dubaj33

Сафари с джипове

Сафари с джипове. За човек, израснал и живеещ в умерено-континетален климат, какво толкова необичайно, може да предложи едно сафари с джипове в пустинята? Оказва се, че много повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Особено ако говорим за сафари в пустинята около Дубай. За човек от умерено-континентален климат най-необичайното не е самият джип, а сблъсъкът с една напълно различна физическа среда. Пясъкът изведнъж се оказва „терен“. Ние сме свикнали да възприемаме пътя като твърда повърхност. В пустинята това изчезва. Джипът се движи по дюни, които изглеждат като неподвижни хълмове, но автомобилът се държи върху тях съвсем различно. Качва се по стръмен склон, прекосява гребена и започва да се спуска по другата страна. При т.нар. dune bashing, шофьорът умишлено използва наклона и страничния наклон на дюната. Получава се нещо между автомобилно управление и влакче на ужасите. За човек, който познава главно асфалт, чакъл и горски пътища, усещането е доста необичайно. Пустинята не е „равна пясъчна площадка“. Това е друга изненада. Дюните имат релеф, сенки, гребени и падове. При залез слънцето променя характера им почти всяка минута. Има моменти, когато от върха на една дюна, виждате огромно пространство без нито една сграда, електрически стълб или дърво. За човек, свикнал с европейския пейзаж, това може да е по-впечатляващо от самото каране. Жегата се усеща физически. Това вероятно, е най-голямата разлика. В България през лятото може да е 35–40°C, но пустинната жега има друго усещане — особено когато слезете от климатизирания автомобил. Получавате климатизиран купе - отваря се вратата - горещ въздух - сух и горещ пясък - слънце от почти безоблачно небе. И човек разбира, защо традиционната архитектура на арабите е била построена около сянката. Това е нещо, което трудно се разбира само от снимки. Тишината е подценяваната част от сафаритата. Когато джиповете спрат, пустинята може да стане изненадващо тиха. Няма автомобили; трамваи; самолети; кучета; листа на дървета; далечен градски шум. Остава пясъкът, вятърът и собственото ви присъствие. И тогава човек разбира, че пустинята не е просто „много пясък“. Тя е огромно пространство с почти никакви ориентири. Залезът е съвсем различен. В града, човек гледа залеза през сгради, дървета, балкони и електрически стълбове. В пустинята, хоризонтът е практически свободен. Слънцето пада зад дюните, а релефът започва да изглежда почти графичен — една дюна осветена, следващата вече в сянка. Това е прекрасен пример, как едно и също слънце, създава различен пейзаж в различна геометрия на терена. А нощта, е може би най-силната част. Ако сафари програмата включва престой извън града, настъпва още една промяна. Дубай изчезва. И вместо небостъргачи получавате небе. При достатъчно отдалечаване от градското светлинно замърсяване, звездите могат да бъдат много по-впечатляващи, отколкото човек, живеещ в голям европейски град, обикновено вижда. Но има един съществен нюанс - „Desert safari“ в Дубай, е туристически продукт. Тоест, не бива да си представяме, че туристът изведнъж преживява истинския живот на пустинния номад. Обикновено има 4?4, дюни, снимки, залез, лагер, храна, представление, обратно към хотела. Това е внимателно режисирано преживяване. Истинското пустинно пътуване е съвсем друго нещо — навигация, вода, температура, механика, гориво, комуникации и постоянно съобразяване с терена. И точно тук, сафарито може да бъде интересно не толкова като „екстремно забавление“, а като кратко запознаване с физиката на една среда, която напълно е формирала арабската цивилизация. За човек от умерения климат, най-интересният въпрос след няколко часа в пустинята, вероятно вече няма да бъде: „Колко е забавно да караш по дюните?“ а: „Как, по дяволите, хората са живели тук столетия наред без климатик?