dubaj9

Мащабни строежи

Мащабното строителство в Дубай означава асфалт за пътищата, бетон и желязо, алуминий, стъкло за сградите - всичко това ли се внася отвън? Очевидно, да. Това е една от най-големите особености на Дубай – градът е построен почти изцяло върху внос на материали, технологии и човешки труд. Макар Обединените арабски емирства да разполагат с огромни финансови ресурси, те не разполагат с толкова богата суровинна база за строителството. При а и бетона ситуацията е смесена. Самият бетон се произвежда в Дубай, защото е икономически неизгодно да се транспортира готов бетон на големи разстояния. Но за бетона са нужни цимент; пясък; чакъл (едър инертен материал); вода. Интересното е, че пустинният пясък почти не става за качествен бетон. Ветровете са го направили прекалено фин и със заоблени зърна, които не осигуряват добра връзка в бетоновата смес. Това води до един на пръв поглед парадокс – държава, заобиколена от пустиня, внася строителен пясък за големи инфраструктурни проекти. Най-често той идва от Австралия или други райони с подходящи речни и кариерни находища. Практически цялата висококачествена конструкционна стомана идва отвън. Основни доставчици през различни години са били Китай; Индия; Турция; Южна Корея; Япония; европейски производители за специални конструкции. При небостъргачите се използват стомани със строго определени механични характеристики, които не могат лесно да бъдат заменени. За алуминия Обединените арабски емирства имат интересно предимство. Емирствата не добиват боксит, но разполагат с евтина енергия. Производството на алуминий изисква огромни количества електроенергия, затова страната изгради една от най-големите алуминиеви индустрии в света. Част от алуминиевите профили за фасади и прозорци се произвеждат именно там. По-голямата част от специалните фасадни стъкла, също е внос. Не става дума за обикновено прозоречно стъкло, а за: многослойно; закалено; нискоемисионно; слънцезащитно; огнеустойчиво. Тези продукти се произвеждат от специализирани компании по света. При асфалта ситуацията е по-благоприятна. Асфалтът използва битум – нефтен продукт. Тъй като районът е богат на нефт, битумът не представлява проблем. Инертните материали обаче често се доставят от кариери в региона. Може би най-ценният "внос" на Дубай не са материалите. Това са архитектите; инженерите; проектантите; строителните фирми; работната сила; технологиите. Погледнете най-известните сгради и ще видите международно участие във всяка фаза – от проекта до изпълнението. Има и един икономически парадокс. Класически индустриални държави като Германия, Китай или Япония обикновено следват веригата: суровини - производство - строителство – износ. Дубай до голяма степен обръща тази логика: капитал - внос на суровини - внос на технологии - внос на работна сила - строителство - привличане на още капитал. Тоест той не е класически индустриален град, а глобален търговски и финансов център, който използва богатството си, за да събира ресурси от целия свят и да ги превръща в инфраструктура. Именно затова някои икономисти наричат Дубай не толкова производствена икономика, колкото икономика на концентрацията – място, където капитал, хора, технологии и материали се събират от различни континенти, за да създадат добавена стойност на едно място. Това е модел, който малко градове могат да си позволят в такъв мащаб. При такова строителство неизбежно се образуват строителни, хранителни и друг вид отпадъци. Каква е тяхната съдба - рециклират ли се, унищожават ли се? Това е един от най-сериозните екологични проблеми на Дубай. Ако човек гледа само лъскавите фасади, лесно остава с впечатлението, че градът е "безотпадъчен". В действителност, както всеки мегаполис с над три милиона жители и огромно строителство, той генерира милиони тонове отпадъци годишно. Разликата е в начина, по който се управляват. Строителните отпадъци са най-големият поток отпадъци. При разрушаване или строеж се отделят бетон; тухли; асфалт; стомана; алуминий; стъкло; дървесина; гипсокартон. Голяма част от тях се сортират. Например, бетонът се раздробява и се използва като основа под нови пътища; асфалтът се фрезова и се връща обратно в новите настилки; стоманата почти изцяло се претопява; алуминият се рециклира многократно почти без загуба на качество; медните кабели също представляват ценна суровина. Всъщност при днешните цени на металите, изхвърлянето им би било икономическа загуба. При битовите отпадъци картината е по-различна. Дубай произвежда огромни количества пластмаси; опаковки; хранителни отпадъци; текстил; електронен отпадък. Не всичко се рециклира. Част продължава да се депонира, макар че през последните години емирството инвестира сериозно в предприятия за сортиране и оползотворяване. Хранителните отпадъци представляват особено интересна тема. Дубай има хиляди ресторанти и хотели. Те ежедневно изхвърлят огромни количества храна. Част от органичните отпадъци се компостират; използват се за производство на биогаз; преработват се в почвени подобрители. Но хранителните отпадъци остават значително предизвикателство, особено предвид високото потребление и големия туристически поток. Електронните отпадъци са една от най-бързо нарастващите категории. Телефони, компютри, телевизори и домакинска техника се събират отделно. Причината не е само екологията. В тях има злато; сребро; мед; редкоземни елементи. Това ги прави ценен ресурс. Какво става с остатъка? Преди години значителна част от отпадъците се депонираха. Днес Дубай постепенно преминава към модел, при който отпадъкът се разглежда като енергиен ресурс. Изграждат се инсталации за изгаряне с производство на електроенергия (т.нар. waste-to-energy). При тях отпадъците не просто се унищожават, а отделената топлина се използва за производство на електричество. Това намалява нуждата от депа, макар че изисква модерни системи за пречистване на димните газове. Дубай е град, който практически внася почти всичко: храна; строителни материали; автомобили; мебели; техника. Но почти нищо от отпадъците не може просто да "изнесе" обратно. Те остават местен проблем. Затова управлението на отпадъците е стратегически въпрос, също толкова важен, колкото осигуряването на вода или електроенергия. За държава с ограничена територия, безкрайното разширяване на сметищата не е устойчиво решение. Това поставя Дубай пред едно интересно изпитание. Градът успява да впечатли света с архитектура, инфраструктура и технологии, но истинският тест за неговата устойчивост е дали ще успее да затвори цикъла на ресурсите – тоест отпадъците от днешното строителство и потребление да се превърнат в суровини за утрешното развитие. Ако постигне това в голям мащаб, той може да се превърне не само в символ на богатството, но и в пример за кръгова икономика в условията на пустинна среда.