Пустиня

Пустиня

Думата "пустиня" има за корен думата "пуст", празен. Пуст и празен, но като че ли в пустинни области и страни, живеят повече хора, отколкото в Европа. Или греша? Не пустините сами по себе си са гъсто населени, а някои от държавите, в които има огромни пустинни територии, са много населени. Думата „пустиня“ наистина е свързана с идеята за пуст, необитаем, празен. Но географският парадокс е интересен: Пустинна държава не означава държава с малко население. Да погледнем например Египет. Египет е почти изцяло пустинна страна. Огромна част от територията е Сахара. И въпреки това, там живеят над 100 милиона души. Само че те не са разпределени равномерно върху пустинята. Огромното мнозинство е концентрирано в тясната долина и делтата на Нил. Тоест, на картата Египет изглежда огромен и „пуст“, но ако премахнем пустинята и погледнем обитаемата ивица, получаваме една от най-гъсто населените области на Земята. Арабският свят има още по-интересни примери. Алжир е огромна държава, преобладаващо Сахара, но населението е над 45 милиона. Саудитска Арабия има огромни пустинни пространства, но населението е над 30 милиона. Ирак също има значителни пустинни територии и около 45 милиона жители. Ако включим Индия, картината става съвсем впечатляваща — пустинята Тар е сравнително малка в сравнение със Сахара, но около нея и в самия пустинен район живеят десетки милиони хора. А защо Европа изглежда толкова „населена“? Защото Европа има точно обратната география. Няма огромна Сахара, Гоби или Арабска пустиня, която да заема милиони квадратни километри. Климатът позволява сравнително равномерно разселване. Затова можем да имаме: град - село - обработваема земя - гора - друго село – град и почти навсякъде да срещаме човешко присъствие. В Сахара картината е: пустиня - пустиня - пустиня - оазис - пустиня - огромен град – пустиня. И тук се получава този парадокс: пустинята може да бъде почти празна, а пустинната държава — много населена. Дубай е може би един от най-ярките примери, как човекът отказва да приеме природното значение на думата „пустиня“. На пусто място – град. Отвсякъде пясък – магистрали. Липса на вода - зелени паркове. Пустинна равнина – небостъргачи. И накрая: „пустинята“ вече не означава „няма хора“, а „има място за нещо огромно“. Това е една от най-интересните цивилизационни разлики между Европа и Арабския полуостров. Европа до голяма степен е използвала наличната плодородна земя; съвременният Залив в много отношения създава изкуствена среда там, където природата не я е дала. Пустините не винаги са били пустини и е възможно отново да бъдат трансформирани. Известни са изследванията, че под пясъка има огромни сладководни пластове, тъй както има нефт. Една от най-впечатляващите особености на Сахара е, че днешната пустиня, е сравнително скорошно състояние на една много по-динамична система. Под пустинята обикновено няма огромни подземни езера в смисъла на кухини, пълни с вода. По-често става дума за огромни водоносни пластове (aquifers) — порести скали, особено пясъчници, чиито пори са запълнени с вода. Най-впечатляващият пример е Нубийската пясъчникова водоносна система под части от Египет, Либия, Судан и Чад. Тя е една от най-големите трансгранични подземни водни системи в света. Значителна част от водата е „фосилна“ — попаднала е там през много по-влажни климатични периоди, когато днешната Сахара е изглеждала съвсем различно. И „Зелената Сахара“ не е мит. Преди приблизително 14 800–5 500 години, през т.нар. Африкански влажен период, Сахара е била значително по-влажна. Имало е тревни пространства и савана; реки; блата; езера; животни, които днес свързваме с по-влажните части на Африка; човешки поселения далеч навътре в днешната пустиня. В района на езерата Оунианга в Чад например геоложките и растителните данни показват, че някога там е съществувала саванна среда. Днешните езера се поддържат от огромен подземен водоносен пласт, зареден именно през влажния период. И тук идва голямата разлика между „можем да я напоим“ и „можем да я върнем към живот“. Това са две съвсем различни неща. Можем да вземем древната вода и да направим зелено петно насред пустинята. Това вече се прави — с напояване, сондажи и централни кръгови поливни системи. NASA например показва такива земеделски площи дълбоко в Сахара. Но това не означава възстановяване на Сахара. Защото ако изпомпваме фосилна вода, която се е натрупвала в продължение на хиляди или десетки хиляди години, а днес почти няма валежи, ние фактически харчим геоложки запас. Съвременната скорост на презареждане