Сгради в Дубай

Сгради в Дубай

Гледайки постигнатото в Дубай, излиза, че демокрациите имат много голям проблем. Хоризонтът за вземане на управленски решения, обикновено е в диапазона на мандата: 4, 5 - 7 години. Не стига това, а непросветените и малодушните, като че ли имат привилегията да са мнозинство в демокрацията. С което връчват мандат на себеподобни. Собствениците на частен бизнес имат по-големи възможности до момента, в който антимонополни държавни регулатори, не решат да раздробят големите фирми. Което намалява с пъти ресурсите за технологични и търговски пробиви. Това е един от най-съществените парадокси на демокрацията. Демокрацията наистина има проблем с дългия хоризонт. Избирателният цикъл създава особен стимул: разходът е днес, ползата — след 15 години. А политикът трябва да бъде преизбран след 4 години. Затова политически много по-привлекателно е да намали данък днес; да увеличи пенсии и заплати днес; да построи нещо, което се вижда днес; да субсидира избирателна група днес; вместо да инвестира в образование, чийто резултат ще се види след 20 години; фундаментална наука; инфраструктура с 50-годишен хоризонт; демографска политика; енергийна система; космическа програма; фундаментална технологична промяна. Тук моделът на Дубай има огромно преимущество. Ако владетелят мисли за града след 30–50 години, той може да направи днес инвестиция, чийто резултат никога няма да му донесе електорална благодарност. Рашид може да копае Creek. Мохамед може да мисли за 2071 г. Те не трябва да питат: „Как ще изглежда това на следващите избори?“ Мнозинството не е непременно по-глупаво от управляващия елит. То просто има различен тип информация. Един предприемач може да разбира великолепно от производство на автомобили и нищо да не разбира от образование. Един професор може да бъде блестящ учен и отвратителен управленец. Един милиардер може да бъде гений в бизнеса и да взема катастрофални политически решения. Следователно, демократичният аргумент не е: „Мнозинството знае най-много.“ А по-скоро: „Никой не знае достатъчно, за да му дадем неограничена власт.“ И това е много силен аргумент в полза на демокрацията. Обаче тук се появява прекрасният парадокс на Дубай. Представете си два модела. Дубай: един силен център на властта - дълъг хоризонт - бързо решение - огромна концентрация на ресурс - експеримент с мащаб. Демократична държава: избиратели - парламент - партии - коалиции - опозиция - обществени обсъждания - съдилища - регулатори - избори - ново правителство. В първия модел можете да построите Palm Jumeirah. Във втория можете да получите много по-бавна процедура, но и много повече механизми, които да ви спрат, ако идеята е безумна. И това е съществената размяна: Диктатурата/авторитарният модел оптимизира скоростта на решението. Демокрацията оптимизира възможността за корекция на решението. Проблемът с монополите е още по-интересен. Има случаи, в които държавата наистина може да унищожи икономията от мащаба. Някои технологични проекти изискват огромни инвестиции. Самолетна индустрия. Полупроводници. Космическа индустрия. AI инфраструктура. Енергетика. Фармацевтика. Телекомуникации. Ако държавата каже: „Никой няма право да бъде прекалено голям“, тя може да попречи на създаването на компания, способна да инвестира десетки или стотици милиарди в нещо, което малките фирми не могат да направят. Но тук има една фундаментална разлика: антимонополното законодателство не е създадено да наказва големия размер. То е създадено да предотвратява злоупотребата с пазарна власт. Google, Microsoft, Apple, Amazon или Nvidia например, могат да бъдат огромни именно защото са изключително продуктивни. Самият размер не доказва монополна злоупотреба. Проблемът започва, когато големият размер става бариера за конкуренцията. Липсата на конкуренция води до по-малко иновации. Тогава обществото може да получи обратния ефект от желания. Всъщност е поставен въпросът: Кой е по-способен да управлява сложна цивилизация — конкуриращите се милиони хора или един много способен център? Историята не дава прост отговор. Защото имаме и двата типа успехи. Сингапур, Дубай, Южна Корея, Тайван, показват огромната сила на концентрираната държавна стратегия в определени периоди. Но имаме и САЩ, където дългосрочният технологичен успех, е резултат не от един централен план, а от чудовищно конкурентна система: частен капитал + университети + държавни изследвания + военни поръчки + предприемачество + капиталов пазар + конкуренция между компании. Дубай не е просто „авторитарна държава“. Той е авторитарна политическа система, съчетана с изключително либерална икономическа среда за международния капитал. Държавата казва: „Аз определям стратегическата посока.“ Но едновременно: „Вие, предприемачите, инвеститорите и международните компании, можете да експериментирате в тази посока.“ Така се получава централизирана визия + децентрализирано изпълнение. И това вероятно е една от най-интересните характеристики на днешния Дубай. Какво се случва обаче, когато визионерът си отиде? Докато Рашид е компетентен — прекрасно. Докато Мохамед е компетентен — прекрасно. Но какво гарантира, че следващият владетел ще бъде също толкова способен? Точно тук демокрацията има едно фундаментално предимство: тя не предполага добър владетел. Тя предполага, че управляващите ще грешат, ще злоупотребяват и ще се изкушават от властта — и затова създава механизми да бъдат сменяни и ограничавани. Авторитарният модел казва: „Дайте ни способен владетел.“ Демократичният модел казва: „Не разчитайте на способен владетел — създайте система, която да оцелее и при неспособен.