“ И тогава започват да придобиват смисъл палатката, рогозката, широката дреха, покритата глава, вътрешният двор, сянката, водата и дори начинът, по който е организиран традиционният арабски дом. Дори и режисирано, едно сафари в пустинята, си е напускане на зоната на комфорт от климатизираната хотелска стая в Дубай. Контрастът още повече подчертава цената на направеното. Резонен въпрос е, ако сте толкова богат, че сте могли да дойдете в Дубай, защо сте си го причинили, ако със същите ресурси, можехте да отидете къде ли не, и да получите не по-малко, а често - и повече? Една особена атмосфера на луксозния туризъм в Дубай: човек плаща много пари, за да получи временно отсъствие на комфорта, който иначе е основната причина да е дошъл в Дубай. В хотелската стая имате 20–22°C, тишина, меко легло, душ, минибар, асансьор, room service. После някой ви казва: „Сега ще ви вземем с джипа, ще ви закараме в пустинята, ще ви разтресем по дюните, ще ви оставим на 40°C и ще ядете на палатка.“ И вие сте платили за това. Но всъщност това не е противоречие, а част от продукта. Богатият турист вече не купува комфорт. Купува контраст. Ако живеете в Дубайски хотел три дни, комфортът много бързо се превръща във фон. Климатикът вече не е преживяване. Луксозната баня не е преживяване. Басейнът не е преживяване. Дори гледката от 50-ия етаж постепенно става нормална. Пустинята връща усещането. След два часа в горещината, климатизираният джип започва да изглежда като спасителна капсула. А когато се върнете в хотела и влезете във фоайето с климатизирани 21°C, този климатик вече се усеща като лукс. Тоест, туристът не плаща за страданието. Плаща за контраста между страданието и последвалия комфорт. И това обяснява защо сафарито е толкова подходящо за Дубай. Дубай сам по себе си е град на изкуствено създадения комфорт. Пустинята е неговата противоположност. Имате: стъкло срещу пясък; климатик срещу горещина; вода срещу суша; небостъргачи срещу хоризонт; изкуствена светлина срещу звезди; мрамор срещу пясък; контрол срещу природна стихия. Това е почти театрална конструкция. Човек може сутрин да закуси в небостъргач, следобед да кара по дюните, вечер да гледа залеза над пустинята, а след час да бъде обратно в климатизирания хотел. Само Дубай може да предложи този контраст толкова компактно. А защо не отиде в Африка? Ако човек има достатъчно пари, може да отиде в Сахара; в Намибия; в Ботсвана; в Танзания; в Кения; в Австралия; в Патагония; в Арктика; в някой от стотиците природни резервати по света. И там може да получи по-истинска природа, по-голяма изолация и понякога много по-впечатляващи пейзажи. Следователно, пустинното сафари не е най-добрият начин да видите пустиня. То е най-добрият начин да видите пустинята, без да се отказвате от Дубай. Това е съществената разлика. Дубай продава не отделни преживявания, а комбинацията. Представете си човек с пет дни: ден 1: небостъргачи, ресторанти, молове. Ден 2: плаж, яхта, вечеря. Ден 3: пустиня. Ден 4: шопинг, архитектура, музей. Ден 5: хотел, басейн, спа. Той не е дошъл специално за пустинята. Тя е контрапунктът, който прави останалото по-интересно. И това е много характерно за богатия туризъм: човек вече не пита само: „Какво е най-хубавото място?“, а: „Какви различни преживявания мога да събера в рамките на едно пътуване?“ Пустинята е доказателството за силата на града. Когато видите небостъргач в Ню Йорк, той е построен в град. Когато видите небостъргач в Дубай, зад него стои пустиня, която е превърната в мегаполис. Затова пустинното сафари, не е просто екскурзия извън града. То, малко парадоксално, подсилва впечатлението от самия Дубай. След няколко часа в пясъка, човек се връща към светлините и климатика, и вече гледа града по друг начин: „Това всичкото наистина е построено тук?“ И тогава пустинята, вместо да бъде конкурент на Дубай, се превръща в негов декор и негов контраст.