Правосъдието е особен вид правоохранителна и правоприлагателна държавна дейност, осъществявана от съдебната власт. Външна манифестация на признаците осъществява се единствено и само от съд; съдиите и съдебните заседатели, осъществяващи правосъдието, са абсолютно независими и самостоятелни в служебната си дейност, подчинявайки се само и единствено на закона, прилагайки го съобразно вътрешното си убеждение; съдебните актове имат задължителен характер за адресатите им. Основни ръководни принципи законност при установяването на истината; доказаност и мотивираност на съдебните актове; публичност, достъпност и прозрачност във всички фази на съдебната процедура; единност на осъществяващата го съдебна система; състезателност и равенство на страните в процеса; безпристрастност и политическа неутралност на съдебния състав; право на страните на достъпна и компетентна правна помощ в процеса; участие на гражданите и гражданското общество при осъществяването му. Правото е система от правила и норми, уреждащи отношенията между субектите – хора и организации – в обществото. Правото като система от правила се прилага от съвкупност от институции и подлежи на принудително осъществяване, на тях се подчинява всяко едно правно общество. Правото придава форма на политиката, икономиката и обществото по различни начини и служи като основен социален медиатор за регулиране на отношения между хората. Правните системи изработват права и отговорности по различни начини.
Раздели на правото Поради сложността на отношенията, които регулира, правото се подразделя на: публично и частно право – разграничение с оглед характера на целите и интересите, които регулира – дали те имат публичен или частен характер; материално и процесуално право – най-общо материалното право определя вида, характера и значимостта на благата, които регулира, а процесуалното право е способът, начинът и редът на реализацията му в съдебното правораздаване;(неекзактно) вътрешно и международно право – вътрешното право е системата от правила и норми за поведение, приети от една страна, разпростираща се със суверенитета на държавната ѝ власт, а международното се отнася до международната общност като такава, включваща съгласуваната правна воля на държавите; субективно и обективно право – обективно е правото като съвкупност от правни норми, правният ред и т.н.; субективното право е гарантираната и позволена от обективното право възможност на правния субект за действия или бездействия, посредством собствения си правен интерес; правото като правната наука изучаваща правните норми и принципи; правото като правна система; правото като източник на правото; правото като справедливост и др. Облигационно право Основна статия: Договор Договорното право регулира всичко – от купуването на автобусен билет до търгуването на деривати. Облигационното или в някои случаи на български (от английското наименование) контрактното право,[6](не е прието) се отнася до приложими обещания и може да бъде сумирано в латинската фраза pacta sunt servanda (споразуменията и съглашенията трябва да бъдат спазвани).[7] В прецедентното право са необходими три основни елемента за създаване на договор: предложение и приемане, обмисляне и намерение за създаване на правни отношения. Конституционно право Основна статия: Конституционно право Конституционното право осигурява рамка за създаването на закона, защита на човешките права и избора на политически представители. Административно право Основна статия: Административно право Административното право се използва да разглежда решенията на държавните агенции. Международно право Основна статия: Международно право Международното право управлява въпросите между суверенните държави в дейности от търговията до регулацията на околната среда. Гръцкият философ Аристотел казва през 350 пр.н.е. „Разпоредбата на закона е по-добра от решението на който и да е отделен индивид.“[8] Правни системи Основна статия: Правна система Правните системи на страните по света могат най-общо да бъдат разделени на две основни групи – континентално (романо-германско) право и общо право. Според някои съвременни учени разграничението между двата вида право постепенно губи значението си, като с времето елементи, смятани за типични за една от двете системи, се възприемат от другата.[10] В някои страни, в които не е възприето отделянето на църквата от държавата, се прилага и трета правна система – на религиозно-традиционното право. Правната система, прилагана в дадена страна, обикновено се определя от нейната история, взаимоотношения с други страни или отношение към международни стандарти. Континентално право Тази статия не е завършена и не представлява пълната информация по темата. Тя се нуждае от вниманието на редактор с познания. Ако желаете и смятате, че имате необходимите познания, моля, допишете тази страница. Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури (институти), както и че има обърнат поглед към практиката. Съвършенството на Римското право от правно-техническа гледна точка е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.
Общо право Крал Джон подписва Магна Харта Общото право е правна система, в която решенията на съдилищата са изрично признати за законни източници. „Доктрината на прецедента“ или stare decisis (латинската дума за „да застанеш зад решението си“) означава, че решенията на висшите съдилища задължават по-долните съдилища. Системите на общото право също разчитат на правилниците, приети от законодателната власт. Общото право произхожда от Англия и е въведено в почти всяка страна, обвързана с Британската империя (с изключение на Малта, Шотландия, американския щат Луизиана и канадската провинция Квебек). Религиозно-традиционно право Основна статия: Религиозно-традиционна правна система Религиозното право изрично се основава на религиозни принципи. Примерите включват еврейската халаха и ислямския шариат (шериат) – като и двете се превеждат като „път за следване“, а християнското каноническо право все още е запазено в някои църковни общности. Често влиянието на религията върху правото е непроменимо, тъй като Божието слово не може да бъде променяно или регламентирано от съдии или правителства. Все пак обаче, задълбочената и подробна правна система обикновено изисква уточняване от хората. Например Коранът има закони, който действат като източник на други закони чрез интерпретация[11] – Кияс (съображения по аналогия), Иджма (консенсус) и прецедент. Друг пример е Тората или Стария Завет в Петокнижието или петте книги на Мойсей. То съдържа основните правила на еврейското право, които някои израелски общности решават да използват. Халаха е правило на еврейския закон, което обобщава някои интерпретации на Талмуда. Въпреки това израелското законодателство позволява тъжителя да използва религиозни закони, само ако иска. Каноническото право се употребява само от членовете на католическата църква, източноправославната църква и англиканската църква. Съдебен процес в Османската империя, 1879 г. До 18 век законите на шериата се практикуват в мюсюлманския свят в кодифицирана форма. От средата на 1940-те години, в една страна след друга, са направени усилия да се въведат законите на шериата в съответствие със съвременните условия и концепции.[12][13] В съвременността правните системи на много мюсюлмански страни разчитат както на традициите в гражданското и общото право, така и на ислямските закони и обичаи. Конституциите на някои мюсюлмански държави, като Египет и Афганистан, признават исляма като религия на страната, което задължава законодателя да се придържа към шариата.[14] Саудитска Арабия признава Корана като нейна конституция, и се управлява въз основа на ислямското право.[15] Иран повторно въвежда ислямското право в правната си система след 1979 г.[16] През последните няколко десетилетия една от основните характеристики на Ислямското възраждане е призивът за възстановяване на шариата, който поражда огромно количество литература и засяга световната политика.
