща и повече метафорична. За Клаузевиц войната е двубой в големи мащаби, а това не казва нещо твърде конкретно за характера й. И още: войната е акт на насилие, с което целим да подчиним противника на волята си. Вместо дефиниции, Клаузевиц развива една комбинация между исторически наблюдения върху войни (особено Наполеоновите) и теоретико-стратегически анализи за успешното водене на война. В теоретичните части на За войната се съдържат модерни моменти, чиято валидност е трудно да се оспори и днес. Аксиоматична в концепцията на Клаузевиц е връзката между война и политика, изказана по различни начини, включително и с прочутото „Войната е продължение на политиката с други средства“. Това твърдение предполага континуум между война и политика, т.е. гладък преход, без прекъсване, между сферата на политическото и военния процес. Подобен континуум е възможен, само ако се предположи, че войната винаги вече се съдържа в политиката, че политиката е конфликтно поле, чиято екстремна форма е войната (такава интерпретация дава Карл Шмит, тя се споделя и от други автори). Тъй като политиката при Клаузевиц е секуларизирана и изчистена от други културни форми, войната също се изчиства от културни примеси и се свежда до насилие за подчиняване на противника. Видяно в този чист вид насилието може да ескалира неопределено, пред него няма предварително поставена граница. Оттук следва, че войната може да бъде всеобхватна и да не остави незасегната жизнена сфера. Клаузевиц участва и наблюдава Наполеоновите войни, в които ескалация и обхващане на социални сфери извън военните действия са чести, дори са тенденции. Войните на Наполеон в този план се смятат широко за трета (исторически първа) световна война. От тези анализи Клаузевиц стига и до метафората си за абсолютна война, която отразява възможността за разширяване и интензификация на военния конфликт. Изказани в началото на 19 век тези схващания очертават развитието на модерната война и гигантските катастрофи в двете световни войни на 20 век. Съвременни интерпретации на Клаузевиц обръщат внимание на два триадични модела в съчинението му. Единият е тройката вражда-шанс/случайност-политика/разумност. Другата тройка е народ-армия-правителство. (Разбирането на триадите е обект на спор сред интерпретаторите.) Изобразени графично като триъгълници двете триади показват как Клаузевиц успява да сведе войната до политическа реалност, в която се търси победа и подчиняване на противник. Всичко останало е вторично, няма решаващо значение и не е фактор за ограничаването й. Оттук нататък самото й провеждане става рационално действие, подкрепено и от ирационални моменти (като масови емоции, например). Тотализацията на войната показва парадокс: тя може да започне като проект за доминация на противник, но в ескалацията си да погълне всички участници. Подобна ситуация имаме в 20 век с оръжията за масово унищожение, особено с възможността за ядрен конфликт. Тук е загатното и условието на т. нар. Студена война, която също е феномен с парадоксална структура. Схващанията на Клаузевиц остават валидни днес, два века по-късно, дори на практика отклоненията от тях да са значителни. Доктрината Пауъл (на името на Колин Пауъл), която стана популярна по време на Войната в Залива (1991 година) е развита в очертанията, дадени от Клаузевиц. Тя настоява за прибягване до военна сила, ако са засегнати „жизнени интереси“ на САЩ, целите на военната кампания са осъществими, политическите средства се оказват неефективни, има достатъчно масова публична подкрепа, развита е ясна и осъществима стратегическа схема, особено стратегия за изтегляне (една поука от войната във Виетнам) и пр. Този тип доктрина развива войната като проектна схема, напълно изчистена от несвойствени елементи: до война се прибягва в точно определени случай, с определени цели, реалистична оценка за успех и яснота за край на кампанията. Светът на международните взаимодействия след 1991 година се оказа (отново) много по-сложен, но при класическа война тези аксиоми са в сила.
От Тукидид до днес въпросите на войната се разглеждат и в перспективата на справедливостта, като jus ad bellum (право на война, справедлива кауза на самата война) и jus in bello (допустими действия по време на война). Разработването на тази проблематика има съществени следствия за развитие на съвременните опити да се регулира войната и военното насилие. След Втората световна война, както и след войните в Корея и Виетнам дискусията за етическите измерения на войната се развива в англо-саксонската философия, особено след публикуването на Справедливи и несправедливи войни на Майкъл Уолзър, 1977 година. Въпросите за справедливост и война са нормативни, етически. Не е изключена възможността самата тема да бъде обявена за нормативна утопия, поради отсъствие на механизъм за приложение на