Ал Мактум

Ал Мактум

Би било странно и непрофесионално, да говорим за Дубай, без да фокусираме вниманието си върху шейх Мохамед бин Рашид ал-Мактум. Генераторът на идеи и двигателят на промени днес. Ако се опитваме да разберем как Дубай е станал Дубай, не можем да разглеждаме небостъргачите, летището, туризма, финансовия център и начина на управление като отделни явления. Зад голяма част от тази трансформация стои конкретен политически лидер — Шейх Мохамед бин Рашид ал-Мактум. Тук обаче има една важна уговорка: „генератор на идеи“ е добра характеристика, но той не е едноличен автор на всичко, което е Дубай. Той стъпва върху много по-ранната стратегия на баща си, шейх Рашид бин Саид ал-Мактум, който започва модернизацията на Дубай още преди нефтеното богатство да промени мащаба на града. Мохамед бин Рашид е интересен именно като тип управленец. Роден е през 1949 г. и още в младостта си е включен в управлението. Бил е ръководител на полицията и обществената сигурност на Дубай, а през 1971 г. получава отговорност за формирането на Dubai Defence Force. През 2006 г., след смъртта на брат си Мактум, става владетел на Дубай и едновременно вицепрезидент и министър-председател на ОАЕ. Но същественото е, какъв модел на управление налага. Той сякаш постоянно задава въпроса: „Какво следва?“ Не „Какво имаме?“, а „Какво можем да направим следващо?“ Това е огромна разлика. При Мохамед бин Рашид, Дубай започва да се държи почти като гигантски инвестиционен и инженерно-архитектурен проект. Туризъм? Да направим инфраструктурата. Авиация? Да превърнем летището в глобален хъб. Търговия? Dubai Mall, свободни зони, логистика. Финанси? DIFC. Недвижими имоти? Palm Jumeirah, Downtown, Dubai Marina. Технологии? Smart Dubai, цифрово управление. Бъдеще? Museum of the Future, Dubai Future Foundation. Държавна администрация? Цифрови услуги. Именно той през 2010 г., стартира UAE Vision 2021, а през 2019 г. представя т.нар. Fifty-Year Charter с девет направления за развитието на Дубай. Това е много характерно за неговия стил: визия - конкретна инициатива - институция - проект - измерим резултат. Мохамед бин Рашид не е демократ в западния смисъл на думата. Но той очевидно е модернизатор. Това са две различни категории. Западната политическа логика често предполага: демокрация - институции - обществен консенсус - политика – развитие. Дубайският модел е по-близо до: владетел - визия - решение - администрация - изпълнение – резултат. Това има огромно предимство: скоростта. Но има и очевиден недостатък: системата зависи много повече от качеството на управляващия елит. Ако лидерът е визионер, ефектът може да бъде изключителен. Ако е некомпетентен, същата концентрация на власт може да произведе изключителни грешки. Когато разглеждаме небостъргачите; свръхлукса; трудовата миграция; развлекателната индустрия; липсата на демократична традиция; космополитността; огромната инфраструктура; различните културни кодове, всички тези неща започват да изглеждат като части от една система, когато поставим Мохамед бин Рашид в центъра. Дубай не е просто град, който „случайно е станал богат“. Той е съзнателно конструиран като глобален градски продукт. И Мохамед бин Рашид е един от хората, които най-силно са превърнали тази идея в управленска философия. При това той самият е особена комбинация: монарх, държавник, бизнес-мислещ управленец, поет и запален конник. Официалната му биография също подчертава интереса му към конните спортове и поезията. Това последното може да изглежда несъществено, но не е. Защото ни дава възможност да разгледаме не само политиката на Мохамед бин Рашид, а неговия начин да мисли за самия Дубай. Как един владетел превръща едно неголямо арабско пристанище, в своеобразен „проект за бъдещето“ — и защо съзнателно избира именно мащаба, скоростта и зрелищността като инструменти на това преобразяване. Еднообразните пейзажи с пясъци на пустинята, независимо от богатствата, придобити от продажбите на петрол, едва ли са уникалното място за възникване и съзряване на идеи за бъдещето. Къде да търсим вдъхновенията? Очевидно, вдъхновението не трябва да го търсим в пустинята. Трябва да го търсим в морето, в търговията и в хоризонта отвъд Дубай. Пустинята е физическата среда. Но историческата среда на Дубай е морска и търговска. Преди петрола, Дубай вече е бил „отворен прозорец“. Дубай не започва като бедуинско селище, което внезапно получава петрол и решава да стане мегаполис. Той е търговско пристанище, свързано с