История на правото Старейшина е термин, който обозначава човек, който е по-възрастен и има опит, често в контекста на ръководство или съвет. В различни култури и общества, старейшините играят важна роля в вземането на решения и предаването на мъдрост и знания на по-младите поколения. Старейшина може да се отнася и до лидер в общността, който е уважаван заради своята възраст, опит и авторитет. Докладвай грешка в описанието Примери за използване на старейшина Старейшината на селото се събра с жителите, за да обсъдят важни въпроси. В много култури, старейшините са считани за носители на мъдрост и опит. На събранието присъстваха няколко старейшини, които споделиха своите идеи за бъдещето на общността. Месопотамският бог на слънцето Шамаш, почитан като бог на справедливостта, дава на цар Хамурапи кодекс със закони. Историята на правото е тясно свързано с развитието на цивилизацията. Древногипетското право, датиращо от третото хилядолетие пр.н.е., съдържа граждански кодекс, който вероятно е разделен на дванадесет книги. То се основава на концепцията за Маат, характеризираща традицията, риторичната реч, социалната равнопоставеност и безпристрастността.[18][19] Към 2200 г. пр.н.е., шумерският владетел Ур-Наму формулира първия законник, която се състои от казуистични твърдения („ако... то ...“). Около 1760 г. пр.н.е., цар Хамурапи доразвива вавилонското право, систематизира го и го записва на камък. Хамурапи поставя няколко копия на законите си из цялото Вавилонско царство като стели, за да бъде видяно от всички това, което остава известно като „Законника на Хамурапи“. Най-запазената стела е открита през 19 век от британски асиролози и е напълно транслитерирана и преведена на различни езици, включително английски, немски и френски език.[20] Старият Завет датира от около 1280 г. пр.н.е. и е под формата на морални императиви и препоръки за по-добро общество. Малкият древногръцки град-държава – Атина от около 8 век пр.н.е., е първото общество, което се основава на широкото включване на гражданите си в управлението (с изключение на жените и робската класа). Древногръцка Атина обаче няма наука за правото или дума за „закон“,[21] и разчита вместо това на разграничението между следните три: божествения закон (темис), човешките закони (номос) и обичаите (дикѐ).[22] Старогръцкото право въвежда някои основни конституционни нововъведения в развитието на атинската демокрация.[23] Римското право е силно повлияно от гръцката философия, но детайлните му разпоредби са изработени от професионални юристи и поради това са силно усложнени.[24] През вековете между възхода и залеза на Римската империя, правото се адаптира, за да се справи с променящата се социална обстановка и претърпява основна кодификация при Теодосий II и Юстиниан I. Крумовите закони са първите общовалидни български закони от IX век, въведени от владетеля Крум.[1] (Крум Страшни) Изразът се използва и в значението на строги и сурови закони.[2] Крумовите закони са правен кодекс, които, според византийската енциклопедия „Свидас“ от 10 век, са установени в Първата българска държава от живелия век по-рано владетел Крум. Според легендата, описана в „Свидас“, Крум разпитвал аварски военнопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Лексикографът Свида от X век дава сведения за военните кампании на българския владетел Крум срещу аварите, както и за законите, които издава: “...Същите българи унищожили аварите. Попита Крем (Крум) аварските пленници: "От какво, мислите, че загина началникът (архонтът) ви и всичкият народ?" И те отговорили: "От това, че се умножиха взаимните обвинения, загинаха по-храбрите и по-умните; после несправедливите и крадците станаха съучастници със съдиите; после от пиянството, защото, като се умножи виното, всички станаха пияници; после - от подкупничеството; после - от търговията, защото всички като станаха търговци, взаимно се мамеха. И наистина погибел произлезе от това". А като чу това, той [Крум] свика всички българи, и заповяда, като законоположи: Ако някой обвини някого, предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се намери, че той е бедил (набедил) и лъгал, да се убие. Нито се допуща да се дава на крадящия храна. И ако някой се осмели на това, да се конфискува [имотът му]. И на крадящия да се строшат свирките [на краката]. А всичките лозя да се изкоренят - заповяда. И на всеки просещ да не се дава просто, а според потребата му, за да не би пак същият да проси. Който пък не върши това да се конфискува [имотът му].” Благодарение на лексикона „Свидас“ от 10 в. и Теофан Изповедник черпим информация и за една от най-важните реформи на Крум – установяването на общо законодателство за всички негови поданици. Крумовите закони били насочени към създаване на строги норми в българското общество за защита на частната собственост, предпазване от разоряване на обеднялото население, против клеветниците, лъжесвидетелите, лъжците, крадците и техните съучастници. Новото законодателство е доказателство за настъпилите промени в социалната структура на обществото – продължаваща социална диференциация, начеваща феодализация и др. Писаните закони регламентирали правото на частна собственост и защитата ѝ от посегателство; предвиждали различни видове наказания срещу клеветниците и други провинения; несъмнено последица от съставените закони била юридическото изравняване на прабългарите с други народности, живеещи по това време в пределите на държавата. По този начин народите получавали равни права в една обща държава; изкореняване на лозята, за да бъде възпряно пиянството сред народа; помощ на безимотните и нуждаещите се от страна на имащите, за да се преодолее обедняването на значителен слой от населението. Критика на теорията за Крумовите закони Съвременни историци като Божидар Димитров основателно подлагат сведенията на Свидас под въпрос. Като аргументи те изтъкват времевата отдалеченост на енциклопедията (150 години) и очевидната легендарност на разказаната история. Към тях може да се добави също, че Свидас е единственият източник и казаното в нея не се потвърждава от никакви други извори и документи. Не е намерен и текстът на законите, както например е случаят с вавилонският цар Хамурапи. Макар че по време на Средновековието кодексите са заменени от обичайното право и прецедентите, римското право е преоткрито през 11 век, когато средновековните учени започват да изучават римските закони и да адаптират техните концепции. Едва ли има някой, който да не знае кой е великият български владетел Кан Крум. Също така, едва ли има някой, който да не е чувал за строгите наказания, прилагани по негово време. Именно той, освен велик военачалник, е бил и голям държавник. Създател на първите писани закони, известни като ”Крумовите закони”. Крумовите закони. Крумовите закони били насочени изключително към защитата на частната собственост от кражби. Предпазване от клеветници, лъжесвидетели, просяци и пияници. Според легендата, повод за въвеждането им било чутото от Кан Крум след разбиването на аварския хаганат. Когато Крум пленил велможите на аварите, започнал да ги разпитва кое е довело до унищожение на силната им държава. Причините, които посочили аварите били разпространилите се кражби, лъжи и пиянство. Това накарало Крум да предприеме мерки срещу тези пороци. advokati v PlovdivПонастоящем поддръжниците на строгите наказания прилагани по времето на Крум са доста. Много са и желаещите тяхното връщане и прилагане. Лично аз не веднъж съм чувал от разговори с приятели и познати, че сега е нужен именно Крум. Това е защото нямало нито закони, нито държава. Даже видях, че има Фейсбук страница на име ”Да върнем Крумовите закони” (снимката в ляво). Поради това, че видях въпросната страница, а и в кантората получихме подарък – свитък с Крумовите закони (първа и трета снимка), реших да напиша настоящата статия за Крумовите закони и техният аналог в настоящето. И така Законите на Кан Крум гласят следното: advikati v Sofia Bulgaria, attorney, Lawyer Sofia за Крумови закони– Ако някой обвини и набеди някого, той предварително да се не слуша, но вързан да се разпита. И ако се намери, че е лъгал и клеветил да се убие. – Нито се допуща да се дава на крадящия храна. Ако някой се осмели на това, да се конфискува имотът му, а на крадеца да се строшат краката. – А лозята да се изкоренят заповяда. – И на всеки просещ да се не дава просто безразборно, а според потребата, за да не би същия пак да