dubaj41

Двама индийци

Индиец, индианец, инди - какво значение притежава тази представка в обозначаване на националност и раса? Тук има много интересна езикова клопка: „индиец“, „индианец“ и „инди-“ изглеждат родствени, но всъщност историята им е свързана най-вече с една стара географска грешка. „Инди-“ първоначално означава географски произход. Коренът идва от името на река Инд — древногръцкото Indos, от което произлизат латинското India и европейските названия Индия, Indian, Indien и т.н. Тоест, първоначалната идея е приблизително: Инд означава земите край Инд, следователно - Индия - човек от Индия. Оттук в българския: индиец означава човек от Индия; индийски означава отнасящ се до Индия; Индия означава страната. Но тогава идва Колумб. „Индианец“ е историческа грешка. Когато през 1492 г. Колумб достига Америка, той смята, че е стигнал до някаква част от Индия (Indies). Затова местното население започва да бъде обозначавано в европейските езици като „индийци“ — Indians. Така се появява: India - Indies - Indian – „индианец“. Само че хората изобщо не са били от Индия. По-късно, когато европейците разбират, че са открили друг континент, названието вече е твърде дълбоко вкоренено, за да изчезне. Затова днес имаме парадокса: индиец означава човек от Индия; индианец означава коренно население на Америка. А двете думи са исторически свързани. А „инди-“ като представка за раса? Тук трябва да направим разграничение. „Инди-“ само по себе си не е представка, означаваща раса. Тя е част от историческия географски корен Ind-. Например: Индия, индиец, индийски, Индийски океан, Инд, индианец — вече производно от същата европейска историческа грешка. При „индианец“ обаче, думата постепенно придобива значение не просто „човек, който живее някъде“, а обозначение на множество различни коренни народи на Америка. И точно тук думата „раса“ започва да създава проблем: индианците не са един народ и не представляват една-единствена култура или езикова група. Например на територията на Северна Америка, има стотици различни коренни народи — със собствени езици, традиции и политически общности. В английския, думата Indian продължава да означава индиец, но исторически се използва и за индианец. Затова англоезичният свят е създал допълнителни уточнения: Indian from India — индиец American Indian / Native American — коренно население на Америка. В българския език имаме голямо предимство: „индиец“ и „индианец“ са се разделили ясно. И всичко това води до една доста забавна езикова история: една грешка в географската ориентация на Колумб е оставила следа в езиците на цял свят повече от пет века. В българския език "индианец" понякога се използва с леко отрицателна конотация - синоним на прост, див човек. И това е много интересен втори пласт на думата „индианец“ в българския. Той вече няма почти нищо общо с Индия или с реалните коренни народи на Америка. В разговорната реч, „индианец“ може да се употреби метафорично и пренебрежително за човек, възприеман като необразован или наивен; „див“ или некултурен; човек, който не разбира от съвременни правила и технологии; човек, който се държи странно или примитивно според говорещия. Например изразът „Да не сме индианци?“ може да означава приблизително „Нима сме толкова изостанали/неспособни?“ Тук има важна езикова трансформация: индианец - човек от далечна, непозната за европееца култура – следователно, „див човек“ - прост/изостанал човек. Това е типичен механизъм, при който името на определена група, започва да функционира като стереотип. Подобни процеси са се случвали с много етноними в различни езици. Има и нещо специфично за българската култура: „индианецът“ е силно литературно и детско-романтично понятие. За поколения българи той е бил човекът от уестърните — пера, томахавки, вигвами, коне, лов и „дивия Запад“. Така образът, създаден от популярната култура, постепенно се е отделил от действителните индиански народи. Затова когато някой каже: „Тоя да не е индианец?“, той обикновено не прави етнографско твърдение. Използва натоварен стереотип: „Защо се държи като човек, който не познава правилата на цивилизования живот?