Индия, Персия, Източна Африка и целия Индийски океан. Точно затова баща му, шейх Рашид бин Саид ал-Мактум, прави нещо изключително важно: инвестира в пристанища и инфраструктура още преди нефтените приходи да направят това лесно. Разширяването и драгирането на Dubai Creek позволява на по-големи кораби да достигат града; следват Port Rashid и Jebel Ali. Официалната история на ОАЕ дори определя Рашид като един от първите визионери на модерните ОАЕ. Дубай е град, който от самото начало гледа навън. Не към пустинята, а през морето. Мохамед бин Рашид израства в свят, който вече се променя пред очите му. Когато е дете, Дубай още е сравнително малък търговски град. Когато става владетел през 2006 г., той вече е глобален център. Но между тези две точки той лично участва в огромна част от преобразяването. Още през 1977 г., баща му го поставя начело на комитет, който управлява развитието на летището. По-късно той поема Jebel Ali Free Zone, работи върху авиацията, туризма, свободните зони, цифровото управление и други направления. Официалната биография на ОАЕ проследява именно тази последователност — летище - авиация - Jebel Ali - туризъм - e-government - Internet City - Media City - Palm. Той не измисля Дубай от нулата. Той вижда как работят вече започналите механизми и постепенно започва да ги мащабира. Най-големият източник на вдъхновение, вероятно е не арабският свят, а светът. Мохамед бин Рашид, е израснал с постоянен контакт с външния свят. Корабите, търговците, британците, индийците, персийците, африканците, международните компании, авиацията — всичко това създава особен тип мислене. Не: „Как да направим Дубай малко по-добър?“ А: „Защо това, което работи в Сингапур, Хонконг, Лондон или Ню Йорк, да не работи и тук?“ Дубай има огромен недостатък — но превръща недостатъка в стимул. Няма голяма река. Няма земеделска база. Няма голям вътрешен пазар. Няма огромно население. Няма дълга индустриална традиция. Няма планини, гори, езера, плодородни равнини. Следователно няма много от нещата, които обикновено правят един град естествен център. Това принуждава Дубай да компенсира чрез изкуствено създаване на предимства. Пристанище. Летище. Свободна зона. Хотел. Изкуствен остров. Финансов център. Туристическа атракция. Небостъргач. Технологичен клъстер. И така нататък. Това обяснява и странната склонност на Дубай към „защо не?“ Петролът не е идеята. Петролът е ускорителят. Петролът дава финансовия ресурс. Но сам по себе си той не обяснява, защо едно място построява Jebel Ali, а друго просто харчи нефтените приходи. Всъщност бащата на Мохамед бин Рашид разбира много рано опасността от зависимостта от петрола. И затова стратегията е: нефт - инфраструктура - търговия - услуги - международен бизнес - туризъм - диверсифицирана икономика. Това е далеч по-интересно от простата история „намериха петрол и забогатяха“. Днес самото правителство на ОАЕ формулира дългосрочната цел именно като диверсификация и намаляване на зависимостта от петрола. Има и един много особен културен фактор: състезанието. Дубай не просто иска да бъде богат. Той иска да бъде първи, най-голям, най-висок, най-бърз, най-модерен. Това не е случайност, а е начин да се преодолее липсата на естествена историческа тежест. Лондон има векове история. Париж има култура. Рим има империя. Ню Йорк има Уолстрийт. Сингапур има уникално географско положение. А Дубай сякаш казва: „Добре. Тогава ние ще построим собствената си история.“ И затова Бурдж Халифа не е просто сграда. Palm Jumeirah не е просто недвижим имот. Burj Al Arab не е просто хотел. Jebel Ali не е просто пристанище. Те са твърдения за идентичност. При Мохамед бин Рашид, тази логика вече се превръща почти в управленска философия. Показателно е, че и днес официалните стратегии на ОАЕ са формулирани в хоризонти, които за европейския политик изглеждат почти фантастични: 2031, 2050, 2071, дори 2117. Планът „Centennial 2071“ например е петдесетгодишна стратегия за следващите поколения, а програмата за Mars 2117 мисли в столетен хоризонт. Това не е просто пиар. То показва един специфичен начин на мислене: ако природата не е дала достатъчно предимства, ще ги създадем; ако историята не ни е дала достатъчно време, ще ускорим историята; ако бъдещето не е известно, ще се опитаме сами да го проектираме. Вдъхновенията на Дубай не са родени от пустинята. Те са родени от съзнанието, че пустинята не е достатъчна. А зад нея са Индийският океан, търговията, глобалният свят, конкуренцията между градовете, огромните