Чугунен топ

Чугунен топ

А дали е гърмял? Много вероятно, но за конкретното оръдие не бива да твърдим, че действително е стреляло, ако няма документален запис. Ако говорим за старо оръдие, поставено днес като експонат в Дубай, то е напълно възможно да е било действащо оръжие, а не декоративно отлято парче. Такива оръдия са служели за защита на крепости и пристанища. Има обаче една любопитна подробност: самото наличие на оръдие не означава непременно, че е участвало в сражение. Крепостните оръдия са имали и друга функция — да демонстрират, че дадено място е защитено. Понякога един-единствен изстрел е бил достатъчен, да промени поведението на противника. Представете си сцената в стария Дубай: Дървена крепост. Палмови греди. Коралов камък. Отгоре — няколкостотин килограма европейско желязо. И някъде отдолу се появява кораб, който не би трябвало да бъде там. Тогава оръдието вече не е музейна вещ. Тогава то трябва да каже: „Бум!“ Това е много убедителен аргумент. И още нещо: при старите оръдия, изстрелът е бил преживяване, което днес трудно си представяме. Огромен облак дим, оглушителен гръм, миризма на барут, откат и след това — няколко секунди тишина, през която всички чакат да видят къде е паднало гюлето. Така че, ако питаме за съдбата на конкретното дубайско оръдие, най-честният отговор е: може би е гърмяло; но самото му присъствие там, е достатъчно респектиращо доказателство, че някой е смятал за необходимо Дубай да има с какво да гърми. Ако приемем хипотезата, че е гърмял, то, кого е респектирал? Приемаме, че топът действително е било зареждан и е гърмял. Тогава най-вероятният „адресат“, не е някаква абстрактна европейска армия, а кораб или въоръжена група, която се е опитвала да наложи волята си в района. Но трябва да направим една важна уговорка: за конкретно старо оръдие в Дубай, не можем автоматично да посочим „ето този кораб е бил обстрелван“. Кого е трябвало да респектира Дубай? Преди петрола, Дубай е бил малък, но изключително активен търговски център. А търговията в Персийския залив е означавала и конкуренция, пиратство, племенни конфликти и борба за контрол върху пристанищата. Най-естественият противник за крепостно оръдие, е бил враждебен кораб, приближаващ към Dubai Creek. И тук има интересен обрат: оръдието не е било предназначено да води морска битка с големи европейски кораби. То е било нещо като средновековната брава на вратата — само че с барут. „Можеш да дойдеш до града. Но не можеш просто да влезеш.“ А пиратите? Те са били съвсем реален проблем за корабоплаването в Персийския залив. В края на XVIII и началото на XIX век британците водят редица военни експедиции срещу т.нар. Qawasim (Ал-Кавасим), базирани основно около Рас ал-Хайма и Шарджа. Британците ги разглеждали като „pirates“, макар че самите Кавасим и техните съвременни наследници оспорват това определение и посочват, че става дума и за политическа и морска борба за власт. През 1819 г. британска експедиция атакува Рас ал-Хайма и след това налага т.нар. General Maritime Treaty от 1820 г. Това е важният исторически фон. Но Дубай има още една особеност. Дубай постепенно избира търговията вместо морската война. Това е един от ключовете към последвалия му успех. Градът е малък. Няма огромна армия. Няма планини зад себе си. Няма голяма река. Няма огромни природни ресурси. И затова стратегията е: „Нека търговците идват. Нека корабите идват. Нека всички имат интерес Дубай да остане спокойно място.“ Оръдието е било крайният аргумент, ако някой не разбере това послание. И тук „джигитският кораб“ се връща в разговора. Да си представим кораб, който идва към Dubai Creek. Отдалеч вижда крепостта. Вижда черната уста на оръдието. И получава много прост избор: „Да продължа ли?“ Оръдието може дори да не стреля. Защото най-доброто оръдие е това, което никога не се налага да използваш. Един изстрел във въздуха или пред носа на кораба, може да бъде достатъчен. А ако не е достатъчен… тогава вече започва същинската история. Точно тук, старото дубайско оръдие, става много по-интересно от музейна реликва: то е материалното въплъщение на времето, когато един град е трябвало да доказва правото си да съществува с оръжие, а по-късно успява да замени оръдието с търговия.