Минаре

Минаре

Дали ми е погрешно впечатлението - бил съм в Тунис; там не съм виждал такива минарета до джамиите, каквито съм виждал в Турция, че дори - в България. Има ли "мода" или теологични различия в различните арабски страни по отношение на такива важни атрибути на религиозните храмове? Очевидно има много характерна разлика между османската и магребската архитектура на джамиите. Но причината не е просто „различна мода“. Има смес от местна архитектурна традиция, историческо влияние и донякъде различия в правните школи на сунитския ислям. Точно Тунис е много добър пример. В Тунис традиционното минаре, е масивна квадратна кула — не тънката, игловидна кула, която свързваме с Истанбул. Например минарето на Джамията Зайтуна в Тунис, е характерна квадратна кула. Същото важи и за прочутата Голяма джамия в Кайруан. Тази традиция е част от архитектурата на Магреба и Андалусия. А това, което се запомня от Турция, е т.нар. „моливовидно“ османско минаре — изключително тънко, високо, с балкони и заострен коничен връх. То става един от най-разпознаваемите белези на османската джамия. И понеже България е била част от Османската империя почти пет века, османският тип минаре естествено се пренася и тук. Но има и религиозен пласт. Тунис и голяма част от Магреба, традиционно принадлежат към маликитската правна школа на сунитския ислям. Османците, от друга страна, са предимно ханафити. Исторически, в Тунис се оформя любопитна връзка между двете традиции: квадратното минаре се запазва като характерно за местните маликитски джамии, докато османското влияние въвежда осмоъгълни и по-късно други форми, свързани с ханафитската османска архитектура. Но би трябвало да се внимава с твърдението: „Маликитите изискват квадратни минарета, а ханафитите — кръгли.“ Не е така. Минарето не е догматично предписано да има определена форма. Това е преди всичко архитектурна традиция, която с времето започва да се свързва с определени религиозни и политически среди. Има още нещо: самото минаре не е задължителен „догмат“. Това е важна подробност. В исляма няма универсално изискване: „Джамията трябва да има минаре.“ Минарето исторически е свързано с практическата функция на муезина — мястото, от което се отправя призивът за молитва (азан). Но самият азан може да бъде отправен и без традиционно високо минаре. Затова в различните общества, се развиват съвсем различни решения. И това обяснява защо една джамия може да има: едно минаре; две; четири; шест — като Синята джамия в Истанбул; масивно квадратно минаре; тънко цилиндрично; осмоъгълно; или изобщо да няма традиционно минаре. Дубай е особено интересен, именно защото традицията там първоначално е била почти обратната на това, което днес виждаме по хоризонта на града. Старата емирска джамия често изобщо няма минаре. Това е важна подробност. Традиционните джамии в района на днешните ОАЕ, включително Дубай, обикновено са били без минаре или са имали много ниско, компактно минаре. Причината е практическа: малките селища на Персийския залив не са имали нужда от висока кула, която да издига гласа на муезина над огромен град. Използвали са се и специални платформи за призива към молитва. Това е доста различно от османската традиция, която може да се види в Турция и България. И има логика: старата джамия в едно малко крайбрежно арабско селище, е била много по-близо до ранноарабската архитектурна традиция, отколкото до монументалната османска джамия. А съвременният Дубай прави нещо съвсем друго. Когато Дубай се превръща в огромен град, минарето отново става почти задължителен визуален елемент. Но няма един-единствен „дубайски“ модел. Например Джумейра джамия, има две високи минарета около централния купол. Но тя не е копие на османска джамия — архитектурата й, е вдъхновена от фатимидската и мамелюкската традиция на Египет и Сирия. Построена е през 1979 г. Така че ако я погледнете внимателно, ще видите, че минаретата й, са по-масивни и декоративни, а не онези изключително тънки „моливи“ на Истанбул. И тук Дубай проявява типичната си склонност към „събиране на света“. В съвременните джамии на Дубай, могат да се срещнат: арабски и магребски форми; фатимидски и мамелюкски мотиви; османски влияния; персийски елементи; индийско-моголска архитектура; съвременен минимализъм. Прекрасен пример е DIFC Mosque: тя има минаре и традиционни ислямски елементи, но самата сграда е съвременен куб със скосен покрив — архитектите буквално са превели традиционните елементи на езика на модерната архитектура. Ако отидем малко на юг, в Абу Даби, Sheikh Zayed Grand Mosque, вече е почти енциклопедия на ислямската архитектура: минаретата съчетават квадратни, осмоъгълни и цилиндрични части, а цялата композиция черпи от различни исторически стилове. Следователно, няма „теологично дубайско минаре“. Ислямът не казва: „Минарето трябва да изглежда така.