“ И тук има една хубава ирония: думата започва като географска грешка на Колумб, после става етноним, после литературен образ, а накрая — разговорна метафора за „нецивилизован човек“. При това последното значение, вече е стереотипно и може да звучи обидно, особено ако се употреби спрямо реален представител на коренно население. На нашата снимка обаче, човекът вдясно от нас, е истински индиец, а вляво – „индианец“ от българско; един най-обикновен дентален доктор-хирург, на бизнес посещение в Дубай. Д-р Иван Начков - лицево-челюстен хирург, на когото студентите му викат Лудия Индиец - понякога с чувство за хумор, понякога напълно сериозно. Студентският хумор в много случаи е доста пиперлив, още от времето на Радой Ралин. И за разлика от цар Фердинанд, (чийто кортеж при откриването на Народния театър "Иван Вазов" в София, бил посрещнат с освиркване и го замерват със снежни топки, защото не поканил студенти за откриването), който, за да си отмъсти на студентите, още на следващия ден издал указ, с който затворил Софийския университет за шест месеца, а повечето професори уволнил, като даже министърът на просвещението, професор Иван Шишманов подал оставка; за разлика от него, на д-р Иван Начков и през ум не му минава да "отмъщава" на студентите, а приема шегата точно като... шега. Но нека се върнем отново малко при индийците в Дубай. Ако дадена етническа група стане най-многобройна в Дубай, вероятно няма как да не остави отпечатък върху цялстният живот в него. Индийската общност в Дубай е религиозно разнообразна — индуисти, мюсюлмани, сикхи, християни, джайнисти и будисти. Но като в онази книга: „На вратата нямаше никакви орнаменти, само в десния долен ъгъл се виждаше една драскотина, за която казваха, че е от шпората на левия ботуш на Селестен дьо Шавард – фаворит на Мария Антоанета...“, става сюжет за дълъг разказ. Когато една чужда общност стане достатъчно голяма, тя неизбежно започва да оставя културен отпечатък, дори без политическа власт. И Дубай е особено интересен случай, защото индийците не са просто многобройни имигранти. Те са част от града от поколения и присъстват в огромен диапазон — от строителството и търговията до финансите, медицината, технологиите и предприемачеството. Този отпечатък не е задължително драматичен. Понякога започва именно от онази „драскотина от шпората на вратата“. Едно индийско ресторантче. После магазин за подправки. После сладкарница. После индийска книжарница. После храм. После фестивал. После училище. После кварталът започва да има собствена миризма, цветове, музика, храна, език и ритъм. И изведнъж градът вече не е същият. Но има една много интересна особеност на Дубай. Тук това не се случва непременно по начина, по който би се случило в Европа. Една имигрантска група, може да бъде демографски огромна, икономически значима и културно видима, без да стане политически доминираща. Това е фундаментална характеристика на Дубай. Градът практически казва: Можете да бъдете много, да бъдете успешни и да внесете своята култура — но рамката на града остава зададена от държавата и местното общество. И затова е напълно възможно, да видиш в Дубай индийски храм, сикхска гурдвара, индийски ресторанти, боливудски плакати, индийски сладки, хинди и малаялам навсякъде около теб — и въпреки това градът да не престава да бъде арабски и мюсюлмански град. Това е доста различен модел от идеята, че най-многобройната етническа група постепенно „превзема“ културно града. По-скоро се получава наслагване. И може би именно затова Дубай е толкова любопитен за наблюдение: той не е културен „мелтинг пот“, в който всичко се стопява до едно общо нещо. По-скоро е мозайка, поставена върху арабска рамка. Големите културни промени, често не започват с някакъв грандиозен акт. Започват с нещо дребно, което постепенно става нормално. Един ресторант. Един език на табелата. Един празник. Една песен. Една чашка кафе. След няколко десетилетия някой пристига в Дубай и казва: „Това тук винаги ли е било така?“ И точно тогава разбираш колко силен е бил отпечатъкът.