Стар полилей

Стар полилей

Това е снимка на висящ марокански фенер от месинг с цветни стъкла и прецизни ръчно изработени орнаменти. Окачен на таван с бамбукови летви, целите обвързани с въже от юта. Не е ли пожароопасна тази комбинация? И още как. Ако фенерът действително използва открит пламък, комбинацията може да бъде пожароопасна. Но опасността не идва толкова от месинговия фенер, колкото от това, какво има около него и какъв е източникът на светлина. Имаме интересен контраст: месингът — негорим материал и сравнително добър проводник на топлина; цветното стъкло — също негоримо; бамбуковите летви — горим материал; ютеното въже — горимо текстилно влакно; бамбуковият таван — също горим. Ако вътре има свещ или маслена лампа, вече имаме класическа ситуация: пламък, нагряване на металния корпус, нагорещен въздух се издига, топлината се натрупва около горната част на фенера, а наблизо има горими материали. Особено подозрително, е ютеното въже около мястото на окачването. То може да изглежда декоративно и да е сравнително далеч от пламъка, но ако фенерът се нагрява продължително, топлината може да достигне до него. А при достатъчно висока температура, не е необходимо материалът да бъде докоснат от пламък, за да започне да се разлага и евентуално да се възпламени. Има обаче една много важна разлика. Ако фенерът е с LED осветление, картината се променя радикално. Съвременна LED крушка с ниска мощност, отделя сравнително малко топлина и няма открит пламък. В такъв случай месинг + стъкло + бамбук + юта, може да бъде напълно разумна декоративна конструкция, стига електрическата част да е изпълнена правилно. И всъщност това е начинът, по който подобна екзотична декорация, се използва в съвременен хотел или ресторант в Дубай: визуално изглежда като старинна лампа, но вътре има електрически източник на светлина. Това е особено характерно за съвременния интериорен дизайн: запазваш опасния на вид елемент, но премахваш опасния физически процес. При подобен фенер, е важна не само температурата, но и начинът на окачване. Бамбукът и ютата не са само пожароопасни — те са органични материали. В климатизиран интериор с висока влажност, прах и течение от климатичната система, трябва да се мисли и за стареене, натоварване и механична надеждност. Снимката е от луксозен хотелски интериор, и посетителят си мисли: „Това истински огън ли е, или дизайнерът само ни кара да мислим, че е?“ В Дубай вторият вариант е много по-логичен. Там могат да си позволят да изглежда като пламтяща старинна лампа, без действително да окачват открит огън под бамбуков таван. При толкова много авангардизъм, модерни технологии, уникални архитектурни обекти, останало ли е място и за винтидж; за ретро поглед към автентичния арабски живот преди нефта и големите пари? Не просто е останало място, а ретрото е станало част от самия туристически продукт на Дубай. Парадоксът е, че градът, който най-усилено демонстрира бъдещето, едновременно продава на посетителя внимателно реконструирано минало. Старият Дубай не е изчезнал напълно. Най-интересното място в това отношение, е Al Fahidi Historical Neighbourhood — старият квартал с тесни проходи, дворове, ветрени кули barjeel, мазилки и сравнително скромна архитектура. Тук човек изведнъж излиза от света на стъкло, стомана, климатизация, асансьори, автомобили, молове и попада в сянка, вятър, дебели стени, вътрешен двор, лодки, търговия. Там вместо стъкло и стомана, виждаш тесни улички, дворове, мазилки, дървени врати и характерните бараджил — вятърни кули, които улавят въздушното течение и го насочват към жилищните помещения. Това е особено интересно в контекста на Дубай: преди климатизацията архитектурата е трябвало да преговаря с пустинния климат, а не да го побеждава с огромни компресори. Днес този квартал е и туристическа сцена, но архитектурната логика е автентична. Това не е само декоративна разлика. Традиционната архитектура, е била приспособяване към пустинния климат при почти пълна липса на механична климатизация. Вятърната кула например не е „ориенталска украса“. Тя е примитивна климатична инсталация. Захваща въздушното течение над покривите и го насочва надолу към помещенията. Но, „автентичното“, често е чисто ново. В Дубай има реално запазено старо наследство; реставрирано наследство; историческа реконструкция; съвременна архитектура, стилизирана като стара. И четвъртото, е много характерно за Дубай. Например Al Seef край Dubai Creek изглежда така, сякаш някой е взел стария арабски град, увеличил го няколко пъти и го е превърнал в туристическа зона с ресторанти, магазини и хотели. Това вече не е просто „стар Дубай“. Това е Дубай, който играе ролята на стария Дубай. И това всъщност е напълно логично. Защото истинският стар живот, не е бил особено луксозен. Ако действително покажеш живота в Дубай от преди петрола, ще трябва да покажеш много малки и скромни жилища; тежък климат; зависимост от морето; риболов; добив на перли; търговия; камили; лодки dhow; ограничена прясна вода; прах и жега; социална йерархия; бедност. Тоест, реалният живот преди петрола, не е бил особено привлекателен като хотелски стандарт. Затова Дубай взема естетиката на миналото, но оставя голяма част от неговите материални ограничения извън кадъра. Получаваш калиграфия, месинг, дърво, текстил, фенери, арабски двор, кафе, подправки, лодки и традиционна музика — но зад тях има климатизация, интернет, санитарни системи и съвременна логистика. Можеш сутринта да си в Burj Khalifa, да се возиш на високоскоростен асансьор и да гледаш град, който практически не е съществувал в този вид преди няколко десетилетия. А вечерта да седнеш в двор с ниски стени, месингов фенер, арабско кафе и дървени греди. Това не е противоречие. Това е самата концепция на Дубай. Градът не казва: „Избрахме бъдещето вместо миналото.“ Той казва: „Можем да имаме и двете — и то в рамките на един ден.“ И вероятно именно затова винтиджът работи толкова добре там. В Европа старината е навсякъде и често е фон. В Дубай старината е дефицитна. А това я превръща в луксозна стока. Така че този марокански фенер, е част от същия механизъм: той не е просто осветително тяло. Той е малка сценична машина, за създаване на усещане за свят, който Дубай иначе почти изцяло е оставил зад себе си. В Ал Шиндага е направено още по-амбициозно усилие да се представи животът на емирското общество преди петролното богатство. Там има традиционни къщи, дворове, експозиции за морския живот, търговията, перлите, занаятите и ежедневието. Дубай превръща собствената си бедност от преди петролния бум в културно наследство. Преди това перлите, риболовът, морската търговия и дребните занаяти са били икономическа необходимост. Днес същите неща могат да бъдат показвани като heritage — наследство. Ако човек се отдалечи от образа на Downtown, Dubai Creek дава много по-различна картина. Доу лодки, товарене и разтоварване, пазари, малки търговски обекти, традиционни лодки — това напомня за Дубай като пристанищно търговско селище, а не като финансов мегаполис. И това е важно, защото понякога се създава впечатлението, че Дубай е бил едва ли не празна пустиня, до откриването на петрола. А това не е така. Петролът не създава Дубай от нищото. Той многократно ускорява вече съществуваща търговска и морска икономика. Туристът може да види бамбук, юта, месингов фенер, арабски орнаменти, ниски дивани, медни съдове, традиционна музика и да си помисли: „Ето го старият арабски живот.“ Но реалният живот преди петрола е бил далеч по-малко романтичен.