Фонтан в Дубай

Фонтан в Дубай

Фонтан в Дубай. Престоявайки известно време в Дубай, посетителят спира да се шокира от гледки, които най-малко е очаквал да види тук. Като се знае, че капка прясна вода е едва ли не, на цената на златото, всеки би зяпнал от удивление да види разкошен фонтан да краси града. Хейтърите ще определят гледката като абсурдна, туристите - като чудесен пример, как нещо конвенционално в страните им, тук е вълнуваща туристическа забележителност. Един от парадоксите на Дубай. Фонтанът там не е просто украшение — той е демонстрация на способност. В град, който практически няма естествени повърхностни сладководни ресурси, водата има съвсем различна символика от тази, която има например в Европа. Един европейски град може да си позволи фонтан на площада почти без да задава въпроса „защо?“. В Дубай самото наличие на огромни количества вода, изхвърляна във въздуха за удоволствие, подсъзнателно казва: „Ние сме достигнали такова равнище на богатство и технология, че можем да си позволим дори това.“ И тук има една важна подробност: фонтанът не изразходва непрекъснато нова вода, както човек може да си представи. Големите декоративни фонтани работят с рециркулация — водата се събира, филтрира и отново се подава към дюзите. Така че абсурдът не е толкова голям от гледна точка на самия разход на вода. Но остава другият разход: енергията, поддръжката, филтрацията, охлаждането, помпите, почистването и изпарението. При горещ и сух климат изпарението съвсем не е пренебрежимо. И точно затова фонтанът е толкова интересен като част от „идеологията на Дубай“. Фонтанът като знак за превъзмогване на природата. Дубай има цяла серия такива обекти. Изкуствен остров. Изкуствен плаж. Изкуствено езеро. Изкуствен сняг. Изкуствена трева. Огромни климатизирани пространства. И сред всичко това — вода, която танцува във въздуха насред пустинята. Това не е случайно. Градът сякаш казва: „Природата не е нашият господар. Ние можем да създадем собствена среда.“ Разбира се, екологът ще види в това огромно потребление на ресурси. Туристът ще види спектакъл. А местната власт вижда и нещо трето — градски имидж. И тук идва особено любопитният обрат: за туриста фонтанът е екзотика, именно защото е обикновен. В Париж или Рим фонтанът е част от вековната градска традиция. В Дубай той е сравнително ново явление, но е превърнат в мегаспектакъл. Вместо малък фонтан на площад имаш огромна водна хореография с музика, светлина и небостъргачи наоколо. Така една банална европейска градска форма се превръща в луксозна атракция. И може би най-добре характеризира Дубай следното: Там не е достатъчно да притежаваш нещо. Трябва да можеш да го превърнеш в зрелище. Фонтанът е вода. Но в Дубай той едновременно е архитектура, инженерство, спектакъл, реклама и демонстрация на богатство. И затова, когато човек види фонтан насред пустинята, първата му реакция действително е: „Защо, по дяволите, са сложили фонтан точно тук?“ А след това постепенно разбира, че именно това „защо“ е част от самия замисъл на града. Има два основни начина да накараш водата да се противопоставя на гравитацията и да прави фонтан - гравитачно и чрез налягане. В Йелоустон и в Сапарева баня, нагрятата вода се изстрелва нагоре заради огромното налягане от дълбините. В Рим, където виадуктите са запазена марка на Римската империя, фонтани съществуват заради разликата в нивото на водата, но на много места по света - включително Дубай - налягането е принудително организирано от човека. Историята на фонтана, може да се разглежда не само като декоративно изкуство, а като история на управлението на потенциалната енергия и налягането. При Йелоустоун и Сапарева баня, механизмът не е просто „огромно налягане от дълбините“. И в двата случая има геотермална система, но конкретният начин, по който водата се издига, зависи от температурата, налягането и наличието на разтворени газове/пара. При гейзерите именно образуването и разширяването на парата може да даде впечатляващия изхвърлящ ефект. Природата сама е създала „помпата“. При геотермалните извори човекът само наблюдава явлението. Подземната вода е нагрята, благодарение на това, налягането и/или образуването на пара я принуждават да се движи нагоре - получава се естествена струя. Тук природата е построила сложна система от нагревател, резервоар, тръбопровод и клапан. Човекът използва гравитацията. Римляните са открили нещо още по-просто: водата не трябва да бъде изстрелвана нагоре, ако можеш да я докараш от по-високо място. Водата в акведукта има потенциална енергия. Ако крайният пункт е по-ниско от водоизточника, тази разлика във височината създава налягане. И тук се появява много красива физика: 10 метра воден стълб водят до приблизително 1 bar налягане. Тоест, ако римляните разполагат с воден резервоар на 30 m над фонтана, теоретично имат около 3 bar-а статично налягане. Достатъчно, за да получат впечатляваща струя — без помпа. Това е причината римският фонтан да е своеобразно „изтичане на планината“, само че човекът е заменил планината с акведукт. А Дубай обръща схемата. Дубай няма привилегията да има планина над града, която да доставя вода чрез акведукт. Следователно градът трябва сам да създаде налягането. Технологията, или алгоритъмът, е следният: помпа > налягане > дюза > скорост на водата > струя. Физически, фонтанът е изключително прост. В най-опростен вид височината на идеалната струя е свързана със скоростта на изтичане. Ако искаш водата да се издигне два пъти по-високо, не ти трябва два пъти по-голяма скорост — необходимата скорост нараства с корен квадратен от височината. Но има една важна особеност. Дюзата превръща налягането в скорост. Именно затова, съвременният фонтан може да бъде толкова впечатляващ. Инженерът не просто „помпа вода нагоре“. Той управлява налягането; дебита; диаметъра и формата на дюзата; посоката; времето на подаване; осветлението; музиката; движението на множество струи. Получава се нещо като оркестър от водни струи, при който помпите са инструментите, дюзите са изпълнителите, а компютърът е диригентът. И тук има много характерна разлика между Рим и Дубай. Рим: „Имаме вода отгоре. Нека я пуснем да падне.“ Дубай: „Нямаме вода отгоре. Ще я вдигнем сами.“ Това всъщност е прекрасна метафора за двата града. Рим използва естествения релеф, Дубай използва енергията и инженерството, за да компенсира липсата на естествен релеф. И затова фонтанът в Дубай е много повече от украшение. Той е почти миниатюрен модел на самия град: природата не е дала необходимите условия — човекът ги създава с технология.