“ И може би това е най-честният начин да сравним модела на Дубай с демократичния модел. Не кой е „по-добър“ по принцип, а какъв риск всеки от тях избира да поеме: Дубай рискува с концентрацията на власт. Демокрацията рискува с разпиляването на властта. И двата риска са реални. Равенството пред закона в една демокрация и в една абсолютна монархия, са различни неща. Как се упражнява правосъдие в Дубай, предвид наличието на толкова много етноси, едновременно присъстващи в живота на града? Едни спазват шериата, други - друго... Не се ли случва Вавилонско стълпотворение с всичките му последици? Дубай не решава проблема с многоетническото общество, като позволява на всяка етническа група да живее по собственото си право. Точно обратното. Държавата налага единна правна рамка, но тя е многослойна и допуска различни режими в определени области. И това прави Дубай интересен пример за това, как една недемократична по западните стандарти държава, може да поддържа изключително разнообразно общество без „Вавилонско стълпотворение“. Най-напред: няма „индийско право“, „руско право“, „филипинско право“ и т.н. Ако индиец, британец, пакистанец, българин и китаец извършат едно и също престъпление в Дубай, по принцип всички попадат под едно и също наказателно право на ОАЕ. Същото важи до голяма степен за трудовите отношения; търговските спорове; договорите; собствеността; обществените нарушения; наказателните дела. Официалната конституционна позиция, е именно равенство пред закона независимо от раса, националност, религия и социално положение. Тоест, не съществува правен плурализъм, основан на етническа принадлежност. И това е първият ключ към разбирането на Дубай. Но има втори пласт — религията. Правната система на ОАЕ е смесена. Има кодифицирано гражданско и наказателно право, което до голяма степен принадлежи към континенталната правна традиция, но шериатът е един от фундаменталните източници на законодателството. Особено силно това се проявява в личния статус: брак; развод; наследство; родителски права; попечителство; издръжка. Там религията има значение. Но и тук няма просто: „Мюсюлманите се съдят по шериата, християните по християнското право, индусите по индуисткото право...“ Това наистина би било Вавилон. Вместо това, държавата определя кой режим е приложим към конкретния човек и конкретния спор. И тук Дубай прави нещо доста прагматично. За немюсюлманските чужденци, ОАЕ постепенно създава специален режим. Федералният закон от 2022 г. за гражданския личен статус например, дава на немюсюлманските жители възможност да бъдат регулирани от този режим, а в определени случаи могат да се позоват и на закона на своята държава. Дубай вече предлага и граждански брак за немюсюлмани, независимо от религиозната система на ислямското семейно право. Това е много характерно за модела: не казват: „Тук всички трябва да станат културно еднакви.“ А по-скоро: „Има един държавен ред, но в някои тесни области ще признаем различията ви.“ А има и още един изключително интересен слой — DIFC. Това вече е почти „държава в държавата“ от юридическа гледна точка. В Dubai International Financial Centre (DIFC) съществуват специални съдилища, които използват common law, а не обичайната система на ОАЕ. Официалното описание на правната система на ОАЕ изрично посочва DIFC като паралелен common-law режим. Това е направено главно за международния бизнес. Представете си логиката: Американска компания + британска компания + сингапурска компания + арабски инвеститор. Те не е необходимо да решават сложния си международен договор по традиционните правила на местното гражданско право. Те могат при определени условия да изберат юрисдикция, базирана на common law. Това е изключително прагматично решение за глобален финансов център. Следователно Дубай има не една, а няколко юридически „скорости“. И тук е много интересната разлика между демокрацията и абсолютната монархия. В една либерална демокрация, равенството пред закона обикновено е свързано с идеята: държавата не трябва да прави съществени различия между хората. В Дубай философията е по-скоро: държавата ще определи правилата и ще ги наложи еднакво, но може прагматично да създава различни правни режими там, където това е необходимо за функционирането на обществото и икономиката. Това е съвсем различна концепция за равенство. Една демокрация може да бъде много по-либерална, но същевременно да бъде по-трудна за управление. Докато една авторитарна система може да каже: „Това е правилото. От утре го изпълнявате.“ И ако администрацията е компетентна и корупцията е сравнително ограничена, резултатът може да бъде изненадващо подреден. А защо тогава, не се получава Вавилон? Защото има една огромна разлика между културен плурализъм и правен плурализъм. Дубай позволява първото в огромна степен. Но не позволява второто в същата степен. Можете да бъдете индиец; британец; руснак; филипинец; българин; китаец; пакистанец; християнин; индуист; мюсюлманин; и да живеете по различен начин в личния си живот. Но когато излезете в общото публично пространство, държавата казва: Тук правилата са наши. И това е може би най-важната особеност на дубайския модел. Има обаче една много съществена цена. Дубай показва много нагледно, че: многообразието не изисква непременно политическа свобода. Може да имате огромно етническо, религиозно и културно многообразие, без да имате западния модел на политически плурализъм. Но тогава възниква следващият, много по-труден въпрос: Какво става, когато интересът на отделния човек, се сблъска не с друг частен човек, а с държавата? Там вече предимствата на дубайския модел започват да се превръщат в неговите ограничения.