нормите. Няколко принципа дават критериите за справедливост на войната, но приложението им остава отворен въпрос. Общоприет принцип се отнася до каузата на всяка война, дали е предприета като агресивна акция или като отбранителна операция. Военната агресия е неприемлива и се осъжда универсално. Но принципът е твърде абстрактен и дава възможност идеята за защита да се разширява неопределено. В съвременния свят легитимация на военни действия често се търси в заплаха от противника. За да парира по-ефективно заплахата, дадена държава може да предприеме изпреварващи действия, станали известни в последните години като преминаване от превантивни към пре-емптивни действия. Редукцията на рискове е превантивно действие, но превенцията дава възможност за прикриване на агресия. Затова идеята за справедлива война изисква конкретизации, макар те да нямат еднозначни тълкувания. Други принципи изискват война да се води като последна мярка, по неизбежност, както и военните действия да са решение и отговорност на легитимната държавна власт. Война следва да се предприеме едва след изчерпване на други мерки за решаване на конфликт. В противен случай прибягване до военни действия изглежда произволно, преждевременно, израз на агресия. След Втората световна война глобалните институции и еволюцията на международно право са насочени към осигуряване на максимални възможности за предотвратяване на военен конфликт. Принципът дава формулировка на една тенденция, която доминира международната политика след 1945-та година. Военните действия трябва да бъдат предприемани от суверенната власт. В противен случай войната може да се окаже без причинител, без основания в решенията на ясно определен субект на властта. Този принцип повдига въпроси около характера на суверенната власт, формирането на политическо представителство, процедурите за избор и пр. Инсталирани отвън правителства, например, нарушават това положение, което затруднява етическите квалификации на войната. Липсата на легитимна власт е отклонение от съвременната международна система, изградена върху национални суверенитети. Това отклонение е препятствие пред прилагане на стандарти за обоснована/оправдана употреба на военна сила. Сред другите принципни положения са намеренията и мярата/пропорцията. Намеренията трябва да останат обвързани със защитима справедлива кауза и собственият интерес на страните да не й противоречи. Независимо от първоначалната причина за военен конфликт, военните акции не трябва да прибягват до диспропорционална употреба на сила. Съдени по този критерии редица военни операции по време на Втората световна война се спорни. Такива са бомбардировките на Дрезден, например, както между другото и бомбардировката на София. Спор, който няма решение, са атомните бомбардировки над Япония 1945 година, тъй като страните имат радикално различие в изходните позиции. Изобщо мярката на военната мощ и обоснованите намерения са материя, която пряко зависи от гледната точка на въвлечените страни. Принципната трудност пред една етика на войната се състои във възможността тя да бъде консистентно и кохерентно разработена, но да се разминава с действителните събития. Тази трудност стои пред всяка нормативна теория. Въпреки това усилието тя да бъде развивана набавя интелектуално съдържание в еволюцията на международно-правния процес и очертава координатите, в които той протича. Тя косвено подпомага и широкия консенсус за въздържане от произвол и агресивни акции като набавя легитимност на коалиции от държави, придържащи се към съхраняване на пост-военния либерален ред. Този момент е дори по-съществен. Той формира по-трайни и широко споделени нагласи за консервативно отнасяне към международния ред. Измерението на jus in bello, допустимите действия по време на война е развито и кодифицирано в международно хуманитарно право. В неговата еволюция основните корпуси от документи са Хагските и Женевските конвенции. Процесът, под общото популярно название „закони на войната“ започва от средата на 19 век и продължава до днес. Зад развитието на хуманитарното право лежи идеята, че войната не е хаос, а, въпреки ужасите, до които може да доведе, все пак е целесъобразна акция, има свои цели. Предвид това смилен е опитът да се ограничи бедствието и войната да се сведе до минимума разрушения и насилие, които тези цели налагат. Така например животът на гражданите, които са встрани от военните действия, е обект на защита от конвенциите, бежанците, военнопленниците също. Забележително развитие в 20 век е криминализацията на войната в нейните ексцесни прояви, в резултат на което възниква и квалификацията „военнопрестъпник“. Войната като криминален акт е за пръв път обект на съдебен процес в Нюрнберг след края на Втората световна война. Трибунали като този в Нюрнберг се създават отново през 1990-те