проси. И който пък върши това, да се конфискува имотът му. От цитираното е видно, че за набедяване и клевета, според Крумовите закони, се е предвиждало смъртно наказание. Да видим какво предвижда за набедяване и клевета действащият в момента Наказателен кодекс. Набедяване. Чл. 286. (1) Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание. (2)Ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години. Тоест сегашният Наказателен кодекс предвижда за набедяване ”лишаване от свобода от една до шест години и обществено порицание”. Повече за набедяването ТУК. Клевета. За клевета по времето на Крум също се предвиждало смърт. Според сегашния Наказателен кодекс клевета е: Чл. 147. (1) Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание. (2) Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления. Чл. 148. (2) За клевета, извършена при условията на предходната алинея, както и за клевета, от която са настъпили тежки последици, наказанието е глоба от пет хиляди лева до петнадесет хиляди лева и обществено порицание. Клеветата представлява разгласяване на позорно обстоятелство за някого или преписване на престъпление, за което се предвижда наказание глоба. Тази глоба обаче, не е никак малка, а има, и друго предвидено наказание – Обществено порицание. Разгласяването на позорното обстоятелство може да бъде например: ”На 24.05.2002 г. Сръбската мафия му преведе 300 000 долара, за да му осигури неизпълнението на съдебна поръчка”. По дело за клевета като подсъдим беше привлечен и бившият вътрешен министър ЦЦ. Според съдийката, която повдигна обвинение срещу него позорното обстоятелство, което ЦЦ е изрекъл по отношение на нея, се състои в това, че я е обвинил, че покровителства едва ли не организираната престъпност и мафията. И на въпрос в този смисъл в предаване по телевизията е отговорил „Абсолютно! Абсолютно!“, след което е заявил: „Има подходи, които се прилагат в съдебната система от подобни съдии, които всъщност са в услуга не на обществото, не на тези, които плащаме данъците си, за да издържаме съдебната система, а всъщност те подкрепят точно организираната престъпност“. По делото бившия вътрешен министър беше оправдан. Мотивите на съда за оправдаването му ТУК. Преписването на престъпление е по-ясно, например: ”Иван Стоянов е убиецът на Петър Славов”. Кражба. За кражба Крумовите закони предвиждат – строшаване на краката. Според други източници – отрязване на ръка. Нека видим какво е кражбата според Наказателния кодекс и какво е наказанието. Чл. 194. (1) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години. Това е общият текст за кражба, като има и по-тежко наказуеми случай, в които наказанието е лишаване от свобода от една до десет години. Тези случаи са: Чл. 195. (1) ако е извършена във време на пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено бедствие; 2. ако откраднатата вещ не е под постоянен надзор; 3. ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот; 4. ако за извършването на кражбата е използувано моторно превозно средство, техническо средство или специален начин; 5. ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай; 6. ако кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е възползувало от служебното си положение. 7. в немаловажни случаи, ако е извършена повторно; 8. ако кражбата е извършена от гроб на покойник; 9. ако кражбата е извършена от лице по чл. 142, ал. 2, точки 6 и 8; 10. ако предмет на кражбата са взривни вещества, пиротехнически изделия, оръжия или боеприпаси за огнестрелни оръжия. Просия. За просия Крумовите закони предвиждат конфискация на имота. Според сегашния Наказателен кодекс: Чл. 329.(2) Който системно се занимава с просия, се наказва с пробация за срок до две години. добър адвокат Пловдив, Крумовите закониАко си мислите, че няма наказани за просия доста се лъжете. Преди време имах такъв случай. Тогава просякът е бил доста активен. Ходил е по заведенията, подавал си канчето за пари на хората по масите. След като са му били правени стотици предупреждения от Общинска охрана и му били съставени десетки актове, съдът му наложи наказание пробация (снимката в ляво). Повече за пробацията ТУК. Пиянство. За изкореняването на лозята по времето на Крум няма да взимам становище. Има и спор дали действително Крум ги е изкоренил или това е само легенда. Мисля обаче, че приемането и прилагането на този Крумов закон сега ще срещне силно обществено неодобрение и протести.В средновековна Англия кралските съдии развиват съвкупността на прецедента и така това по-късно става общото право (на английски: common law). Широко разпространеният в Европа Лекс меркатория е формиран така, че търговците да могат да търгуват на практика по общи стандарти, а не по много отделни аспекти на местните закони. Лекс меркатория, предшественик на модерното търговско право, набляга на свободата на договаряне и на отчуждаемостта на собствеността.[26] С нарастването на национализма през 18 и 19 век, Лекс меркатория е включен в законите на местните страни съгласно новите им граждански кодекси. Наполеоновият и германският граждански кодекси се превръщат в оказалите най-голямо влияние измежду тях. За разлика от английското право, във Франция и Германия се развива т.нар. гражданско право, което за разлика от големите томове на прецедентното право дава възможност малки книжки да се разпространяват между съдиите и да се прилагат. Все пак в днешно време има признаци на срещане и събиране на гражданското и прецедентното право.[27] Правото на Европейския съюз е заложено в договорите, но се развива чрез прецеденти, определени от Европейския съд. Конституцията на Индия е най-дългата писана държавна конституция, съдържаща 444 члена, 12 списъка, множество поправки и 117 369 думи. Древна Индия и Древен Китай имат различни традиции в правото, и исторически имат отделни школи в правната теория и практика. Артхашастра, вероятно съставена около 100 г. от новата ера (макар че съдържа и по-стари текстове), както и Ману-смрити (ок. 100 – 300 г.) са основополагащите трактати в Индия и се състоят от текстове, които са считани за авторитетно правно ръководство.[28] Основната философия на Ману е толерантността и плурализма и е цитирана в цяла Югоизточна Азия.[29] Индуиската традиция, заедно с ислямския закон, е заменена от общото право, когато Индия става част от Британската империя.[30] Малайзия, Бруней, Сингапур и Хонконг също приемат общото право. Правните традиции на Източна Азия отразяват уникалната смесица от светско и религиозно влияние.[31] Япония е първата страна, която започва да модернизира правната си система по западен образец, чрез привнасянето на части на френския, но най-вече от германския граждански кодекс.[32] Това отчасти отразява статута на Германия като надигаща се сила в края на 19 век. По същият начин, към последните години на династия Цин, традиционното китайско право дава път на западното влияние, под формата на шест отделни кодекса, основани предимно на японския модел на германското право.[33] Най-близко сходство към кодификациите от този период запазва тайванското право, поради разделянето между националистите на Чан Кай-ши, които бягат на острова и комунистите на Мао Цзедун, които през 1949 г. печелят контрола над континентален Китай. Сегашната правна инфраструктура в Китайската народна република е силно повлияна от съветското социалистическо право, което по същество налага административното право за сметка на частното.[34] Благодарение на бързата индустриализация, днес Китай е в процес на реформи, най-малко по отношение на икономическото право. След преговори, продължили петнадесет години, през 2001 г. Китай се присъединява към Световната търговска организация.[35] Философия на правото Основна статия Философия на правото. “ „Но, какво в края на краищата, е законът? [...] Когато казвам, че обектът на законите винаги е общ, искам да кажа, че правото разглежда субектите вкупом и действията абстрактно, и никога конкретно лице или действие. [...] Погледнато от тази страна, ние веднага разбираме, че вече не може да задаваме въпроса, кой трябва да създава законите, тъй като те са актове на общата воля; нито дали господарят е над закона, тъй като той е част от Държавата; нито дали законът може да бъде несправедлив, тъй като никой не е несправедлив към себе си; нито как можем да бъдем и свободни, и да се подчиняваме на законите, тъй като те са само свидетелства на волята ни...“ ” Жан-Жак Русо, За обществения договор, II, 6.