Листа и керемиди

За мнозина, фактът, че многолюдна Япония, е принудена да се събира в тесен морски архипелаг, е едно от обясненията, защо японците се оказаха толкова добри в електрониката. Да поместват колкото може повече елементи в колкото може по-малко място. И да има нещо вярно, това едва ли описва цялата картина. Как се случи така, че Япония в последната четвърт на миналия век, стана едноличен лидер? Как Япония завладя света на електрониката? Обяснението, че японците станали добри в електрониката, защото трябвало да събират повече елементи в по-малко пространство, съдържа известна логика, но е недостатъчно. То обяснява донякъде стремежа към компактност, а не защо японски компании успяват да изместят американски и европейски конкуренти в толкова много области — от транзисторното радио и телевизора до видеокасетофона, компактдиска, фотоапарата и полупроводниковата памет. Да погледнем Япония през една особена историческа призма: как страна с ограничени природни ресурси, разрушена промишленост и огромна нужда от внос, успява да превърне чуждите технологии в собствено индустриално превъзходство? Япония реално не е била буквално едноличен лидер във всяка област на електрониката. САЩ запазват водещи позиции в компютрите, микропроцесорите, софтуера и фундаменталните изследвания. Но приблизително от 70-те до края на 80-те години, японските производители се превръщат в изключително силна, а в някои сегменти — водеща световна сила в потребителската електроника, прецизната механика и производството на полупроводници. Това е история не за едно японско изобретение, а за цяла индустриална система. Всъщност, Япония не започва от нулата. Често си представяме следвоенна Япония, като страна, която започва да се индустриализира едва след 1945 г. Това е подвеждащо. Япония се индустриализира още през втората половина на XIX век, след реформите от епохата Мейджи. До началото на Втората световна война тя вече има металургия, машиностроене, корабостроене, химическа промишленост, университети и инженерни школи. Съществуват и предприятия с дълга техническа история. Toshiba води началото си от компании, създадени през XIX век; NEC е основана през 1899 г.; Mitsubishi Electric — през 1921 г. Matsushita, бъдещата Panasonic, е основана през 1918 г. Следователно, Япония вече разполага с промишлена култура, инженери и организационен опит. Войната унищожава голяма част от материалната база и разстройва икономиката, но не изтрива натрупаното знание. След 1945 г. страната трябва да възстанови производството си в условията на недостиг на суровини, ограничени средства и силна необходимост от износ. Именно тук възниква един от основните стимули: японските изделия трябва да бъдат достатъчно добри, за да се продават на взискателните международни пазари, и достатъчно конкурентни по цена, за да преодолеят ограниченията на местната икономика. Това е много различна задача от простото задоволяване на вътрешното потребление. Транзисторът: Япония разбира накъде се движи бъдещето. Един от най-показателните епизоди, започва не с японско изобретение, а с американско. Транзисторът е разработен в Bell Laboratories в САЩ през 1947–1948 г. Той позволява електронните устройства постепенно да се освободят от обемните, горещи и енергоемки електронни лампи. През 1952 г., американската компания Western Electric започва да лицензира технологията на транзистора срещу заплащане и обучение. Сред заинтересованите е и малката тогава японска компания Tokyo Tsushin Kogyo — бъдещата Sony. Основателят Масару Ибука вижда нещо, което мнозина все още не разбират: транзисторът не е просто по-малък заместител на лампата. Той може да направи възможни съвсем нови потребителски продукти. През 1955 г., компанията пуска транзисторното радио TR-55, а през 1957 г. — TR-63, рекламирано като джобно радио. В действителност размерите му налагат определени компромиси спрямо буквалното разбиране за джобно устройство, но моделът се превръща във важен експортен продукт. Американците са открили принципа и са разработили технологията. Японците виждат възможността да я превърнат в масов продукт, който милиони хора могат да си позволят. Те трябва да решат едновременно няколко задачи: да произвеждат надеждни транзистори, да намалят размера на цялото устройство, да осигурят достатъчно дълъг живот на батерията, да постигнат приемливо качество на звука и да намалят производствената цена. Това вече не е просто електроника. Това е интеграция на физика, химия, металургия, прецизно производство, индустриален дизайн и маркетинг. Първата голяма японска победа не е в откриването на нов физичен закон, а в превръщането на новата технология в продукт за масовия пазар. Тази способност ще се повтори многократно през следващите десетилетия. Японците постепенно престават да бъдат евтината алтернатива. През първите следвоенни десетилетия, японските стоки често са възприемани на западните пазари като евтини, но не непременно качествени. Репутацията на страната постепенно се променя. Една от причините, е систематичният подход към контрола на качеството. Имената на американските специалисти Уилям Едуардс Деминг