Арабски интериор

Арабски интериор

В интериора има различни стилове - рустик, минималистичен, модерни със стъкло, шлифован камък и комбинация с промишлено изработени материали. Съществува ли арабски стил? Например - плетени рогозки, стени от бамбук или други детайли, които да направят сянка, хлад, комфорт? Като се има предвид, че някои от арабите често са мобилни в местообитанията си, вероятно покъщнината трябва да е удобна да бъде местена? Това е много характерно за традиционната арабска архитектура и интериор, макар че не е един-единствен стил. По-скоро има цяла група регионални традиции: бедуинска, магребска, египетска, левантийска, персийско-заливна и др. И има една важна особеност: мобилността е характерна преди всичко за бедуинската култура, не за „арабите“ изобщо. Градският арабски свят, от векове има точно обратната традиция — тежки къщи от камък, кирпич, мазилка, дърво и керамика. Бедуинският интериор, наистина е мобилен. При номадското жилище, най-важното не е мебелировката, а текстилът. Килими, тъкани завеси, възглавници, постелки и одеала, могат да бъдат сгънати, натоварени и пренесени. Самото жилище — шатрата — също е конструкция, която може да се разглоби. Това е съвсем различна философия от европейската традиция. Европейската къща има стени, мебели, предмети, уют. Бедуинското жилище има текстил, сянка, въздух, постелка, възглавници, уют. И това има много добър климатичен смисъл. Сянката е по-важна от „лукса“. В горещия климат, първият интериорен материал не е мраморът, а сянката. Традиционната арабска архитектура използва плътни стени; малки или защитени прозорци; вътрешни дворове; сенчести галерии; текстилни навеси; дървени решетки; рогозки; естествени влакна; фонтани и водни басейни; ветрозащитни и въздухопроводящи конструкции. Особено интересна е машрабията — дървена решетка пред прозорец или балкон. Тя прави нещо много хитро: пропуска въздух и филтрира слънцето, като същевременно ограничава пряката видимост. Получават се постоянно променящи се сенки. Това е практически „естествен климатик“ без електроника. А бамбукът? Бамбукът не е универсален традиционен арабски материал. В различните арабски региони, са използвани местни растения и влакна — палмови листа и стъбла, тръстика, дърво, трева и др. Например, в района на Персийския залив, традиционната архитектура използва палмови материали — особено листа и стъбла от финикова палма. Т.нар. barasti жилища, са великолепен пример. Изработват се от палмови листа и други растителни материали и са били много по-подходящи за местния климат, отколкото човек би предположил. Старият Дубай всъщност е бил доста „органичен“. Преди стъклото, стоманата и климатизацията, да превърнат града в днешния Дубай, местната архитектура е използвала именно тези средства: сянка + дебели стени + вятър + вътрешен двор + растителни материали + вода. Ако човек влезе в традиционен арабски дом, вероятно ще открие много повече текстил, дърво, рогозки, възглавници и сенки, отколкото мебели в европейския смисъл. Има и друга много характерна концепция — majlis. Това е помещение за приемане на гости и социален живот. Обикновено няма класическата европейска схема: маса + столове + шкафове + диван. Вместо това, пространството е организирано около периметъра — килими, ниски матраци, възглавници, тапицирани пейки. Тоест човек не „обзавежда“ стаята с много мебели. Самото помещение става място за сядане. И това е изключително рационално. Модерният „арабски стил“, който виждаме в хотелите в Дубай, често е точно обратното. Той може да съдържа мрамор + месинг + огромни полилеи + стъкло + скъпо дърво + орнаменти + злато. Това е луксозна стилизация на арабската традиция, а не непременно нейното продължение. Истинската традиция е много по-минималистична по отношение на предметите. Тя е богата на материя, текстура, светлина и сянка, но не задължително на количество вещи. В Дубай част от съвременния арабски лукс, е почти пълното обръщане на тази логика. Старият дом казва: „Да не влиза слънцето.“ Съвременният небостъргач казва: „Нека стената бъде изцяло от стъкло — климатизацията ще се погрижи.“ Старият дом казва: „Нека въздухът се движи.“ Новият казва: „Ще затворим всичко херметически и ще управляваме въздуха.