“ И затова: Тунис има квадратното магребско минаре; Турция - тънкото османско минаре; старите Емирства - често никакво минаре; днешен Дубай - почти всичко от горните + модерни интерпретации. И това много добре пасва на самия Дубай: той не толкова създава един собствен религиозен архитектурен стил, колкото превръща различните ислямски архитектурни традиции в своеобразен каталог. Това всъщност се вижда и в светската му архитектура — небостъргачите не са „дубайски“, в смисъл на една единствена форма. Те са по-скоро глобална архитектура, поставена в арабска среда. В османската традиция няма проблем, храм на друго вероизповедание, да се сдобие с минаре и да стане джамия. По българските земи примери - колкото искаш. Така ли е навсякъде в ислямския свят? Като принцип, това е напълно съвместимо с ислямската и османската традиция, но не е универсално правило за целия ислямски свят. Има важна разлика между религиозното право, местната практика и политическата власт. При османците моделът е особено видим: съществуващ християнски храм може да бъде превърнат в джамия, а към него да бъде добавено минаре. Това е станало с множество църкви на Балканите. Но защо именно османците правят това толкова често? Защото за османската държава религиозната принадлежност на сградата е по-важна от първоначалната й архитектура. Ако един християнски храм бъде превърнат в джамия: сградата може да бъде запазена; вътрешността се адаптира към ислямското богослужение; добавя се михраб, който показва посоката към Мека; може да се добави минаре, от което традиционно се отправя призивът за молитва; християнските изображения могат да бъдат премахнати, покрити или скрити. Тоест, минарето не превръща сградата в джамия само по себе си. То е архитектурният елемент, който се присъединява към вече променената функция. А навсякъде ли е било така? Не. Има огромна разлика между Османската империя и арабския ислямски свят например. В някои арабски страни, също има множество случаи на преобразувани църкви и други немюсюлмански храмове, но историческата ситуация е различна. Зависи кой завладява територията, какъв е статутът на християнското население, какво казва местната власт и какви са конкретните политически отношения. И още по-важно: превръщането на църква в джамия не означава, че ислямът по принцип изисква или насърчава превръщането на чужди храмове в джамии. Това е историческа практика, която възниква в определени политически и военни обстоятелства. Има и обратният процес. Той е много важен за разбирането на явлението. Когато една християнска държава завладее територия, джамията също може да бъде превърната в църква. Следователно не става дума за някаква изключително „ислямска архитектурна операция“, а за по-общ средновековен и ранномодерен модел: идва нова власт - нова религия на държавата - съществуващият храм получава нова функция. И именно затова Балканите са толкова интересни — в тях можем да видим няколко последователни слоя върху една и съща сграда. А минарето е още по-интересна тема. В Тунис наистина няма същия тип минарета, който доминира в Турция и България. Това всъщност е пример за нещо важно: „Минарето“ не е един архитектурен тип. В Османската империя се развива характерното тънко, високо, цилиндрично минаре с един или повече балкони, което днес почти автоматично свързваме с „турска джамия“. В Магреба, Египет, Иран, Централна Азия и Арабския полуостров, минаретата могат да изглеждат съвсем различно. Тоест човек, който гледа само минарето, понякога може да каже от коя част на ислямския свят е джамията, почти както разпознава архитектурна школа. В Дубай традиционната джамия не е задължително да изглежда „османска“, а съвременната архитектура може да смесва местни арабски, персийски, османски и напълно модерни елементи.