[36] Философията на правото е обикновено позната като юриспруденция. Нормативната юриспруденция е по същество политическа философия и задава въпроса: „Какъв трябва да е закона?“, докато въпросът на аналитичната юриспруденция е: „Какво е закон?“. Утилитарният отговор на Джон Остин е, че законът е „заповеди, подкрепени от заплахата от санкции, на суверен, на когото хората имат навика да се подчиняват.“.[37] От другата страна, поддръжниците на естественото право като Жан-Жак Русо, твърдят, че законът отразява по същество моралните и непроменими закони на природата. Концепцията за естественото право възниква в античната гръцка философия едновременно с понятието за справедливост, и след известен период, влиза обратно в руслото на западната култура чрез творбите на Тома Аквински. Хуго Гроций, основателят на чисто рационалната система на естественото право, твърди, че правото възниква както от социален импулс (както посочва Аристотел), така и от причина.[38] Имануел Кант вярва, че морален императив изисква законите „да бъдат създавани така, сякаш трябва да се спазват като универсални закони на природата“.[39] Джереми Бентъм и ученика му Остин, следвайки Дейвид Хюм, смятат, че това слива въпросите какво е и какво трябва да бъде. Те отстояват правния позитивизъм; че истинското право е напълно отделно от морала.[40] Кант също така е критикуван от Фридрих Ницше, който отхвърля принципа на равенството, и вярва, че правото произлиза от волята за власт, и не може да бъде определяно като „морално“ или „неморално“. През 1934 г., австрийският философ Ханс Келзен продължава позитивистката традиция в книгата си Чиста теория на правото.[44] Келзен вярва, че макар и правото да е отделно от морала, то притежава „нормативност“, което означава, че трябва да му се подчиняваме. Докато законът е позитивно изявление „е“ (например глобата за заден ход на магистрала „е“ 500 евро), то правото ни казва онова, което „трябва“ да правим. По този начин, за всяка правна система може да бъде предположено, че има основна норма (Grundnorm), която ни указва да се подчиняваме. Основният опонент на Келзен, Карл Шмит, отхвърля позитивизма, както и идеята за върховенството на закона, защото не приема върховенството на абстрактните нормативни принципи над конкретни политически позиции и решения. Шмит се застъпва за юриспруденция на изключенията (извънредно положение), която отрича, че правните норми биха могли да обхванат целия политически опит.[46] Утилитарните теории на Бентъм остават доминиращи в правото до 20 век По-късно през ХХ век Хърбърт Харт напада Остин за опростяването и Келзен за фикциите му в книгата си Концепция на правото.[47] Харт твърди, че правото е система от правила, разделени на основни (правила за поведение) и вторични (правила за чиновниците за управление на основните правила). Вторичните правила са допълнително разделени на правила за отсъждане (за решаването на правни спорове), правила за промяна (законите да могат да бъдат променяни) и правилото на признаване (законите да бъдат идентифицирани като валидни). Двама от учениците на Харт продължават дебата: В книгата си „Империя на правото“, Роналд Дуоркин напада Харт и позитивистите за отказа им да разглеждат правото като морален въпрос. Дуоркин твърди, че правото е „интерпретативно понятие“, което изисква съдиите да търсят най-подходящото и най-справедливо решение на правните спорове, като имат предвид конституционните традиции. Джоузеф Раз от друга страна, защитава позитивистката перспектива и критикува Харт за подхода му в книгата си „Авторитетът на правото“.[49] Раз твърди, че праното е анторитет, който може да бъде идентифициран само чрез социални източници и без позоваване на морални аргументи. Според него, всяко категоризация на правилата извън тяхната роля като авторитетни инструменти по медиация, е по-добре да бъдат оставени на социологията, а не на юриспруденцията.[50] Икономически анализ на правото Ричард Поснър, един от икономистите на Чикагската школа поддържа блог с наградения с Премия на Банка на Швеция икономист Гери Бекър.[51] Основна статия Право и икономика. През 18 век Адам Смит представя философските основи на обясняването на връзката между право и икономика.[52] Дисциплината възниква частично от критиката към търговските обединения и антитръстовото законодателство на САЩ. Най-влиятелните пропоненти, като Ричард Поснър и Оливър Уилямсън и Чикагската школа на икономисти и юристи, вкл. Милтън Фридман и Гери Бекър, са привърженици на дерегулацията и приватизацията, и са противници на държавните регулации или това, което те виждат като рестрикции за оперирането на свободните пазари.[53] Макс Вебер през 1917, Вебер започва своята кариера като адвокат и е смятан за един от основателите на социологията и също така на социология на правото. Най-известният икономически анализатор на закона е носителят на Нобелова награда по икономика за 1991 г. Роналд Коуз, чието първо голямо изследване, Природата на фирмата (1937), твърди, че причината за съществуването на фирми (компании, съдружия и др.) е наличието на трансакционни разходи.[54] Мислещите индивиди търгуват чрез двустранни договори на отворени пазари, докато разходите за сделките означават, че използването на фирмите за произвеждането на неща е по-рентабилно. Втората му голяма статия, „Проблемът на социалната цена“ (1960), твърди, че ако живеехме в свят без трансакционни разходи, хората щяха да търгуват един с друг, за да създадат същото разпределение на ресурсите, независимо от начина, по който един съд може да се произнесе по имуществени спорове.[55] Коуз използва примера на случая на причинено неудобство Стърджис срещу Бриджмън, в който шумен производител на сладки и тих лекар са съседи и отиват на съд, за да се види кой трябва да се изнесе.[56] Коуз казва, че независимо от това дали съдията ще постанови дали производителя трябва да спре да използва машините си, или че лекаря трябва да се примири с това, те биха могли да намерят взаимоизгодно сделка за това кой да се изнесе, и тя ще постигне същия резултат като разпределението на ресурсите. Само съществуването на трансакционните разходи може да попречи на това.[57] Така, че правото трябва да предопределя какво би се случило, и да се ръководи от най-ефикасното решение. Идеята е, че правото и регулирането не са толкова важни или ефективни при помагането на хората, колкото адвокатите и държавниците вярват.
Социологията на правото е разнообразно поле на изследване, което изучава взаимодействието на правото с обществото и се припокрива с юриспруденцията, икономическия анализ на правото и по-специализирани теми като криминологията.[59] Институциите на социалното конструиране и правните рамки са съответните области за проучването на дисциплината. На първо място, правните теоретици са подозрителни към дисциплината. Келзен атакува един от основателите ѝ, Ойген Ерлих, който се опитва да разграничи разликите между позитивното право, което адвокатите учат и прилагат, и другите форми на правото или социалните норми, които регулират ежедневния живот.
Правни институции Основните институции на правото в индустриализираните държави са независими съдилища, представителни парламенти, отговорна изпълнителна власт, войската и полицията, бюрократичната организация, правните професии и самото гражданско общество. Джон Лок в неговите Два трактата за управлението и Монтескьо в За духа на законите, поддържат идеята за разделение на властите между политическите, правните и изпълнителните органи. Според техния принцип никой човек не може да е способен да узурпира всички власти на държавата, в контраст на абсолютистката теория в Левиатан на Томас Хобс.[63] Макс Вебер и други оформят на ново мисленето за развитието на държавата. Модерната армия, полиция и бюрократичната власт над ежедневието на обикновените хора поставят специфични проблеми за отговорността, която ранни автори като Лок и Монтескьо са предугаждали. Обичаят и практиката в правната професия е важна част от достъпа на хората към справедливост, докато гражданското общество е термин, използван да означи социалните институции, общности и взаимодействие, които формират правната политическа база. Правната норма е създадено и обезпечавано от държавата правно предписание от общозадължителен характер, правило за поведение на правните субекти. Тя е съвкупност от юридически права и задължения, регулиращи поведението на адресатите и отношенията между тях.
