Политиката (от старогръцки: πολιτικός, гръцки: πόλις [p'olis] – град, държава, свързано с жителите на града или държавата) е умението да се управлява полисът и действието по управлението, осъществява се организиран контрол над населението. Този процес може да се изразява в начина на получаване или поддържане на подкрепа за общи или обществени действия. Макар че обикновено терминът се прилага за правителствата, политиката се наблюдава при всички човешки групови взаимодействия, включително корпоративни, академични или религиозни. Разнообразни методи се използват в политиката, които включват рекламиране на собствените политически възгледи сред хората, преговори с други политически групировки, създаване на закони и упражняване на сила, включително война срещу противниците. Политиката се упражнява върху широк кръг социални нива, от кланове и племена на традиционните общества, минавайки през модерните местни власти, фирми и институции и се стигне до суверенни държави и до международно ниво. Политическото поведение се изучава от науката политология. Тя е основен обект на изследване от страна и на политическата философия. История, произход и дефиниция на термина Терминът произлиза от латинската дума politica, която от своя страна идва от гръцкото πολιτική τέχνη („гражданско изкуство“). Първото му засвидетелствано използване на български е от 1837 година, с ударение на второто „и“, като според различни автори думата е заета от гръцки или френски. Появилата се по-късно форма „полѝтика“ е резултат на руско влияние.[1] Политиката предполага разнообразие от възгледи, ако не относно крайните цели, то поне относно най-подходящите средства за постигането им. Терминът се употребява в единствено число и обозначава процес, при който група хора, чиито интереси са първоначално различни, достигат до колективни решения, които най-общо се смятат за обвързващи за групата и наложени като обща политика. