Японски червен покрив

От предишната страница. Далече, далече — едва разчитам буквите, се виждат заводите на „Тойота“, прочутата, световноизвестната „Тойота“, от която тръпнат автомобилните пазари по цял свят… Вляво е сградата на полицията. Нищо сграда — и отгоре да я гледаш, и отпред, и встрани да се изстъпиш. Ала в нея, казват, имало една машинка — и тя нищо и никаква, само дето е глътнала в електронната сн уста цялото трудоспособно население на Япония и всичко, което трябва да знае за човека, тая машинка го знае. От цвета на бельото му и как хърка, докато спи, до грамовете саке, които му трябват, да зачерви ушите си. Да не говорим за трудовите му качества, за нравствеността му, за всичко, което може да е от значение за една японска фирма… На която и кола да се качих, който и да стоеше на кормилото — щом се наложеше колата да мине оттук, всички бързаха да ми покажат тази сграда. Попитах защо — сграда като сграда, полиция като полиция. Коя държава няма полиция, коя полиция няма сграда, коя полиция, що-годе изкарваща си заплатата, не знае, каквото трябва да се знае… - Защото това не е някоя друга, а японска полиция — ми отговаряха. — Това е страшната, вездесъща, безпощадна японска полиция, която не знае милост, която не знае изключения… Защо японците не само се страхуват, но и уважават, доколкото такава дума може да се изрече за професията на полицая? Защото да си полицай, значи да си опечеш жизнената питка така, както много малко други професии успяват да я опекат. В тази питка, като в нашенска баница по Заговезни, има от всички благини: има най-напред онова, което е най-важно — има пенсия. Чукнеш ли ги 55-те, ако си човек, докарал я до средния пояс на житейския си късмет, каквото и да си и който и да си, одма пиши молба, одма благодари на фирмата, одма бърши око, ако сълза го е окапала, и оглеждай фирмата как изглежда от външната й страна. Така е било. Ала японската „Елка“ е направила една страшна и точна сметка. Тя е пресметнала, че най-добре работят не младите, не най-силните, не най-уверените ръце, а уморените, треперещите ръце, които плачат за припек и бастун. Защото, ако тия ръце работят и произвеждат най-много, то шансът им да останат на работа след пенсионирането е по-голям. Пиши, старче, с разкривен йероглиф нова молба да те оставят още на работа. Отгоре, в ъгъла на молбата, президентът на фирмата ще сложи своето всесилно „да“, което ще значи: оставаш веднага на работа, докато ние преценим, че си ни нужен. Но и „да“-то на президента значи, че за същия труд, за същата работа, ще получаваш вече 30 процента по-малко от довчерашната си заплата. Е, и това е нещо! И заплатата увеличава пенсията. И ти няма да подсмърчаш по пейките, и фирмата е в кяр. А полицията получава пенсия — пожизнена пенсия. Получава я при това и независимо от факта, че е една от много редките професии, на които в тази богата страна се полага специална годишна отпуска. В първото издание на книгата по въпроса за пенсиите бях допуснал доста грешки. Така ми бяха разказвали нашите българи в Япония. После — вече в България, при една много сърдечна среща, живеешите тук японци, внимателно ми намекнаха, че с пенсиите нещо в книгата ми мирише на антияпонизъм… Те го намекнаха, една честна читателка ми позвъни и каза: ако не вярвате на американските източници, вземете съветските — написаното за пенсиите в Япония не е вярно. Побарах въпросните книги, прочетох — така е, гавнал съм се. Сега прося извинение пред българския читател и пред Япония. Имат си пенсии хората, както навсякъде по света, дори в някои отношения пенсионното им дело е доста по-напред от много други страни. Вярно е, че еднократният брой на дните — които се дават за отпуска не е толкова голям, както в европейските страни. Но има друго. Около Нова година, около всички национални празници, японският работник и служещ почива по още няколко дни… Най-големите и най-богати фирми осигуряват пък специален по-голям платен отпуск… И тогава, именно ние — европейците, срещаме тези кротки и дисциплинирани групи японци в световните туристически сборища — в Помпей, или Париж. Те отиват да видят света, да го съпоставят със себе си, да вземат от него онова, което преценяват, че е за вземане… А японският полицай има право и на по-дълъг отпуск и на по-висока пенсия. Затова в Яопния кандидатите за тази служба са много, изборът е труден, дори жесток, нивото — високо, изпълнението на службата — в истинския смисъл, на световно равнище. Не, на по-високо от световното, на японско равнище… Докато гледах тъй от високото Токио, се изморих. Опитах се да си представя какво правят петнайсетте милиона японци в този момент. Самата идея да си представиш какво може да правят петнайсет милиона души едновременно, е глупост. Глупост, но от тази глупост заболявам винаги, когато се кача на високо и от там поискам да погледна един град. Тази болест ме е хващала и неведнъж и в София, като се кача на Копитото, като седна в ресторанта и си поръчам една ракия. Ха гледай сега оттам, от високото, какво правят долу тия близо милион българи, над които е прострял ръкав кремиковският пушек — спят ли, любят ли се, раждат ли се, умират ли, карат ли се, мечтаят ли? Гледаш го града, свети с милиони очи срещу тебе и ти се опитваш да прочетеш чувствата на тия очи, да ги разприказваш, нещо от тях да узнаеш за хората, които се крият отдире им… Изобщо, гледането на хората отвисоко, отгоре, е стар човешки мерак. Трънчанинът Генади Милованов казваше, че не може да гледа на хората по земята, освен от недостроен комин. Затова кой какво прави, той строи комини. И отгоре ни гледа как ние, хорицата, щъкаме долу, как всеки от нас си бута количката — едни насам, други нататък, как един си бръкнал в джобовете, лапнал си цигарата и ходи като изтървана гемия — иде донякъде, върне се, бръкне си в носа, почопли го, тръгне на друга страна. Пак иде донъкъде, пак срещне някого, извади ръка от джоба си, подаде я. Оня я поеме, подържи я малко, над главите им се вие дим от цигара, върви димът нагоре, накъм бай Генади, но на определена височина излезе вятър, попилее дима и той не може да стигне до носа на трънчанина. Ония долу постоят, постоят, па току пак тръгнат — кой с ръце в джобовете, кой с ръце на кръста. Щото има хора и тъй се раждат: едни с ръце за телефон или писалка, която знае да пише „да“ или „не“, или с ръце на кръста, което ще рече — късметлии хора, опекли си питката още в родилния дом. Зд такива винаги има бройка, стане ли дума за работа, те тъй се раждат — с бройката си. За такива винаги има и карта за почивка, стане ли август, винаги има място в делегация, стане ли дума за командировка в чужбина. Тия тъй си ходят по земята — с командировъчното в малкото джобче. Гледа бай Генади отгоре на народа, който си тика количката, както е рекла циганката, па току хване мистрията и пак емне комина. Щото, неговата трънска циганка тъй е рекла, когато се е родил — за тогова комъндировъчно и писалка няма, за тогова има само мистрия и комин. И бай Генади си е доволен от своята циганка. Строи си горе на високото и си гледа хората, които, както казахме, щъкат долу ситни, малечки, дребосък, а той е нависоко, между земята и господа. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.