Императорският двор

От предишната страница. Не че аз съм я разбрал или съм проникнал в нейната загадъчност. Не. Пази боже! Ала има нещо в тая усмивка, което си струва да подремеш над листа, над спомена — нещо, което ти бяга, а ти се иска да го увардиш… Ние, европейците, когато се усмихваме, ако усмивката ни е от сърце и от душа — така ще се разчекнем, че ще се видят не само кътните ни зъби, но и пломбите по тях. Даже сме си изработили такива силни гърлени смехове, които, особено в новите жилища на „Младост“ и „Люлин“, като се засмееш на дванайсетия етаж, ония долу, на партера, ако са вече заспали, рипат от кревата си. В такива случаи даже обичаме да се съветваме: „А бе, я си затвори устата, че става течение!…“ Друг път, ако пък не ни е до смях, но искаме за културни, за любезни хора да минем, тогава вадим друг карат усмивка, тя е изцедена, препечена, подсилена. По усмивката на един европеец може доста сигурно да познаеш характера му. Че я да вземем усмивката на нашите майки. Когато на една българска майка малко нещо се е поотпуснала душицата й, каква е нейната усмивка? Ако има престилка, ще я вдигне, в нея да се засмее — да не я видят хората, да не си помислят: „Тая пък какво толкова се е захилила…“ Че дори, ако щете, да не й рече комшийката: „Абе, теб много ти е драго, ама много драго не е за драго…“ Ако пък няма престилка, ще се засмее в шепа — пак с такава цел. Нашите моми чакаха да стане среднощ, па като идат на седянка и на връщане някой ерген посграбчи малко нещо момата и да се чуе кикот в тъмното, той ще е само за тях двамата и най-много — за някоя наспала се вече любопитна бабичка. Все смях съобразен, все смях в шепа, все напъден смях… По-старите хора помнят — как едно време се смееха и сега се смеят германците… Смехът е огледало на самочувствието, на вътрешните пориви на един народ и на мярката му за място на този свят… Тогава какъв е смехът на японеца?… Сложен като самия японец. Той не е смях за надвикване, не е смях, който като се плисне по улицата, ще те накара да се обърнеш — японският смях е усмивка. Ала в тая усмивка има от всичко, което е Япония. И интелигентност има — затова тя е с шублер мерена: доколко, докъде устата, зъбите, мускулите на лицето ще се отпуснат. И нежност има, ала и тя не е за разливане по паважи и асфалти. И тя е през везна минала. И да те предразположи трябва тая усмивка, ала не като ти каже, че пред тебе стои един наивен блейчо, готов да прави, каквото му кажеш. И гостоприемство има в японската усмивка. Но и то е с мярка, — хем гостоприемство, хем и достойнство… И усмивка за уважение е тя. И може би най-много е това. Да те зачете, да ти покаже вътрешно предразположение. Но тази усмивка, ако добре умее да я разчита човек, никога, струва ми се, не е готовност за самооплюване, за самоподигравка. На себе си да се присмее, тебе, чужденеца, да възвеличи. И мисля, че колкото японската усмивка в този смисъл да е подвеждаща, нащрек трябва да си. Защото рано или късно, или когато може би най не го очакваш, японецът ще ти върне за грешката, която си си позволил. Японската усмивка сьщо е противоречива — тя крие в себе си цели светове от големите амбиции на Япония. В нея понякога е събрана жестока и тиранична воля — и по време на войната показана, и в днешния ден. Тая воля направи от Япония днешната държава чудо, ала в същото време в тая усмивка, струва ми се, няма надменност. Защото Япония хем го има самочувствието — какво е вече тя, хем още го няма в достатъчна степен. Затова усмивката на Япония е и предпазлива, сдържана, в нея още се побират две чувства — на вече узряващата увереност, че тя е по-горе от другите, че тя е истински велика и неповторима държава, и на другото, че още не е… И, ако преди да стигнем до етажа с кимоната на онзи суперлуксозен и суперскъп магазин на фирамата „Мицукоши“, речем още две приказки за тази много властна японска раздвоеност да кажем • нека доизясним това свое разбиране и чрез споменатата вече тема за чистотата… Чиста е Япония — страшно чиста, невероятно чиста. Велика в своята чистота е Япония. И колкото и да е странно, за Япония може да се каже и другото. Ха де! Върви интелигентен, чист, спретнат японец и както си върви — пляс, изплюе се на улицата, и ти едва ли не подскочиш изплашен — тая японска плюнка да не цъфне върху обувката ти. Това, разбира се, ще го видиш и в Китай. И в други азиатски страни ще го видиш. Япония на лудата техника си е останала в това отношение мил азиатски оазис… Към тези стари вековни некултурни порядки са се прибавили и онези, които идат от Америка. И колкото Япония да си спуска щорите, колкото да си вардят поличките японските момичета, виолетовите светлини над хотели за любов, пълни с американци, стават все повече и повече. Япония иска да бъде Япония — нацията на света. Но тя все още знае какво е Америка, все още окото й е наплашено от нея. И тя в много отношения й подражава. Вярно, че подражанието е японско, че е минало през полицията, през мозъка, през митницата, през пропагандата, че е съобразено. Все едно каква е формата и степента — това подражание съществува. Колкото пъти се опитах да похваля Япония за онова в нея, което е хубаво, толкова пъти и министърът, и шофьорът, и милата администраторка в малкия хотел, в който спях, ми отвръщаха с най-важния за тях въпрос: а в Америка бил ли съм, виждал ли съм американците какво са направили… Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.