ПРАВНА НОРМА Понятие, структура и видове Правната норма е най-малкият градивен елемент в системата на правото. Тя е общозадължително правили за поведение, прието от компетентен държавен орган и насочено към неопределен кръг от субекти. Изпълнението на правната норма се гарантира с принудителната сила на държавата. Правната норма има абстрактен х-р, а тя не се явява конкретно правило. Те имат нееднократно приложение. Действат многократно. Имат своя структура, която представлява тяхната вътрешна композиция, строеж, подредба на отделните елементи. Елементите на правната норма са: Хипотеза – включва условията, предпоставките, т.е юридическите факти, при наличието на които правните субекти са длъжни да реализират правилото за поведение, т.е хипотезата обхваща тези юридически факти, от които възникват, видоизменят се или се прекратяват права и задължения за правните субекти Диспозиция – представлява общото правило за поведение, което определя правата или задълженията на правните субекти при наличието на юридическите факти, предвидени в хипотезата Санкцията – включва неблагоприятните последици, които се предвиждат при неизпълнение от страна на адресатите за правилото за поведение. Видове правни норми Ø Първата класификация в зависимост от отделните правни отрасли. Нормите биват: правни норми на конституционно право, на административно право, на наказателно право и др. Ø Въз основа на метода на правно регулиране. Нормите се делят на императивни, каквито са повечето от нормите на публичното право и диспозитивни – повечето от нормите на частното право Ø В зависимост от това към какво и към кого е насочено съдържанието на нормата се различават материални и процесуални норми. Според характера на правното предписание, правните норми се разделят на: 1. Задължаващи – изискват активно поеедение от своите адресати 2. Забраняващи – изискват бездействие (пасивно поведение) от своите адресати. 3. Оправомощаващи – представя се правна възможност на адресатите. Други видове 1. Декларативни правни норми. Те съдържат правен принцип. 2. Дефинитивни правни норми- съдържат законовото определение на дадено понятие 3. Препращащи и бланкетни правни норми 4. Общи и специални 5. Абсолютно определени и относително определени 1. Определение Правният принцип е утвърдено морално, политическо или юридическо начало, което изпълнява ролята на решаващ аргумент (идея) при вземането на юридическо решение относно формулировката и действието на правните норми. 2. Разлики между правните норми и правните принципи Правните принципи се различават значително от правните норми. – Правните принципи, за разлика от правните норми, не представляват правило за поведение. Правните принципи, както и правните норми, имат общ характер, но този общ характер е от принципно различно естество. Правният принцип изразява идея, а не норма. Ролята на тази идея не е да предпише конкретни действия, както е при нормите, а да обоснове търсенето и формулирането на норма в определена насока. От интелектуална и логическа гледна точка правният принцип е средство, ръководна идея за аргументация. – Второто принципно отличие на правните принципи от правните норми се състои в това, че правните норми притежават юридическа сила, съдържат се в строго определени източници. Преди да бъдат приложени, трябва да бъде проверено дали те притежават юридическа сила. Правните принципи не притежават юридическа сила, не е необходимо тяхното прилагане да бъде предшествано от проверка и доказване на валидността им. За да бъде приложен един правен принцип, не е необходимо да бъде доказано, че той се съдържа в определен правен източник. Освен това, правните принципи не са съгласувани помежду си и не формират стройна и безпротиворечива система, както е при правните норми. Правните принципи не са ясно и категорично йерархично подредени. За да може обаче един принцип да притежава юридическо действие, той трябва да бъде общоприет, да бъде доказано, че той вече в достатъчна степен притежава утвърденост и приложимост. – Правните принципи притежават начин на действие, различен от този на правните норми. При правните норми действа формулата “или-или”. Когато между 2 правни норми съществува конфликт, те взаимно се изключват помежду си. Правните принципи не се изключват помежду си, както правните норми. Принципите притежават различна относителна тежест в зависимост от конкретната ситуация. Принципите се конкурират помежду си, в една конкретна ситуация се прилага един принцип, а в друга – другият конкуриращ принцип. – Правните принципи не са вид правни норми и не са част от позитивното право. Те обаче са част от системата на правото, защото участват в процеса на цялостното действие. Правните принципи не са юридическо правило за поведение, а правило за юридическо обосноваване. Те са винаги ясно текстуално формулирани в рамките на по-широк юридически контекст. С помощта им съдията решава казуса, като обосновава прилагането на една или друга правна норма. Системата на правото е съставена от разнородни компоненти, а правните принципи представляват основните нейни обединителни начала. 3. Приложение на правните принципи Правните принципи участват практически при решаването на конкретни правни ситуации. Например: – Съдебен прецедент При съдебния прецедент, за да стигне до извода, че за решаването на казуса е необходима нова правна норма, съдията излага мотиви, централно място в които е обсъждането кои правни принципи действат в настоящия случай. – Аналогия на правото Аналогията е основана на идеята, че правната система е пълна, т.е. тя съдържа в себе си правни норми за разрешаване на всички юридически казуси от регулираната материя. Когато съдията установи празнота в закона – липса на норма, която да регулира определен казус от регулираната материя, и тази празнота не може да бъде попълнена с аналогия на закона, той има правото и задължението с помощта на правните принципи да формулира необходимата му нова правна норма. Установената от съдията правна норма служи единствено за решаването на висящото дело. Тя не се превръща в част от закона и няма юридическата сила на другите норми от този закон. – Забрана на отказ от правосъдие Принципът за забрана на отказ от правосъдие действа в континенталните правни системи в областта на гражданския процес. Неговата задача е да забрани на съдията да отказва решаването на заведено дело под предлог, че вече кодифицираното право не съдържа изрична норма. За да изпълни задължението си да реши възложеното му дело при липса на закон, съдът има право с помощта на правните принципи да създаде нова правна норма. – Тълкуване При тълкуването съдията използва правните принципи, за да изясни вече съществуваща, но неясно формулирана правна норма. – Злоупотреба с право Ако при злоупотребата с право са осъществени юридически факти, които налагат прилагането на определени правни норми, съдът може да откаже да ги приложи, и да приложи други норми, съдържащи други правни последици. За да аргументира своя избор за прилагане на друга правна норма, съдържаща други правни последици, съдът се мотивира, на първо място, с целите, преследвани от страните, и на второ – с правните принципи, относими към конкретните факти. – Неявна колизия между правни норми По правило правните норми се изключват помежду си. Възможно е или прилагането на едната, или на другата правна норма. Възможно е обаче, по изключение, колизията да не е явна. В този случай законодателят е дал не взаимноизключващи се, а алтернативни решения на определен вид отношения. При тази хипотеза правните принципи ще аргументират избора на съдията в полза на една от двете възможности. 4. Видове правни принципи Правните принципи могат да бъдат класифицирани на базата на различни критерии. 1) В зависимост от това, къде са текстуално формулирани – Законови Те са формулирани в Конституцията, законите или подзаконовите нормативни актове. – Юриспруденциални Те са установени от съдебната практика. 2) В зависимост от естеството на своя произход – Морално-политически Те произтичат от политическата философия и морала на едно общество. Притежават широко социално действие. – Правно-технически Те имат правно-техническо естество и тяхното действие е ограничено изцяло в рамките на системата на правото. 