Наргиле
Наргиле
Да говорим за Арабия и да не кажем нито дума за наргилето, е престъпно невежество. Какво е това нещо, което го има в арабската традиция, но е непознато в европейската? Макар, че е нужно едно уточнение: наргилето не е чисто арабско изобретение. То е продукт на огромния културен обмен между Индия, Персия, Османския свят и Арабския полуостров. Но арабският свят го превръща в нещо много повече от приспособление за пушене — в социален ритуал. Какво всъщност представлява то? Класическото наргиле, има няколко основни части: табак, чашка, въглен, тяло, вода, маркуч, човек. Димът от тютюна преминава през водата и след това се вдишва. Самото преминаване през водата охлажда дима и го прави по-мек на усещане, но не го прави безопасен — водата не отстранява значителна част от вредните вещества. Но техническата конструкция е най-малко интересната част. Истинската разлика с Европа е социалната функция. В традиционния арабски контекст, наргилето е свързано с majlis — мястото, където хората сядат за разговор, кафе, чай и приемане на гости. Тоест, наргилето е приблизително това, което в Европа са били кафето; чашата вино; пурата; следобедната цигара. Само че, при наргилето има една особеност: то е колективен предмет. Поставя се между хората. Един човек пуши, после маркучът преминава към друг. Така самият предмет организира разговора. И тук има много характерна арабска логика: гостът не идва само да бъде нахранен — той трябва да бъде настанен, почерпен и да му бъде създадено време за разговор. Кафето и наргилето, са част от тази система на гостоприемство. Но и „непознато в Европа“, не е съвсем точно. Европа всъщност познава наргилето от векове. То навлиза особено силно в Османската империя и достига Балканите. Българинът, особено от градската и кафеджийската култура на XIX век, никак не е бил чужд на наргилето. Но в традиционната Западна Европа, наргилето никога не придобива същото културно значение. Европейската традиция развива други предмети на социалното пушене: лулата, пурите, цигарата. При арабите се оформя: наргиле, кафе, разговор, гостоприемство. Има и една много арабска особеност — ароматът. Традиционният тютюн за наргиле днес често е mu'assel — тютюн, овкусен с меласа и аромати. Затова вместо острата миризма на цигара получавате облак от ябълка, мента, грозде, роза, диня и какво ли още не. И това също променя социалното преживяване. Цигарата казва: „Пуша.“ Наргилето казва: „Седнали сме.“ Това е може би най-точната разлика. А откъде идва то? Историята е спорна, но широко разпространената версия, свързва ранните форми на водната лула с Индия през XVI–XVII век, след което тя се развива в Персия и Османската империя и се разпространява из Близкия изток. Същият Индийски океан, който пренася кардамон, пипер и други подправки към Арабия, пренася и културни практики. Затова, наргилето е прекрасен пример за нещо, което изглежда „вечна арабска традиция“, но всъщност е резултат от хилядолетния обмен между цивилизациите около Индийския океан и Близкия изток. А в Дубай то има още един интересен живот: старият majlis и модерното дубайско shisha cafe изглеждат като две напълно различни неща, но между тях има пряка културна нишка. Едното е бедуинският гостоприемен разговор, другото — климатизирано заведение с десетки вкусове наргиле. Предметът е същият; социалната сцена се е променила.