Абу Даби

Абу Даби

Ако сравним Абу Даби с Дубай, коректно ли е да кажем, че е нещо подобно на Вашингтон с Ню Йорк или град Бразилия с Рио де Жанейро? Само трябва да уточним в какво е сходството. Абу Даби и Дубай са почти идеален пример за разделяне на политическа столица и икономически/търговски метрополис. Абу Даби е федералната столица и седалище на федералните институции. Дубай е много по-силно ориентиран към международната търговия, туризма, авиацията, финансите и услугите. Но тук има една много важна разлика. Абу Даби не е просто „Вашингтон на ОАЕ“. Вашингтон е създаден като политически център и няма икономическата мощ на Ню Йорк. Абу Даби е изключително богат икономически център сам по себе си, благодарение преди всичко на петролните ресурси на емирството. И всъщност отношенията са по-интересни: Абу Даби има парите. Дубай има машината, която привлича хора, капитал и бизнес. Това е малко опростено, но улавя същността. В Бразилия, Рио де Жанейро не е съвсем същото като Абу Даби : Дубай. Когато Бразилия премества столицата от Рио де Жанейро в новопостроената Бразилия през 1960 г., тя съзнателно създава политически център във вътрешността на страната, докато Рио остава огромен исторически, културен и туристически град. При ОАЕ ситуацията е друга. Абу Даби и Дубай са две съседни емирства, които влизат във федерацията през 1971 г., но всяко запазва огромна част от собствената си политическа и икономическа автономия.ОАЕ всъщност не функционират като обикновена държава с един доминиращ град. Те са федерация от седем емирства. Абу Даби е федералната столица, но Дубай не е „втори град“ в обичайния смисъл. Той е почти отделен икономически свят със собствено законодателство в множество области, собствена полиция, собствена икономическа политика, свободни зони и собствена марка. Абу Даби е политическото и финансово ядро на федерацията, а Дубай е нейният международен търговски, туристически и комуникационен портал. И това обяснява, защо Дубай изглежда толкова различно от Абу Даби. Човек, който гледа Дубай отвън, може да остане с впечатлението: „Ето това е богатата държава ОАЕ.“ Но всъщност най-богатото емирство е Абу Даби. Дубай е по-скоро майсторът на превръщането на богатството, географското положение и инфраструктурата в глобален бизнес и туристически поток. Абу Даби може да си позволи да бъде богат. Дубай е решил да направи богатството си видимо, достъпно и продаваемо за целия свят. Дубай не е най-богатият от седемте. Той е най-добрият продавач на идеята за ОАЕ. Има българска поговорка, изстрадана от горчив опит: Гладен поет, сита поезия. В Персийския залив всички имат нефт; няма бедни. Но като че ли само ОАЕ толкова отчетливо не лежат върху купчините пари, а инвестират и се развиват в различни посоки. Може да е пресилено обобщение, а може и да не е. Всъщност, ОАЕ не са единствената държава от Залива, която диверсифицира икономиката си, но са може би най-видимият пример за диверсификация, превърната в ежедневна градска реалност. Ситата държава трябва да измисли какво ще прави, когато престане да е сита. Има една важна разлика между петролните държави. Не всички „имат нефт“ в еднакъв смисъл. Саудитска Арабия има огромни нефтени залежи и дълго време държавният модел е бил силно зависим от тях. Кувейт също е изключително богат на петрол. Катар е феноменално богат, но основното му богатство днес е природният газ. Абу Даби притежава огромната част от нефтеното богатство на ОАЕ. Дубай има сравнително ограничени нефтени запаси и именно това е един от ключовете към неговото развитие. Тоест, твърдението „всички имат нефт“, скрива много голяма разлика. Дубай е особеният случай; интересният експеримент. Когато нефтът започва да носи сериозни приходи, Дубай не разполага с ресурсите на Абу Даби или Саудитска Арабия. Затова неговият елит сравнително рано стига до извода: не можем да живеем само от нефт. И започва да инвестира в неща, които могат да произвеждат доход без да изваждат барел от земята: пристанища; авиация; логистика; недвижими имоти; туризъм; търговия; финансови услуги; свободни икономически зони; телекомуникации; строителство; международни компании. Това е фундаменталната разлика. Нефтът е изчерпаем ресурс и актив. Пристанището, летището, хотелът, финансовият център и международната компания могат да генерират доход отново и отново. Но ОАЕ имат едно огромно предимство и тук трябва да сме справедливи към тях. Абу Даби фактически финансира голяма част от възможностите на федерацията. Тоест, не бива да си представяме Дубай, като някакъв беден град, който със собствените си две ръце е построил чудо, без да има достъп до нефтеното богатство на съседа. Федерацията има огромен финансов ресурс, а Абу Даби разполага с едни от най-големите държавни инвестиционни фондове в света. Това дава на ОАЕ нещо много ценно: време. Могат да инвестират днес в нещо, което ще започне да носи сериозна възвръщаемост след 10–20 години. Това е стратегическо мислене. Но останалите също се събудиха. Ако сравним днешните държави от Залива, ще видим, че ОАЕ вече не са единствените, които мислят за „живот след петрола“. Саудитска Арабия например, има Vision 2030 — огромна програма за икономическа трансформация, включваща туризъм, технологии, индустрия, инфраструктура и други сектори. Катар развива авиация, спорт, медии, образование и международни инвестиции. Саудитска Арабия строи туристически и технологични проекти с мащаб, който дори Дубай трудно може да игнорира. Така че, ОАЕ са по-скоро пионерът, отколкото единственият участник. Дубай практически е направил инвестиция в собствената си бъдеща необходимост. Той няма голяма река; плодородна земя; планини; умерен климат; исторически център като Рим или Прага; огромни нефтени залежи. И въпреки това казва: „Ще направим така, че хората да имат причина да дойдат.“ Това вече е съвсем различна философия от: „Имаме петрол — да го продаваме.“ Тъкмо защото Дубай е толкова впечатляващ, човек лесно може да обърка видимото развитие с икономическа независимост от петрола. ОАЕ продължават да бъдат силно свързани с въглеводородното богатство, особено чрез Абу Даби. А много от дубайските мегапроекти са възможни благодарение на достъпа до огромен капитал. Дубай не е доказал, че може да съществува без петролно богатство. Той е доказал нещо друго: че петролното богатство може да бъде използвано не само за потребление, а за изграждане на икономика, която постепенно започва да печели от неща, различни от петрола. И това вероятно, е най-съществената причина, Дубай да изглежда толкова различно от стереотипната представа за „нефтена държава“. Не са превърнали нефта в диван. Превърнали са част от нефта в машина за производство на следващо богатство. И точно това вече е много по-сериозно от лъскавата фасада на небостъргачите.