3) в зависимост от сферата, в която се прилагат – Общи Общите правни принципи намират приложение в системата на правото като цяло, обхващат и действат във всички правни отрасли и юрисдикции. Общите правни принципи са предмет преди всичко на общата теория на правото. Общи правни принципи са: “Юридическата отговорност се осъществява само при наличието на вина”, “Никой не може да извлича ползи от своето противоправно поведение”, “Комуто ползите, нему и вредите” и т.н. – Отраслови Отрасловите правни принципи имат ограничено приложение – само в един или в група отрасли на правото. Изучаването на отрасловите правни принципи се извършва от отрасловите правни науки. Отраслови правни принципи са: – в гражданското право: справедливостта, равнопоставеността на субектите и др. – в административното право: законност, целесъобразност, публичност, прозрачност и др. – в трудовото право: закрила на наемния труд, свобода на труда и забрана на принудителния труд, равенство във възможностите и премахване на дискриминацията и др. – в процесуалното право: независимост на съда, подчинение на съда само на закона и др. Колизията в правото (лат. collisio – стълкновение, сблъсък) е противоречие между правни норми, регулиращи едни и същи обществени отношения или компетенции на органи на власт (виж и Буквата на закона спрямо духа на закона). В международното частно право колизията се разбира като противоречие между гражданскоправни норми на различните държави. В общата теория на правото колизията се разбира в по-широк смисъл. Колизия в правото е налице, ако имаме проявление на двата ѝ външни признака: автономия (между правните източници) и противоречие между тях или техни правни норми. Разрешаване на случаите на колизия Всички нормативни актове, съответно и техните правни норми, трябва да съответствуват на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Ако нормативен акт или негови правни норми противоречат на регламент на Европейския съюз, прилага се регламентът. Ако постановление, правилник, наредба или инструкция (правни актове на изпълнителната власт) или техни правни норми противоречат на нормативен акт от по-висока степен или негови правни норми, правораздавателните органи прилагат по-високия по степен акт или неговите правни норми. Абсолютно и относително определени правни норми – в зависимост от това дали съдържанието на правната норма позволява на правоприложителя да я доразвие, като съобрази конкретните обстоятелства на случая или не, гражданско правните норми биват абсолютно и относително определени. Абсолютно определени са онези гр.пр.норми, чиято формулировка не подлежи на конкретизация м/у страните. Относително определените пр. норми са формулирани или чрез общи понятия, предоставят възможност за избор на поведение. Юридическият факултет обучава бъдещите юристи на България от създаване си през 1892 г., като и днес обучението по специалността „Право“ в Софийския университет продължава да бъде най-престижният път за желаещите да упражняват юридическата професия. По настоящем обучението в специалността „Право“ продължава 10 семестъра и предоставя образователната и квалификационна степен „магистър“. Юристът (немски Jurist от латински)[1] или правник (стар български стил), правист е лице, което се занимава с правни въпроси[1] – изследва и изучава законодателството и юриспруденцията (правната теория и съдебната практика)[2], както и нормотворчеството[1], с научна или практическа цел. Такъв човек може да практикува преподавайки Право (правна дисциплина (да бъде теоретик)), да практикува юридическа професия или да съчетава и двете. В наши дни юристът трябва да е завършил висше юридическо образование и да е придобил юридическа правоспособност[3].
Юридически професии са: адвокат, държавен съдебен изпълнител, нотариус, помощник-нотариус, помощник-частен съдебен изпълнител, държавен съдебен изпълнител, прокурор, следовател, съдия, съдия по вписванията, частен съдебен изпълнител, юрисконсулт и други. Известни български юристи Университетски преподаватели Известни български юристи – университетски преподаватели са: Венелин Ганев, Цеко Торбов, Стоян Данев, Йосиф Фаденхехт, Любен Диков, Константин Кацаров, Иван Апостолов, Петър Абрашев, Стефан Бобчев, Никола Долапчиев, Александър Кожухаров, Витали Таджер, Любен Василев, Петко Стайнов, Живко Сталев, Димитър Силяновски, Петко Венедиков, Стефан Баламезов, Александър Джеров и много други. Венелин Ганев Венелин Ганев Йосиф Фаденхехт Йосиф Фаденхехт Стоян Данев Стоян Данев Любен Диков Любен Диков Стефан Бобчев Стефан Бобчев Юридическо образование За упражняване на юридическа професия се изисква придобито висше юридическо образование (със степен магистър), както и придобита юридическа правоспособност.[4] Юридическо образование се придобива в юридическите факултети. В България има няколко юридически факултета, сред които най-старият е този на Софийския университет (1892 г.)[5]. Множество юридически дисциплини се изучават от 1920 г. и в Университета за национално и световно стопанство[6], а през 1991 г. е създаден и самостоятелен юридически факултет; като през същата година, е разкрита и програма (факултет) „Право“, в създадения тогава (1991 г.) Нов български университет[7]. Право се изучава още в Пловдивския университет, Великотърновския университет, Югозападния университет, Варненския свободен университет, Бургаския свободен университет Русенски университет и Академия на МВР. 10 семестъра, редовно или задочно квалификационна степен „магистър“ Професионална реализация След успешното изпълнение на учебната програма и полагането на държавните изпити завършилите получават диплома за завършено висше образование с професионална квалификация „юрист“. Магистърската степен по специалността „Право“ е необходима предпоставка за получаването на юридическа правоспособност и упражняването на юридическата професия в Република България. Възпитаниците на Факултета могат да продължат своето професионално развитие като магистрати (съдии, прокурори или следователи), адвокати, нотариуси и съдебни изпълнители, юрисконсулти, служители в държавната администрация или изследователи в сферата на правните науки. През годините юридическото образование, предоставяно от Факултета, се е доказало като успешна основа за развитие в най-различни сфери като бизнеса или работата в международни организации. Редица атестати показват високото качество на обучението по специалността. Юридическият факултет на СУ заема водещо място сред учебните институции в направление „Право“ според Рейтинговата система на МОН от момента на нейното създаване до сега. Нашите възпитаници редовно демонстрират най-високите резултати при полагане на кандидат-магистратските и кандидат-адвокатските изпити, а образованието именно в Юридическия факултет е важен критерий при избора на служители от работодателите в сферата на юридическите услуги. Обучение Обучението на студентите по специалност „Право“ се осъществява в съответствие с продължаващата да действа Наредба за единните държавни изисквания за придобиване на висше образование по специалността „Право“ и професионална квалификация „юрист“ от 1996 г. Учебният план на специалността право включва 48 задължителни и над 50 избираеми дисциплини, които позволяват на студентите да натрупат познания в сферите на правораздаването, юридическите проблеми на публичната администрация, международното право в съответствие с актуалните постижения на правната наука и тенденциите в юридическата практика. Поддържането на посочения висок брой от избираеми предмети позволява на студентите-юристи сами да моделират своето обучение съобразно своите желания и интереси, като през всеки от семестрите следва да бъде положен поне един изпит по избираема дисциплина. С актуалния учебен план, включващ всички задължителни и избираеми учебни дисциплини можете да се запознаете тук. След успешното преминаване на пет годишния курс на обучение семестриално завършилите студенти полагат три държавни изпита − по гражданскоправни, наказателноправни науки и по публичноправни науки, всеки от които се състои от писмена и устна част. Изпитите се полагат пред държавна изпитна комисия, състояща се от хабилитирани преподаватели по правни науки и представители на юридическата практика − съдии от Върховния касационен съд или от