Осветление с фенери

От предишната страница. И което е вярно, вярно е — за нашата доста индивидуалистична, европейска психика, не говоря само за грубия индивидуализъм, Япония е наистина странна, непонятна, скрита зад маската и кимоното така, че ние трудно, а и най-често никак — не успяваме да надникнем… Кой например е формирал това държавническо чувство у японеца? Откъде иде то, откога? Как е станало възможно той да е готов всеки момент да се откаже от себе си, текме да си удари, да подчини своя интерес на държавния, на общия, да се бодне с игла, под ноктите си да човърка, с чекийка да се кълца парче по парче за държавата н фирмата, в която работи, в огън да е готов да нзгори, ако топлината на немощното му тяло ще стопли фирмата… Мисля, че вероятната причина трябва да се търси в няколко посоки. Една от тях е историята… Япония е древна страна. Не по- древна, разбира се, от Китай, ала и с не по-малки амбиции от него — и тя да пободе своето знаме на най-високата точка нз земята. Ние имаме по-малко доказателства за тази скрита азиатска амбиция, ала доста категорични. Нека оставим на историците феодалните времена на Япония, да вземем нейното развитие през последните 50–100 години, тогава, когато за пръв път Япония усети и силата си, и ужаса на поражението. Япония влезе във II-та световна война с вече изградено чувство за държавност, японецът — с вече определено чувство за принадлежност към своята държава. Религията, изглежда, беше направила тези чувства да са силни, ала те не бяха достатъчно укрепнали, след като Япония преживя с изключителен ужас и драматизъм своето поражение във войната. Колко японски офицери се самоубиха, правейки си прочутото японско харакири. Някой да знае друга армия, друг народ, друго офицерство, което така масово да се е самоунищожавало, просто защото се е срамувало, защото не е могло да понесе поражението? Като ония съсели, които станали повече от храната си, повече отколкото са нужни на природата, развиват под опашката си една жлеза, тя увеличава температурата на тялото и единствено спасение става водата — самоубийството. Тези единствени животни-самоубийци отиват да се давят и се давят дотогава, докато станат толкова, колкото на майката-природа е потребно… Човекът никога не е имал съзнанието, че е излишен. Още по-малко — японците. А и не са имали причини да мислят така. Но те също се самоубиваха — стотици, хиляди намериха за необходимо да спасят воинската си чест, поруганата чест на Япония чрез прорязване на корема, чрез неистовото вбиване на желязото в плътта, като едно страшно самонаказание за неизпълнена дума и чест пред майката Япония. Ала, за да посегнеш така на живота си, за да стане това посягане масово — това означава, че имаш чувство за чест, че то е вече готово у тебе — отгледано в люлката на далечни традиции, за които ние — цивилизованите европейци, или не сме достатъчно знаели, или не са ни достатъчно интересували. Чувството за ненакърнима принадлежност към нацията в тези кървави бани, в които по време на Втората световна война се къпа Япония, обистриха ясно и завинаги нейното може би смътно, ала непогрешимо чувство за ненакърнимо националистичен хъс. Това чувство не се появи като кръстен знак на челото на японеца, то се скри, затрупа се в прилежност, трудолюбие и любезност, в неуморно съобразяване и интерес към онова, което е направил и прави светът, облече се в черно сако и бяла риза, цъфна в позлатен зъб и непроницаема усмивка. Него капитализмът по-нататък трябваше да го сложи в люлката на печалбата и интереса и да го превърне в мощна, в страшна производителна сила. И тази сила пак е обърната с погледа сн навътре към Япония — печалбата и интересът на капитала в Япония не бяха печалба и интерес на фирмите на отделните клонове или империи • те бяха и са преди всичко японски, а после — на „Мицуи“, на „Мицубиши“, на „Фуджицуфанук“. Тази беше, така да се каже, основната стартова линия откъдето така силно се впуска във втората половина на нашия век Япония. Сега тя имаше да решава, или по-точно, да дореши един важен, изключително важен въпрос, какъвто беше — как да накара не само капиталиста, но и отделната личност, бедния, нисичкия, нерядко гладния, ако щете японец, да налапа въдицата на колективизма, да се откаже едва ли не от самия себе си — за ползата и благото на своята велика държава, на все още тъмните, все още скритите, но напиращи амбиции на японския капитал. Тази задача не е непосилна, щом можа Япония да я реши, ала тя не е и толкова проста, след като толкова други държави не можаха да я решат… Като анекдот се разправя — ала този анекдот разкрива една много силна страна на японския характер — че преди няколко години някъде из японските острови са намерили японски войници, които още стоят на пост, не знаейки, че Втората световна война отдавна е свършила. Разбира се, в Япония всеки сантиметър земя върши някаква полезна работа и къде ще са тия острови, в които толкова години няма жив човек да стъпи. Ако японците имаха такива необитаеми земи и пространства, съмнително е дали щяха да разговарят с нас — европейците, и ако разговаряха — как? Ала в този абсурден анекдот е разкрита страшната сила на японското чувство за дълг и дисциплина… То пък откъде дойде — само с воинските доблести на японеца ли ще се опитаме да го обясним? Япония винаги е била пренаселена страна. Дори когато е била най-бедна и изостанала, земята й е била все толкова. А известно е, че бедните и гладни хора най-много деца правят. Населението на Япония през последните петдесет години се е увеличило доста, а земята — никак. Масата японци винаги са живели ако не бедно — то във всеки случай — скромно. И като не е стигала сушата, посегнали са към морето — зорът на какво ли не учи. От зор ние измислихме цьрвул с подметки. Пак от зор по нашия край хората си правеха обувки, като обрязваха изхвърлени гуми от камион. Вървиш по нашенските сипеи и камънаци, две кози да се срещнат, не могат да се разминат, а гледаш следа от камион. Докато се сетиш, че българска пета с дебела гума, по-дебела от самата нея, е минала оттука. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.