Две минарета

Две минарета

Дубай не се опитва да избира между „религия“ и „модерност“. Той прави нещо трето. Модерността е инструмент, а ислямът е част от идентичността. Можеш да построиш Burj Khalifa, да управляваш авиокомпания от световен мащаб и да превърнеш пустинята в глобален финансов център — без от това да следва, че трябва да престанеш да бъдеш мюсюлманин. И точно това обяснява защо отвън Дубай понякога изглежда почти като светски мегаполис с ислямски декор, а отвътре за много местни хора е обратното: ислямско общество, което е построило върху себе си изключително модерна цивилизационна обвивка. Това е и причината Дубай да е толкова различен от Афганистан. Разликата не е непременно в това кой „вярва повече“, а в това какво политическо, икономическо и културно устройство е изградено върху религията. Ислямският свят поддържа различия, както, между впрочем и християнският - при християните има католицизъм, православие, протестантизъм и др. В исляма има сунити, шиити... Интересно, как те са представени в Дубай? Сунити и шиити не са просто две абстрактни богословски течения — те имат отделни религиозни институции, джамии и общности. Но съотношението е силно в полза на сунитите. Сунитите са доминиращото направление. Емиратските граждани са преобладаващо сунити — над 85% според наличните оценки. При това, сунитската традиция в ОАЕ исторически е свързана главно с маликитската школа на фикха, макар че религиозният живот на ОАЕ не се изчерпва само с нея. Това е и ислямът, който човек най-често ще види в Дубай: огромната мрежа от обикновени джамии, петъчните молитви, официалните проповеди и т.н. Особено показателно е, че религиозният живот на сунитите, е много силно институционализиран. В Дубай това се управлява от Islamic Affairs and Charitable Activities Department (IACAD), който лицензира джамии, контролира религиозните дейности и има отношение към назначаването на сунитските имами. А шиитите? Те са малцинство, но далеч не са невидимо малцинство. Шиитите са особено концентрирани именно в Дубай и Шарджа. Освен местни шиитски семейства, към тях се присъединяват и значителни общности от хора с ирански, арабски, индийски, пакистански и други произходи. В Дубай съществува Jaafari Affairs Council — съвет, който се занимава с шиитските религиозни дела на национално ниво. Той надзирава шиитски джамии и общности, финансовите им дела и религиозните служители. За разлика от сунитските джамии, шиитските джамии се разглеждат като частни, а шиитската общност сама поддържа религиозните си водачи. Това е много показателно: държавата признава различието, но не му позволява да се превърне в неконтролирана религиозно-политическа автономия. И различието се вижда дори в самата молитва. Това е нещо, което туристът може изобщо да не забележи. Шиитите имат собствен вариант на азана и собствена религиозна традиция. В ОАЕ шиитските джамии са могли да излъчват своята версия на призива за молитва от минаретата. Тоест не става дума за: „Всички мюсюлмани в Дубай влизат в еднакви джамии.“ Има реално разделение на религиозната инфраструктура. В исляма, разликата сунити–шиити, е приблизително сравнима с това да кажем: „Християни са и католици, и православни.“ Но аналогията има граници. При сунити и шиити, различието е възникнало първоначално около въпроса за легитимното ръководство на мюсюлманската общност след смъртта на Мохамед, а постепенно се превръща в огромна система от различия в религиозната традиция, авторитета, правото, богословието и ритуала. Затова в Близкия изток сунитско-шиитското различие, понякога има и политическо измерение, което няма пряк еквивалент на обичайните съвременни отношения между католици и православни в Европа. И точно тук Дубай прави нещо много характерно. Държавата не казва: „Няма значение сунит или шиит“. По-скоро казва: „Може да бъдете сунити или шиити, но религиозният живот трябва да остане в рамките на държавата.