години, за пръв път във връзка с войните в бивша Югославия. По-късно този дял на наказателното правосъдие се институционализира в постоянен съд в Хага. Навсякъде по света природата на войната се променя и Западът (в това число и България) не успява да се адаптира. Силите на държавите от Европа и Северна Америка отстъпват във влиянието си пред агресивни фактори като Русия, Китай и други страни, опитващи се да извлекат максимума от създалата се ситуация. И е въпрос на време, ако нещо не се промени, тези демократични държави да бъдат тествани от някого. Западът е забравил как да печели войни заради собствената си стратегическа атрофия. Съдейки по това колко пари инвестират САЩ в конвенционални оръжия като F-35, очевидно хората, вземащи важни решения в Пентагона, все още вярват, че войните на бъдещето ще се водят по конвенционален начин. От друга страна, макар Русия и Китай все още да влагат пари в конвенционално въоръжение, те го използват по нетрадиционни начини. Така например Китай въоръжи своя риболовен флот в Южнокитайско море, превръщайки го в плаваща милиция. Русия даде на своите наемници в Сирия танкове Т-72, бронирани камиони с монтирани на тях ракети и гаубици. Известно е, че Русия дори намали военния си бюджет с огромните 20 процента през 2017 г., но въпреки това не показва признаци за ограничаване на глобалните си амбиции. Нейните лидери разбират, че войната е надхвърлила смъртността. Конвенционалното мислене за това как се война днес е нещото, което съсипва отбранителните сили на държавите от Запада и НАТО въобще. От Сирия до Акапулко вече никой не се бие по този начин. Войници от американската наемническа армия "Блекуотър" Старите правила на войната вече не съществуват, защото самата война се променя, а Западът изостава. Междувременно световните конфликти стават все повече и все по-сложни - от бойни ракети на черния пазар, което може да разрушава градове, до възможността за истинска война между Индия и Пакистан или мини световния конфликт в Либия, където страни от половината свят имат намесени интереси. Традиционалистите, които гледат на войната чисто като на военен сблъсък на армия срещу армия и воля срещу воля, са динозаври, които са обречени на изчезване, независимо от това с колко голяма сила разполагат. Те просто не разбират логиката на войната, докато враговете им вече са с обиколки напред. Има много начини да спечелиш и не всички от тях изискват големи военни действия. Ако сте чели трудовете на сегашния шеф на генералния щаб на Русия Валери Герасимов, ще знаете вече какво се има предвид. Още в началото на миналото десетилетие той чертае картата на променящите се конфликти. Днес всичко това е реалност. Изключително важно е да разберем как в XXI век се води война и как ще изглеждат войните на бъдещето, за да си изградим стратегия за действие, която да може да пази от реални заплахи, а не само от заплахите от миналото. В бъдеще войните ще се преместят в сенките, далеч от медиите и очите на обикновените хора. В ерата на информацията анонимността е предпочитаното оръжие, липсата на официално потвърждение. Това, което ще печели войни, няма да са победите на бойното поле, а стратегическите подривни дейности - кибератаки срещу инфраструктурни цели, пропаганда и информационна война, които да отравят морала в обществото. Конвенционалните военни сили ще бъдат заменени от малки, перфектно обучени маскирани групи, които предлагат възможност на националните държави да си измиват ръцете от отговорност. И няма да има значение колко оръжия ще можеш да извадиш, а колко голяма част от света ще успееш да (измамиш) убедиш в правотата си с некинетичните оръжия. Войната в сенките е привлекателна за всеки, който иска да води война без релни и тежки последствия. А това е всеки. Ето защо тя ще се разраства. Руските "Вагнер" Забравете за традиционните избухвания на войни и гръмки приключвания. Конфликтите на бъдещето ще тлеят и ще хибернират. Понякога те ще избухват, но това ще са крайните ситуации. Тази тенденция вече се очертава, както се вижда от нарастващия брой ситуации на "нито война, нито мир" (като конфликтите в Източна Украйна, Кашмир или Нагорнокарабахския конфликт) или на "вечни войни" (Сирия, вероятно Либия, някои страни в Южна Америка с техните вътрешни конфликти). Докладът на Световната банка за развитието на света от 2011 г. установи, че непрекъснатото насилие нараства, въпреки всички усилия за мир. Социологическите изследвания потвърждават това, като показват, че половината от всички договорени споразумения за мир се провалят в рамките на пет години. "Прекратяването на войната" вече е оксиморон. Очаквайте тази тенденция да нараства. Освен това в момента съществува и един нов фактор в световните военни сили - мултинационални корпорации и супер-милиардери, които могат да поддържат свои частни армии. Наемническите