нефтени приходи, достъпът до световната технология и най-вече една управляваща династия, която много рано разбира, че бъдещето няма да дойде само?. Мохамед бин Рашид е по-скоро ускорителят и мащабаторът на Дубай; баща му Рашид бин Саид е човекът, който поставя релсите. Шейх Рашид управлява Дубай от 1958 до 1990 г. — периодът, в който малкият търговски град започва да се превръща в съвременния Дубай. Официалната история на ОАЕ го определя като един от първите визионери на модерните ОАЕ. Той не чака петрола. Това е голямата разлика между Рашид и образа на арабския владетел, който просто получава нефтени приходи и започва да строи. През ранните 60-те години, той взема решение да драгира Dubai Creek, за да могат по-големи кораби да влизат в града. По-късно идва Port Rashid, открит през 1972 г., а през 1985 г. — Jebel Ali Port и свободната зона около него. Тоест логиката е: нефт – пари не са достатъчни. Рашид мисли: пари - инфраструктура - търговия - още пари - още инфраструктура. Това е принципно различна стратегия. Дубай около 1960 г.: няма Burj Khalifa. Няма Palm Jumeirah. Няма Emirates като световен авиационен гигант. Няма Dubai Mall. Няма DIFC. Няма милиони туристи. Има Creek, малко пристанище, търговци, лодки, пустиня и започващи нефтени приходи. Рашид обаче вижда не това, което е пред очите му, а това, което може да се появи на това място. И това е може би най-съществената му характеристика. Официалната история на Дубай казва нещо много показателно: Рашид разбира какво е необходимо, за да превърне Дубай в космополитен и проспериращ град, и има силно желание да го постави „на световната карта“. Но откъде идва неговото мислене? Рашид е роден през 1912 г., когато Дубай е съвсем различен свят. Получава традиционно образование, но още от млад присъства на majlis на баща си и слуша как търговци, племенни представители и обикновени хора говорят за проблемите си. Официалната му биография специално подчертава тази негова склонност да слуша и да разбира детайлите на управлението. Той не е западен технократ, пренесен в пустинята. Той е местен човек, който разбира външния свят. И може би точно затова успява да съчетае две неща, които обикновено трудно се съчетават: традиционната легитимност на владетеля + прагматизма на търговеца. А голямото му партньорство е със Зайед. След британското решение да напусне района източно от Суец, Рашид и Шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян започват да работят за създаването на федерация. На 18 февруари 1968 г. двамата подписват споразумение, което става основа за бъдещия съюз. Това е още една причина, да не разглеждаме Дубай като изолиран феномен. Рашид мисли едновременно за града и за региона. И това е забележително: в момент, когато европейците се изтеглят от Залива, двама местни владетели не просто се чудят как да запазят властта си, а започват да изграждат нова държава. Мохамед бин Рашид е син на Рашид. Той израства вече не в стария Дубай, а в Дубай, който баща му е започнал да преобразява. Това означава, че когато Мохамед поема управленски отговорности, той не започва с въпроса: „Как да направим пристанище?“ Баща му вече е решил този проблем. Мохамед може да пита: „Как да направим световна авиация?“ После: „Как да привлечем международния бизнес?“ После: „Как да превърнем Дубай в туристическа дестинация?“ После: „Как да го направим финансов център?“ И накрая: „Как да го направим град на бъдещето?“ Именно официалната биография на Мохамед показва тази последователност: през 1977 г. Рашид му поверява управлението на летището; следват политиката на „open skies“, Jebel Ali Free Zone, цифровата икономика, e-government, Dubai Internet City, Media City, DIFC, Burj Al Arab и Palm. Това показва как едно поколение подготвя терена за следващото. Затова не трябва да питаме: „Как на човек в пустинята му хрумват толкова грандиозни идеи?“, а „Как един владетел на малък търговски град разбира още през 50-те и 60-те години, че бъдещето на този град няма да бъде в пустинята, а в глобалните потоци на хора, стоки, капитали и информация?“ И тук Шейх Рашид е изключително важна фигура. Той не измисля Дубай като зрелище. Измисля го като инфраструктура. Мохамед по-късно добавя към тази инфраструктура въображението, мащаба и спектакъла. Така че ако трябва да разделим ролите им само с две изречения: Рашид построява машината. Мохамед я превръща в глобален спектакъл. И може би именно тази разлика обяснява, защо Дубай не се оказва просто поредният богат петролен град.