и Джоузеф Джуран са особено важни в тази история. Те допринасят за разпространението в Япония на методи за статистически контрол, измерване на производствените отклонения и управление на качеството. Но тук трябва да се избягва популярният мит, че двама американци просто отиват в Япония и научават японците да произвеждат добре. Японските инженери, ръководители и работници активно адаптират и развиват тези методи. Резултатът идва от съчетаването на управленски идеи с организацията на конкретното производство. Промяната е фундаментална. Вместо да се разчита основно на проверка на готовия продукт и отстраняване на дефектните бройки, стремежът е да се намалят самите причини за дефектите още в производствения процес. Ако даден компонент се поврежда по-често от допустимото, въпросът не е само кой работник е допуснал грешка. Трябва да се установи дали проблемът е в материала, машината, технологичния режим, конструкцията или организацията на работата. Така качеството се превръща в характеристика на цялата производствена система. За електрониката това е особено важно. Един телевизор може да съдържа хиляди елементи, а дефектът на един малък компонент да направи цялото изделие неизползваемо. При полупроводниците проблемите са още по-трудни: производството изисква изключителна чистота, прецизен контрол на процесите и висока повторяемост. Високото качество носи и икономическа изгода. По-малко брак, по-малко ремонти, по-ниски гаранционни разходи и по-добра репутация. Когато тези предимства се натрупат в големи производствени обеми, японският производител вече може да предложи не просто евтин продукт, а продукт, който е едновременно надежден и конкурентен по цена. Истинската сила, е не отделният гениален инженер, а цялата производствена система. Тук се намира една от най-важните разлики между изобретяването на технология и завладяването на пазара. Да си представим две компании. Първата успява да създаде изключително добър прототип. Втората произвежда милиони изделия, всяко с почти еднакви характеристики, нисък процент дефекти и конкурентна себестойност. За потребителя, който купува готов продукт, втората компания може да се окаже по-успешна, дори когато първата е направила първоначалното изобретение. Японските предприятия развиват именно тази способност: да превръщат техническото решение в стабилно, повторяемо и мащабируемо производство. При това японските компании не са единна организация. Sony, Panasonic, Toshiba, Hitachi, NEC, Sharp и други, имат различни стратегии и се конкурират помежду си. Но много от тях споделят сходни индустриални предимства: инвестират продължително в производствени мощности и технологично усъвършенстване. Развиват доставчици, способни да осигуряват компоненти с постоянни характеристики. Работят в тесни цикли между проектиране, изпитване и подобряване на продукта. Стремят се да използват автоматизацията и стандартизацията за намаляване на разходите. Продават на международни пазари, където качеството и цената се сравняват пряко с конкурентите. Това е и причината географската компактност да не е достатъчно обяснение. Малката площ може да създава стимул за миниатюризация, но не произвежда автоматично добри инженери, прецизни машини, надеждни доставчици или успешни компании. Още повече, че Япония има големи индустриални зони, пристанища, заводи и обширни градски агломерации. Ограничената земя е фактор в устройството на страната, но не е универсалната причина за нейните технологични постижения. Държавата: не изобретява вместо бизнеса, а подпомага изграждането на индустрия. Следвоенна Япония е интересен пример за съчетание между частно предприемачество и индустриална политика. Министерството на международната търговия и промишлеността — MITI — играе важна роля в определянето на приоритети, подпомагането на технологичното развитие и координирането на някои отраслови инициативи. Но не бива да си представяме японския успех като резултат от централен план, който предвижда всичко правилно. Държавната политика понякога е успешна, понякога се сблъсква с интересите на предприятията, а отделни решения не постигат очакваното. Особено показателен е секторът на полупроводниците. През 1970-те години, японските компании вече използват американски технологии, но постепенно развиват собствените си производствени способности. През 1976 г. започва проектът Super LSI, в който големи японски компании си сътрудничат в изследванията върху интегралните схеми. Сред участниците са Fujitsu, Hitachi, NEC, Mitsubishi Electric и Toshiba, заедно с други институционални партньори. Това е забележително решение. Компаниите са конкуренти, но в определени фундаментални изследвания могат да споделят разходите и да работят за обща технологична цел. В полупроводниковата промишленост подобни разходи са огромни. Не е достатъчно да наемете няколко добри инженери и да купите машини. Необходими са лаборатории, измервателна апаратура, специализирано оборудване, чисти помещения, разработване на процеси и дълъг период на усъвършенстване. Държавата може да подпомогне създаването на тази основа, но след това предприятията трябва да превърнат знанията в конкурентни продукти. Тук японският модел се различава както от напълно laissez-faire представата за икономиката, така и от командната икономика, при която производството се подчинява на административно определени количества и цели. Японската индустриална политика функционира в рамките на пазарна икономика, с частни компании, конкуренция, износ и стремеж към печалба. Голямото предимство, е фактът, че японците разполагат със собствен пазар за електронните си компоненти. Японските компании не произвеждат само полупроводници, нито само крайни електронни изделия. Те изграждат цяла екосистема, в която производителите на телевизори, видеокасетофони, калкулатори, фотоапарати и компютри създават търсене за компонентите, произвеждани от други японски компании. Има ясна причинно-следствена връзка. Масови потребителски продукти - телевизори, радиоприемници, калкулатори, видеокасетофони водят до нарастващо търсене на компоненти. Транзистори, интегрални схеми, памети, микроконтролери. Правят се по-големи производствени обеми и инвестиции. Същевременно се случват по-ниски разходи, по-висока повторяемост, по-добри производствени процеси. По-конкурентни крайни продукти. Новите изделия стимулират следващия цикъл на търсене. Тази обратна връзка между компонентите и крайните изделия е особено важна. През 1984 г., например, производството на японска потребителска електроника се разширява бързо, а видеокасетофоните, игровите устройства и персоналните компютри увеличават търсенето на интегрални схеми и памети. Японските компании разполагат с голяма вътрешна база от клиенти, преди да продават още по-големи количества на международните пазари. Това създава предимство, което трудно се изгражда само с държавни субсидии. Една страна може да финансира завод за микрочипове, но ако няма инженери, оборудване, доставчици, клиенти и достатъчно производствен опит, заводът няма автоматично да стане конкурентоспособен. Япония успява да свърже тези елементи. 80-те години: японският удар в полупроводниците. Ако трябва да посочим конкретен момент, в който технологичният възход на Япония става очевиден за света, това е първата половина на 80-те години. В началото на десетилетието, американските компании все още заемат водещо място в световното производство на полупроводници. Но японските производители бързо напредват, особено в динамичните памети DRAM. DRAM е вид полупроводникова памет, използвана за временно съхраняване на данни в компютрите. Тя трябва да осигурява голям капацитет, висока скорост, ниска цена и надеждност. С всяко следващо поколение чиповете трябва да побират повече памет в същата или почти същата площ. Тук идеята за компактността, действително намира най-прякото си приложение. Но физическото разполагане на повече елементи е само една част от задачата. Необходимо е да се произвеждат все по-малки структури с висока точност, да се контролират дефектите и да се постигне достатъчно голям дял годни чипове от всяка производствена партида. Японските компании инвестират агресивно в тези процеси и постигат високи резултати по качество, производителност и цена. Еволюцията е впечатляваща: През 1981 г. японските производители излизат на първо място при 64-килобитовите DRAM памети. През 1986 г. Япония изпреварва САЩ по общ дял в световния пазар на полупроводници. През 1987 г. японските компании достигат приблизително 80% от световния пазар при 256-килобитовите DRAM, според историческите данни на японския Музей на историята на полупроводниците. Това вече не е просто успех на евтината електроника. Япония се е превърнала в критичен доставчик на технологични компоненти, от които зависят производители по целия свят. Американските компании започват да се тревожат не само за загубата на пазарен дял, но и за технологичната си зависимост. През 1986 г. САЩ и Япония подписват споразумение за полупроводниците, последвано от сериозни търговски конфликти. През 1987 г. американската администрация предприема ответни търговски мерки срещу Япония. Самият факт, че Вашингтон смята японските полупроводници за проблем от национално икономическо значение, показва колко далеч е стигнала японската индустрия. Защо точно Япония, а не Германия, Великобритания или Франция? Европа също разполага с добри инженери, университети и индустриални традиции. Германия е силна в прецизната механика и промишленото оборудване. Великобритания има значителен научен принос. Франция развива електрониката, телекомуникациите и авиационните технологии. Американците пък имат огромно предимство в научните изследвания, университетите, рисковия капитал и военните поръчки. Японската особеност е съчетанието на няколко характеристики. Първо — силна производствена ориентация. Японските компании се отличават с умението да усъвършенстват производствените процеси, а не само да разработват изделия. Второ — голям вътрешен пазар. Населението, растящите доходи и масовото търсене на битова техника осигуряват първоначален мащаб. Трето — експортна дисциплина. Компаниите трябва да се конкурират с производители от САЩ и Европа. Не могат безкрайно да разчитат на вътрешни клиенти. Четвърто — натрупване на знания. Всяко поколение продукти създава опит, който може да бъде използван в следващото. Умението да произвеждаш качествен транзистор подпомага развитието на радиото; радиото развива пазара и производствения опит; следващите поколения изделия стимулират развитието на интегралните схеми. Пето — корпоративни инвестиции и индустриална политика. Компаниите инвестират дългосрочно, а държавата подпомага определени технологични направления. Това не премахва пазарния риск, но може да улесни финансирането на скъпи разработки. Шесто — подходящ момент. Японският възход съвпада с масовото разпространение на транзисторите, интегралните схеми, цветната телевизия, видеокасетофоните и персоналните електронни устройства. Търсенето расте бързо, а пазарът все още не е окончателно разпределен между победители. Не е необходимо една страна да е най-добра във всяка отделна дисциплина. Понякога е достатъчно да съчетава много силни способности в точно този момент, когато световният пазар започва да ги възнаграждава. Япония е особено силна в електрониката, но не става господар на целия компютърен свят. Японските компании се превръщат в световни лидери в редица сегменти на потребителската електроника, полупроводниковите памети, сензорите и компонентите. Но в персоналните компютри, микропроцесорите и софтуерните платформи, американските компании запазват или постепенно укрепват решаващи позиции. През 80-те години IBM PC и съвместимите с него компютри, процесорите Intel и операционните системи на Microsoft, създават нова архитектура на пазара. Японските производители продължават да произвеждат отличен хардуер, но не успяват да контролират същата комбинация от процесори, операционни системи и софтуерна екосистема. Историята на полупроводниците показва, че възходът на японските памети се развива успоредно с нарастващото влияние на модела Wintel. Това е разликата между лидерство в производството на компоненти и контрол върху технологичната платформа. Един производител може да направи най-добрата памет за даден компютър, но друга компания може да определя архитектурата на процесора, операционната система, софтуерните стандарти и начина, по който потребителят работи с устройството. Именно затова историята на японската електроника не бива да се разказва като непрекъснат възход към господство над всички технологични отрасли. Какво се случва след това? Японският модел достига забележителни успехи през 80-те години, но през следващото десетилетие започва да губи позиции в някои от най-важните сегменти. Причините са комплексни: промените във валутните курсове и търговската среда, последиците от спукването на финансовия и имотния балон в Япония, нарастващата конкуренция от Южна Корея и Тайван, както и промяната в структурата на полупроводниковата индустрия. Особено важна е промяната в самия бизнес модел. Производството на стандартни памети се превръща в изключително капиталоемка дейност, при която трябва непрекъснато да се влагат огромни средства в следващото поколение технологии. Междувременно американски компании развиват модели, основани на специализация в проектирането, софтуера и интелектуалната собственост, а други азиатски икономики изграждат силни позиции в производството. Япония не престава да бъде технологично развита. Тя запазва значителни позиции в редица специализирани компоненти, материали, производствено оборудване, сензори и електронни изделия. Но вече не доминира по същия начин световния пазар на полупроводникови памети. Това ни напомня, че индустриалното лидерство не е постоянна национална характеристика. То зависи от това дали една страна успява да се приспособи към следващата промяна в технологиите и бизнес моделите. Компактността се оказва следствие, но не е достатъчно обяснение. Може да преформулираме първоначалната хипотеза така: животът в гъсто населена, географски ограничена страна, вероятно е допринесъл за културна и икономическа среда, в която ефективното използване на пространството, материалите и ресурсите има голяма стойност. Но няма достатъчно основание, това да се приема като главна причина за японския успех в електрониката. По-силното обяснение е историческата последователност: Япония наследява индустриална база и инженерни умения. След войната възприема чужди технологии, но не остава само на равнището на лицензирането и копирането. Превръща ги в масови продукти. Развива систематичен контрол на качеството, инвестира в производствени процеси, създава голям вътрешен пазар за електроника и изгражда експортни компании, способни да конкурират световните лидери. След това използва натрупаните умения, за да премине от готовите изделия към ключовите компоненти — и именно там достига върха си през 80-те години. Най-важното японско постижение не е, че е успяла да побере повече електроника в по-малък корпус. То е, че е изградила система, способна непрекъснато да произвежда все по-добра електроника на конкурентна цена. И в това се крие по-общият урок за икономическото развитие: понякога решаващото предимство не е да измислиш първи нещо ново, а да се научиш да го произвеждаш по-добре от всички останали.