компании от миналото се завръщат отново, скитайки по бойните полета и развъждайки война там, където има печалбата. Международното право не може да ги спре, защото действат в сенките, докато търсенето на техните услуги нараства с всяка година. Нещата, за които някога се е смятало, че по своята същност са правителствени, сега вече са достъпни на свободния пазар - от обучени екипи на специалните части до бойни хеликоптери. Това е една от най-опасните тенденции за нашето време, но въпреки това е невидима за повечето наблюдатели. Такава е и целта. Частите армии са норма във военната история и последните няколко века в това отношение са по-скоро аномалия, отколкото правило. Когато парите могат да купят огнева мощ, тогава свръхбогатите ще се превърнат в нов вид суперсила и това ще промени всичко. Докато държавите отстъпват, вакуумът на властта породи нов клас световни сили - същите тези собственици на частни армии или хора, които могат да си позволяват да ги наемат. Така че представете си няколко крачи по-напред - щом тези супербогаташи могат да си наемат свои собствени армии, какво ще попречи след няколко години или десетилетия да видим и войни без намесени в тях държави? Подобна тенденция само ще се разраства, подхранвана от свободния пазар, но тя не може да бъде регулирана. Какво ще стане, когато частни и национални интереси се сблъскат? За конвенционалния начин за възприемане на войната всичко това хаос и паника. "Светът гори, а за гасене има само бензин." Ако се промени начинът на мислене обаче, ситуацията придобива доста по-различен вид. Във военен план държавите като големи фактори ще са просто гарант, докато други участници ще ги заменят на бойното поле. И това не е хаос, това е бъдещето на войната. Начинът да не изпадаме в паника е да овладеем този начин за водене на битки. Добрата новина е, че тази нова война може да бъде спечелена, стига да бъдат разбрани нейните правила. Това започва с преобразуването на военните от конвенционалните сили в постконвенционални чрез подобряване на стратегическото образование на водещите военни умове на държавата. Другият важен момент е да се намалят инвестициите в големи и армии и тежки машини за сметка на увеличение в инвестициите в хора - обучени, прекрасно оборудвани и готови на всичко войници, които да могат да мислят и действат на терен във всякави ситуации. Днес такива сили са в пъти по-ценни от големите армии. Руски наемници Има нужда и от талантливи стратези, които да влагат творчески подход към конфликтите. Битките вече ще се печелят с креативност, а не с толкова груба сила. Войната преминава в сенките, а Западът трябва да последва тази тенденция, като разработи своя собствена сенчеста стратегия. Силите за специални операции трябва да бъдат разширени, тъй като те могат да се сражават в тези условия, а останалата част от военните трябва да стане и по-"специална". Западът трябва да се фокусира повече и върху използването на прокси сили и наемници. Но истинското оръжие за избор ще бъде Чуждестранният легион - той увеличава максимално огневата мощ и минимизира риска. Той ще комбинира ударите на силите за специална операция с постоянната сила на нормална военна част, всички без проблеми на прокси милиции или наемници. Друг важен момент - в бъдеще победите ще бъдат печелен в информационното пространство, а не на физическото бойно поле или на масите за преговори. Абсурдно е, че Западът е загубил информационно превъзходство в съвременната война, предвид купищата таланти в Холивуд, на Медисън Авеню и в Лондон. Гнусливостта на Запада към методите на пропагандата само помага на враговете му. Разбира се, една такава промяна ще е безкрайно трудна, защото тя ще засегне самата структура на съществуващите в момента армии, начина им на мислене и на възприемане на света, а допълнително с това ще бъдат засегнати и политическите елити. Това е една огромна маса от консервативно настроени към подобен сорт промени хора, които биха дали много, за да избегнат тази трансформация. Нещо повече - грешната промяна може да обрече дадена държава на много сериозни проблеми. И все пак тези проблеми няма да са толкова големи, колкото биха били, ако не се прави абсолютно нищо. И на последно място - подобни промени, също както самия начин на водене на война, трябва да бъдат направени в сенките - там, където медиите и широката общественост не гледат. За да може нещо да се случва в сенките, конвенционалните армии с всичките си тежки военни машини и оръжия ще продължават да бъдат поддържани, но вече по-скоро като фронт за по-сериозни операции в прокси план и като някакъв вид спасителен план срещу твърде разбеснели се наемници. Войната става все по-тайно занаятие във всичките си аспекти и политици и военни трябва да осъзнаят това, ако не искат да се сблъскат със съвсем по-различни последици.