Върховния административен съд или прокурори от Върховната касационна или от Върховната административна прокуратура. Международна дейност Международната дейност на Юридическия факултет на СУ спомага за формирането на конкурентна и атрактивна среда за обучението на бъдещите юристи. Студентите по право имат възможността да избират между множество европейски университети, където да се обучават за един или два семестъра по програмата „Еразъм+“. Заедно с това като позитивно явление се наблюдава все по-честото пристигане на чужди студенти за обучение в нашия факултет. Активността на преподавателите от Факултета за организирането на международни конференции и изнасянето на гост-лекции от чуждестранни учени са част от стремежа ни за развитието на българското юридическо образование и правната наука в съответствие с европейските тенденции с полза за българската правотворческа и правоприложна практика. Всичко това подпомага въвличането на нашите студенти в една динамична учебна среда, отворена за постиженията на европейското образование и запознаваща ги с модерните насоки за развитието, както на българската, така и на чужди правни системи. Академична среда Най-голямото богатство на Юридическия факултет са неговите активни и любознателни студенти, които изграждат своите научни знания и професионални умения, участвайки в мрежата от кръжоци, състезания и студентски клубове. Едновременно с това през последните години ЮФ продължава да бъде център на конферентния живот по правните науки в страната, а неговите преподаватели са автори на водещите научни изследвания в българската юридическа доктрина. Материални условия Студентите на Юридическия факултет се обучават в Ректората на Университета. През последните години бяха успешно реновирани основните лекционни зали, включително и най-голямата учебна аудитория в България – 272. На разположение на студентите юристи е Библиотеката на Юридическия факултет, която разполага с две читални зали и най-голямата колекция от юридическа литература в България. Студентите на Факултета активно използват цялата система от библиотеки на Университета, включително Централната университетска библиотека, която работа с удължено работно време, както и библиотека в Студентски град. Студентите на Факултета имат правото да ползват общежитията на Университета в ж. к. “Студентски град“ при определен ред и условия. Зрелостниците, които кандидатстват за редовно или задочно обучение по специалността по традиция полагат изпити по История на България и по Български език и литература. При балообразуването участие взема и общия успех от дипломата за средно образование. Всяка от оценките по положените в Университета конкурсни изпити се умножава по коефициент 2 и към техния сбор се прибавя и общия успех от дипломата. По настоящем можете да се запознаете с формулата за балообразуване, приложима за кандидатстудентската кампания през 2019 г. и правилата за нейното прилагане. Такси Съобразно с изискванията на Закона за висшето образование студентите заплащат за обучението си такса в размер според утвърдения от Министерския съвет за съответната учебна година (вж. тук). Годишните такси за новоприетите студенти през учебната 2019/2020 г. са в размер на 800 лв. за студентите – редовно обучение и 600 лв. за студентите – задочно обучение. С подробна информация за таксите на студентите, приети през предходните години можете да се запознаете на сайта на Университета. Стипендии Студентите имат право да получават стипендии за успех (за съответния семестър) и целогодишни стипендии, ако отговарят на условията, предвидени в Постановление на Министерския съвет №90 от 26.05.2000 и във вътрешните актове на Университета за отпускане на стипендии.
Ислямското право, известно още като Шариат, е съвкупност от правови, морални и религиозни норми, произтичащи от Корана и Сунната (изреченията и действията на пророка Мохамед), които ръководят живота на мюсюлманите във всичките му аспекти. То обхваща различни сфери, включително семейни отношения, търговия, наказателно право и управление. Шариатът е основен закон в някои страни като Саудитска Арабия, Иран и Афганистан, като се различава значително от светското право, особено по отношение на концепциите за престъпление, съдебен процес и наказания. Шариатът (на арабски: شريعة – пряк, правилен), на български изписвано също като шериат, е ислямското право, което урежда всички аспекти на живота и обществото. Това е съвкупност от правови, морални и религиозни норми на исляма, които обхващат всички страни на живота на правоверните мюсюлмани. Те са изложени в Корана и сунните. Шариатът възниква в Арабския халифат през 7 век и се доразвива до 12 век. Като основен закон днес той действа в Саудитска Арабия, Судан, Ирак, Обединените арабски емирства, Катар, Йемен, Иран, Афганистан, Пакистан, Мавритания. През май 2014 г. законите на шариата са въведени и в Бруней. В тези страни наказания, указани в шариата, като обезглавяване, бичуване и убийство с камъни се практикуват по съдебен ред или извънсъдебно.[1] Налагането на шариата е от дълго време цел на ислямистки движения по целия свят, включително в Западния свят, но опитите за налагане на шариата са придружени с противоречия,[2] насилие[3] и дори войни.[4] Във Великобритания Мюсюлманският арбитражен трибунал използва шариата за решаване на семейни диспути и това ограничено прилагане на шариата е противоречиво.[5] Концепцията за престъпление, съдебен процес, правосъдие и наказание, въплътена в шариата, е различна от концепцията в светското право.[6] Различията между шариата и светското право водят до все по-чести спорове дали шариатът е съвместим със светските форми на управление, човешките права, свободата на мисълта и правата на жените.[7] Източници на шариата Коран Суна (в превод път) – описание на жизнения път на пророка Мохамед и на неговите принципи. Иджма (в превод съгласие) – ислямските догми. Кияс (в превод аналогия) – разрешаването на възникнал проблем по начин, подобен на описания в Корана или суната. Адет (в превод обичай) – битово право – обичаи, които не противоречат на Корана и суната или са възникнали, следвайки тези източници. Мазхаб (в превод правна школа) – прилагането на Корана и суната в шариата. Бида (в превод нововъведения) – новости в шариата, които не се основават на Корана и суната, но не им противоречат. Таклид (в превод подражание) – безусловно следване на авторитета в исляма. Иджтихад (в превод тълкуване) – правото на всеки човек да опознава истината по свой път. Постъпки Шариатът обхваща целия съзнателен живот на човека и е задължителен от момента на встъпване в зрялост (пълнолетие). Навлизането в пълнолетие става по различно време за момчетата и момичетата. Шариатът предвижда период от няколко години, през които близките определят по вторичните полови белези на детето дали пълнолетието е настъпило. При момичетата е от 9 до 15-годишна възраст, при момчетата между 12 и 15 години. На 15-годишна възраст всички се смятат за пълнолетни, дори ако такива белези не са налице. Според шариата постъпките на правоверните се делят на три вида: фарз – задължителни; халал – позволени; харам – забранени. Боко Харам