“ Старият дом използва сянката като архитектура. Новият използва електричеството, за да компенсира липсата й. И може би именно затова, традиционният арабски интериор е толкова интересен днес — не просто като декоративен стил, а като архитектура, възникнала от реалните физически условия на пустинята. Знаем, че арабите традиционно имат много деца. Но знаем и това, че семейството често живее в общи или отворени площи. Как се съчетава този начин на живот, с времето за интимен живот на семейството? Има обаче, важна разлика между „общо пространство“ и „липса на лично пространство“. Традиционният арабски дом, обикновено не е бил едно огромно помещение, в което всички непрекъснато са заедно. Напротив, той е бил устроен така, че да позволява много степени на уединение. При традиционното семейство, въпросът за интимността, се решава преди всичко архитектурно и социално, а не чрез изолиране на всеки член на семейството в отделна стая. „Общото“ пространство не е цялото пространство. Типичната арабска , исторически е имала вътрешен двор, около който са разположени различни помещения. Например: дворът е за общ живот; majlis е за гости и социални контакти; има помещения за жените и семейството; има спални; има служебни и стопански помещения; има преходни пространства. Тоест домът има слоеве на достъп. Човек може да бъде в дома, без да има достъп до всяка негова част. Гостът и семейството, не са едно и също. В много традиционни общества, включително арабските, гостоприемството е огромна ценност. Но това не означава, че гостът получава достъп до интимния живот на семейството. Затова majlis често е пространството, в което се посрещат мъжки гости, докато семейната част на дома остава отделена. Тук архитектурата буквално създава социален филтър: улица - вход - приемно пространство - семейно пространство - частни помещения. Колкото по-навътре се влиза, толкова по-интимна става зоната. А какво става със съпрузите? Тук отговорът е доста прозаичен: спалнята е частното пространство на съпрузите, както навсякъде другаде. Фактът, че през деня, семейството може да прекарва много време заедно на пода, в двора или в общо помещение, не означава, че няма помещения за сън и интимност. И дори в много скромно жилище, може да има нещо изключително просто: завеса, параван, ниша, отделено помещение или врата. В бедуинската среда това може да бъде още по-гъвкаво — текстилът сам създава преграда. Това е интересна разлика, спрямо съвременната западна представа, че privacy трябва да представлява отделна стая с четири стени. Не е задължително. Privacy може да бъде: завеса + време + социално правило + знание, че другите не влизат. Децата не са постоянно около родителите си. Това понякога се пропуска, когато си представяме голямо патриархално семейство. При разширено семейство, децата могат да бъдат около баби и дядовци; лели и чичовци; по-големи братя и сестри; други роднини. Следователно, родителите не са непременно единствените възрастни, които се занимават с децата. При голямо семейство, това дори създава своеобразна естествена система за разпределяне на вниманието. Има обаче и една културна особеност. В традиционните арабски общества, интимният живот е много по-силно отделен от публичния живот, отколкото днес сме свикнали в Европа. Това не означава непременно, че интимността е била по-малко значима. Напротив. Тя просто е много по-малко демонстративна. Затова архитектурата има такива особености като непреки входове; вътрешни дворове; високи огради; прозорци, които не гледат директно към съседите; решетки; отделни гостови помещения; вътрешни семейни пространства. Всичко това, обслужва една основна идея: семейният живот да бъде защитен от погледа на външния свят. На пръв поглед, западният модел изглежда по-интимен: всеки има собствена стая, собствено легло, собствена баня, собствено пространство. Но традиционната арабска къща, може да има много повече хора на сравнително малка площ и въпреки това да осигурява достатъчно уединение. Защото тя не разделя хората непременно физически, а ги разделя по достъп и по време. Това е почти като архитектура на слоевете: обществено - гостово - семейно - женско/мъжко според контекста - спално – интимно. И това, всъщност обяснява защо арабската архитектура толкова често изглежда „затворена“ отвън, но много отворена отвътре. Къщата може да няма почти никакъв интерес към улицата — но вътре да има голям двор, светлина, въздух, растения, вода, семейство и социален живот. Това е една от най-съществените разлики между европейската къща, която често е обърната към улицата, и традиционната арабска къща, която е обърната навътре — към семейството.