Японски павилион

От предишната страница. Японците са разбрали, че ако си позволят да заприличат на другите, ако не се задържат в своите си ръце • загубени са. Защото ще изтърват най-японското от всичките си японскн оръжия — своята специфичност, в която е и явното и тайното на японската сила… Япония на традицията, Япония, която боготвори своята държава, своето минало, своята предопределеност, държи със зъби и нокти някой да не им измени. Кимоното е едно от тия божества, което здраво държи този застрашен да се попилее японец — и душевно, и физически — под разпоредбите на научно-техническата революция. Затова, наближи ли Нова година, японец ли си, все едно колко годишен си, все едно каква спестовна книжка ти стопля джоба, все едно на колко квадрата опъваш уморените си от работа стави, ти обличаш кимоното, отиваш в храма, навеждаш кръст. Веднъж, дваж, колкото трябва… Роклите, джинсите, фанелите, цивилните костюми, удобни за всекидневието, тях сега — чисти и надиплени, ги поставят в малкото стенно гардеробче, което се гуши в стената. Те пак ще потрябват след празниците… Че не можеха ли японците и в европейските хотели да сложат по една пижама, както си му е редно, или въобще нищо да не слагат — както ние правим в своите си хотели, ами всяка сутрин или вечер, зависи откъде гледаш времето — отвориш нежната завивка и пред тебе лежи чисто и сгънато кимоно, така, като че ли току-що е пренесено тук от рафта на магазина. Тук е Япония… Всеки голям завод, всяка голяма фабрика, всеки квартал си има свой празник. И никой не е в състояние да ги накара да пропуснат неговото празнуване. Ни петилетки, ни неизпълнен план, ни заболяване от грип на президента… * * * В неделя най-голямата улица на Токио се затваря. По два червени знака с бяла линия в средата — толкова стига на японеца, за да завърти обратно кормилото, без да пита, без да псува, без да показва служебна карта. И никой в страната не е в състояние да отмени тази стара традиция. „Гинзата“ спуска от двете си безкрайни страни своите саваци, по асфалтовия й гръб се гонят децата на Токио — да си поиграят без страх от автомобили, родителите да походят спокойно насам-нататък, да си пийнат саке на масите, които изникват пред всяко заведение и се настаняват властно и чорбаджийски по цялата улица. Става нещо, което никъде другаде не съм виждал. В това време един японски автомобилист, който е ходил някъде да си кара уикенда и се прибира, може да извърти, и ще извърти още стотина километра поне, ако някъде трябва да я пресече тази безкрайно дълга и широка „Гинза“. А като не може да я пресече — трябва да я заобиколи, и той ги изминава. Без при това да роптае. Законът ги е закон. Традицията си е традиция. Това е за всички, знае се от всички, и което е най-важното — изпълнява ге от всички… Заедно с тази традиция, която си върви като най-първа дружка с модернизацията на Япония, следват и ония инжекции за допинг, че Япония може да бъде и модерна, и своя си — традиционна. Така лека- полека набъбва оная тънка националистическа жилка, която най- опалва кръвта. Понякога тая жилка леко се опъва, друг път, без да усетиш, й се вкарва повечко допинг — японската пропаганда доста добре си върши работата… Като да речем: имали французите Айфелова кула. Че какво като имат. И японците могат да я имат. И Япония си построила своя си Айфелова кула, само че с шест метра по- висока от френската, и не я кръстили, да речем кула „Миамото Кейко“, ами си я оставили Айфелова. Така Япония се изравнява и с Франция, че и малко нещо й по- отгоре идва. Показаха ми в Токио президентския дворец — място, където отсядат държавни глави и короновани особи — важните гости на Япония. Гледаш, гледаш — обрали го Елисейския дворец, световната слава обрали и я покиприли в средата на Токио — точно насреща на двореца, където доживява последните си години императорът на Япония — стар, грохнал вече. Самата история на Япония помръдва чехли отсреща, срещу японския елисейски дворец. Кажи на един японец, че са прекопирали нещо, което други преди тях вече са направили, ще те погледне японецът, ще процеди едно от своите тънки усмивки и ще ти каже — да, външно е френски, но вътре нашият дворец е японски. Ние нищо не вземаме по терк, наготово, както на други е харесвало… Разпределението вътре е съвършено друго — казваше ми японски колега, — съобразено е с нашия начин на живот, с нашите обичаи, с нашата древна и днешна култура. Като дойде държавният гост — хем да се чувствува малко нещо в своята си страна, хем да знае, че все пак тука не е Франция или Италия, или Австрия, а Япония. Само дето не добавя гордо, макар и по японски скромно — тук е велика Япония… Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.