Каноничното право (на латински: jus canonicum), също каноническо право – арх., е набор от норми, приети от църковните власти и съдържащи се в църковните канони, т.е. правила относно устройството на църковните учреждения, взаимоотношенията между Църквата и държавата, както и живота на членовете на Църквата. Нормите на каноническо право са задължителни за всички членове на християнската църква.[1] Каноническото право се основава на Божия закон, обаче същевременно отчита и взема предвид изискванията на богооткровеното и естественото право по отношение на мястото и времето. Източници на канонично право Codex Iuris Canonici, 1917 Основен източник на каноничното право е „Кодекс на каноническото право“ (на латински: Codex iuris canonici), в сила от 1983 г., който кодифицира църковните правни норми от вековете. Първият нормативен акт в областта на коническото право е т.нар. „Декрет на Грациан“ (на латински: Concordia discordantium canonum) от 12 век. Това е опит в контекста на развитие на правото в средновековните университети за систематизация на съществуващите правни норми в тази сфера на обществените отношения в католическия свят и страни. Макар „Декрета на Грациан“ да не е бил официално одобряван от Папския престол, той се ползвал с необходимия авторитет и е служел като източник на правото. Каноническото право дотогава е неразривно свързано с историята на Католическата църква. В 1500 г. било подготвено, а през 1580 г. било извършено обединението на „Декрета на Грациан“ с допълващите го и последвали папски декрети „Extravagantes“, в един „Корпус на каноническото право“ (Corpus iuris canonici). След периода на революциите, значението в обществото на каноническото право намаляло чувствително. На 21 април 1870 г. Първият Ватикански събор приема догмите за първородния грях, чистилището, за папската непогрешимост и за непорочното зачатие. В 1917 г. папа Бенедикт XV утвърдил първия „Кодекс на каноническото право от 1917 година“. История От началото на ХІІ век папите Лъв IX, Григорий VII и Инокентий III, като отражение от събитията по Великата схизма с Константинопол през предходния XI век, и като резултат от постепенното избистряне на концепцията на папоцезаризма, провъзгласяват идеята за единната, вселенска и универсална Църква, на която в светско отношение се подчинява единната Божия империя и светските крале на запад. Следствие на този обществен процес възникват: инвеститурата – назначаването на свещениците, решено от Вормския конкордат от 1122 г.; правото на папата да прогласява интердикт – забрана за богослужение; правото на папата да отлъчва от Църквата и да налага кръстоносни походи; утвърждаване на „доктрината на двата меча“ формулирана от Тома Аквински в неговата Summa Theologica. Всичко това е потвърдено от булата Unam Canctam на папа Бонифаций VII от 1302 г., която обявява светската власт за подчинена на духовната и двуединна, т.е. с тази була окончателно е избистрена и наложена концепцията на папоцезаризма за християнския свят поради схизматичността на Константинополските императори. Според тази була папата миропомазва владетелите (т.е. дава властта от Бога на светските владетели като посредник), дава индулгенция и решава въпроса за (династичните) браковете на кралете. Господството на Исус Христос е универсално, а папата е негов наместник на земята. Същина и идея Началото на каноническото право е поставено от Августин Блажени с неговото съчинение „За божия град и за човешкия град“. Същината на неговите идеи е, че в „Божия град“, т.е. в Рим, където е и престолът на Божия наместник на земята, властват разумът и вярата. Този град живее по Божия закон и откровение – Библията. Човешкият град е град на греховното, който е преходен и е отглас на истината от Божия град. Ако и доколкото хората спазват правилата на Божия град, ще оживее и човешкият град, т.е. Вечният град – Рим. Идеите на Августин Блажени съчетават наложилото се християнство в Западната римска империя със случилите се исторически събития във и около Рим (разграбване на Рим от готите на Аларих I през 410 г. и края на Западната римска империя през 476 г.) и състоянието на обществените отношения в западните провинции на империята през V век. В този смисъл единствената институция, оцеляла в западните провинции на Римската империя, е Църквата и около нея се изгражда правната система и системата на правото, а това е изпърво каноническото право. В периода от последния общ Четвърти константинополски вселенски събор на Източната и Западната църква, е извършена съпоставка на Мойсеевия закон и римските закони с оглед балансирането на бъдещата попацезариска концепция в правото, като универсална и съчетаваща древното материално римско право господстващо и на запад, с древния Мойсеевия закон с Декалога (всъщност кодификация на Ездра – виж въведение в историята на Израел). Първи кодификации От XIII век в юридическите факултети на средновековните университети започват да разграничават легисти, които учат римско право и канонисти, които изучават каноническо право. От редиците на канониците произлизат най-известните папи в средните векове. През 1234 г. всички папски декрети, издадени след 1140 г., са събрани в пет книги и получават названието Liber extra: съдии; съдебен процес; духовенство; брак; престъпления по каноническото право. По времето на папа Климент V (около 1310 г.) e издадена още една книга, наречена по името на папата Клементина, която включвала декретите на папа Бонифаций VIII и Климент V. През 1583 г. тези книги започнали да се означават като Корпус юрис каноникус. По този начин в Западната цивилизация се оформят правните сфери на публичното право и частното право, заето съответно от каноническото право и римското частно право с оглед специфичното развитие на обществените отношения след V век на териториите на бившата Западна римска империя. Особености Каноническото право развило редица особености като целибата – изискването за безбрачие на духовенството, като обществените отношения в областта на семейното и наследственото право били поставени под крилото (надзора) на Светата църква. Развитие на гражданските отношения След утвърждаването през XII век на цезаропапистката концепция в западния християнски свят, на основата на каноническото право се развиват особен тип обществени отношения, различни в определена степен от тези в православните страни – Византия и Втората българска държава.
Мешерѐто, наричано в много страни крис (на ромски: kris, от гръцки: κρίση, „присъда“), а също и жудикате или сендо, е традиционна обичайноправна съдебна институция при циганите, говорещи влашки цигански, включително голямата група на калдарашите. То е потестарен орган за разрешаване на вътрешните конфликти между отделните членове и родове и представлява своеобразен ad hoc трибунал. Мешерето се свиква по конкретен повод и е съставено от нечетен брой хора, които заради лични качества или заради принадлежността си към видно семейство се ползват с уважението на общността. В някои случаи при спорове между големи групи може да се поканят съдии от трета, незаинтересована в случая общност. Жалбите до мешерето обикновено са за по семейноправни въпроси или за обезщетения, включително за нанесени телесни повреди.[1] Доказателственият материал се събира чрез разпит на страните и евентуални свидетели, като в спорни ситуации се прибягва до експресивни публични клетви.[1] Писмени доказателства се приемат по-рядко, защото не може да се назначи експертиза. Практиката не изключва заинтересуваният да обжалва, но тогава той организира следващото „заседание“ на разширения състав или новия съвет на свои разноски. Тъй като мешерето не е част от правната система на съвременните държави, които обикновено налагат монопол върху правораздаването, присъдите му се налагат чрез натиск на самата общност, в която то често се ползва с по-голям авторитет от официалните съдилища. Властите в много страни се опитват без голям успех да премахнат мешеретата. Основна причина за това е тяхната стриктно прилагана практика да налагат присъди на хора, свидетелствали в официалните съдилища срещу други членове на общността – обичайното наказание е свидетелят да издържа семейството на осъдения от официалния съд, докато той е в затвора.[1] Налаганите от мешерето наказания най-често се свеждат до глоби, обезщетения и „съдебни разноски“ относно призоваването на съда, които в особено тежките случай се плащат от няколко поколения на осъдения. Неподчинението може да доведе след себе си афоресване – снемане на родовата закрила за непокорния, което при такава степен на конфронтация и сегрегация фактически е равно на гражданска смърт. Няма преки свидетелства за налагане на физически наказания.[1] Институции, сходни с мешерето, са известни от някои райони в Индия (панчаят), както и от отделни селища в Източна Турция, откъдето вероятно произлиза и самата дума „мешере“. Още от началото на циганското разселване в Западна Европа (XIV – XV век) европейците забелязват, че навсякъде циганите държат на правната си автономия, т.е. да бъдат съдени само от вождовете, старейшините си и по своите закони. На водачите на таборите (войводи, чери-башии) се дава право да изпълняват и наказанията, понякога потвърждавано даже в грамотите, които са издействали от папи и императори.
Раздели на правото
Общо право
История на правото
Правни институции
Ислямско право
Канонично право
Мешере