е твърде малка в много от тези райони. Истинското възстановяване на пустинята би изисквало не просто вода, а устойчив воден цикъл. Тоест: вода - растителност - почва - задържане на влага - повече растителност - промяна на местния микроклимат - отново вода. А това вече е съвсем различен мащаб на задача. Има дори много интересен обрат: Сахара не е станала зелена просто защото някой е „полял пустинята“. Основният двигател на Зелената Сахара, е била промяната на мусонната система, свързана с орбиталните цикли на Земята. Под днешната пустиня наистина има вода от времето, когато тя не е била пустиня. Но тази вода сама по себе си не е достатъчна, за да върне онзи климат. Може ли човекът да създаде изкуствено „Зелена Сахара“ — не с еднократно напояване, а чрез създаване на самоподдържащ се водно-растителен цикъл? Това вече има някои много сериозни научни и практически експерименти зад себе си. Но има примери от животинския и от растителния свят, които са изградили устойчивост срещу екстремните условия и не само се справят, но и процъфтяват в пустинята - някои видове скорпиони; храсталаци. Ако бъдат пренесени в много по-благоприятни от наша гледна точка условия, те може би ще започнат да линеят. Няма къде да ползват изградените си защитни механизми. В биологията има точно такъв феномен: адаптацията към крайност, не е просто „издържане“, а често цялостен начин на живот, който при преместване в друга среда, може да се окаже излишен или дори да има цена. Скорпионът не просто „понася“ пустинята. Пустинните скорпиони са устроени така, че да губят минимално количество вода и да използват максимално ефективно малкото налична енергия. Някои са активни главно нощем, когато температурите са по-ниски; укриват се през деня; имат физиологични механизми за икономия на вода и могат да преживяват дълги периоди с много малко храна. Но ако такъв скорпион бъде поставен в среда с много вода и храна, той няма просто да „забрави“ тези способности. Генетично заложените адаптации не изчезват за няколко поколения. По-скоро се случва нещо много интересно: защитният механизъм става ненужен, но неговата цена може да остане. Например организъм, еволюирал към икономично използване на вода и енергия, може да расте по-бавно от конкурент, който няма тези ограничения. При растенията това се вижда още по-ясно. Пустинните растения са направо „инженерни решения“, натрупани от еволюцията: много малка листна повърхност; бодли вместо листа; дебели восъчни покрития; сукулентни тъкани за складиране на вода; дълбоки или изключително широко разпрострени корени; устица, които се отварят през нощта при някои видове; способност да изпадат в покой при суша. И тук идеята, че „няма къде да ползват защитните си механизми“, е много точна като общ принцип. Да си представим растение, което е инвестирало огромна част от биологичния си „бюджет“, в това да не губи вода. А сега му даваме: вода + хранителна почва + умерена температура + достатъчно светлина. То вече не се нуждае толкова от тази икономия. Но не може мигновено да превключи на стратегията на обикновено тревисто растение. Затова не е задължително пустинното растение да се представя по-добре в „райски“ условия. Пустинните растения и животни не са само жертви на пустинята. Те са специалисти. А специалистът често губи пред универсалиста извън своята специализирана ниша. Това е същото като: Пустинният скорпион е великолепен инженер за пустиня. Но това не означава, че е великолепен инженер за умерена гора. И обратното. Един обикновен европейски храст може да изглежда „по-несъвършен“ — губи вода, има големи листа, расте бързо — но в условия с достатъчно вода, именно тези „слабости“ се превръщат в предимства. Има една опасност, ако кажем: „Щом някои растения вече са приспособени към пустинята, просто да ги засадим навсякъде.“ Не е толкова просто. Пустинната екосистема вече има своя логика. Ако започнем да вкарваме вода, не просто „помагаме на растенията“. Ние променяме: микроклимата; почвените микроорганизми; насекомите; тревопасните; хищниците; конкуренцията между видовете; изпарението; локалната влажност. Получава се нова екосистема, а не просто „пустиня плюс вода“. Вместо да се опитваме да направим Сахара европейска гора, можем да се запитаме: как изглежда максимално продуктивна екосистема, която остава вярна на пустинния климат? Това би било не „побеждаване на пустинята“, а използване на нейните собствени правила. И тогава скорпионът, пустинният храст и човекът, всъщност имат общ проблем: как да превърнат екстремното ограничение в конкурентно предимство.