“ Това е огромната разлика. При сунитите държавата има много силен контрол върху имамите и съдържанието на религиозната проповед. При шиитите има отделна институционална структура, но тя също е вградена в системата на държавния контрол. Източниците описват например как Jaafari Affairs Council координира дейността си с общите религиозни насоки. А публичните прояви на шиитска религиозност, са по-чувствителна тема. Например Ашура се отбелязва от шиитите, но традиционно публичните процесии са ограничавани, докато частните религиозни събирания са разрешавани. Има и други мюсюлмански течения. В Дубай и ОАЕ има сунити; шиити; исмаилити; друзи; ибадити, особено сред оманската общност; различни суфийски традиции; малки общности на други направления. Исмаилитите например имат собствени общностни лидери, а Ахмадия, исмаилити и Dawoodi Bohra са малки групи, до голяма степен представени от чуждестранни жители. Ето как работи моделът на Дубай: Дубай не се опитва да превърне различията в еднаквост. Той ги „подрежда“ административно. Сунитска религиозна система — отделно; шиитска — отделно; християнски църкви — отделно; индуистки храмове — отделно и т.н. Държавата стои над всички тях и определя рамката, в която могат да функционират. Официалната политика на ОАЕ изрично представя страната като място, където и други религии могат свободно да се практикуват. Това е доста различен модел, както от светската европейска държава, така и от религиозната държава от типа на Иран или Афганистан. И всъщност именно шиитската общност в Дубай, е много интересен „лакмус“ за този модел: държавата признава религиозното различие, позволява му собствена инфраструктура, но не допуска то да се превърне в независим център на политическа власт. Ако има нещо, което наистина би било шокиращо да се види и го има в Дубай, то това без съмнение би било синагога. И ако човек идва с европейската представа за отношенията между Израел и арабския свят, синагога в Дубай действително изглежда почти като цивилизационен парадокс. И най-интересното е, че синагога в Дубай, не е някаква формална декорация за туристи. Има действаща еврейска общност и молитвен живот. Jewish Community Center в Al Wasl включва синагога, а в нея се провеждат молитви и религиозни дейности. Но има един много важен нюанс. Тази синагога е сравнително ново явление. В Дубай няма историческа еврейска общност от типа на старите еврейски квартали в Мароко, Ирак или Йемен. Съвременната общност е главно от експати — бизнесмени, професионалисти и други чужденци. Световният еврейски конгрес оценява броя на евреите в ОАЕ на около 1 000, като мнозинството са концентрирани в Дубай, макар оценките да варират. Преди нормализирането на отношенията с Израел, еврейският религиозен живот до голяма степен е бил дискретен. Имало е молитви по частни домове; редовен минян се установява през 2014 г., а синагогата в Дубай постепенно излиза „от сенките“. Това е съществено: Дубай не е имал някаква вековна традиция на еврейско-мюсюлманско съжителство, която просто е била възстановена. Това е нов модел, създаден в рамките на глобализирания Дубай. И след 2020 г. нещата стават още по-необикновени. След Авраамовите споразумения от 2020 г., еврейският живот в ОАЕ става значително по-видим. Появяват се еврейски училища, микви, кошерни ресторанти и по-организирана религиозна инфраструктура. А в Абу Даби, не в самия Дубай, е построена още по-силно символична сграда — Abrahamic Family House: на едно място са джамия, църква и синагога. Синагогата „Moses Ben Maimon“ е открита през 2023 г. и е първата специално построена синагога в ОАЕ. Това вече не е просто религиозна свобода. Това е политически символ. Дубай сякаш казва: „Можеш да бъдеш сунит. Можеш да бъдеш шиит. Можеш да бъдеш християнин. Можеш да бъдеш евреин. Но държавата е над религиозните общности.“ Това е съвсем различна философия от: „Всички трябва да приемат еднаква религиозна доктрина.“ И именно затова, синагогата е може би най-добрият архитектурен символ на целия дубайски модел. Не защото Дубай е станал светска държава. А защото една мюсюлманска държава, която официално поставя исляма в центъра на своята идентичност, е решила, че може да бъде достатъчно уверена в себе си, за да позволи на друга авраамическа религия да има собствен храм. И това е много по-интересно, от самия факт, че има синагога. Защото показва как един консервативен монархически режим, използва религиозната търпимост не като отказ от своята идентичност, а като част от стратегията си за глобален град.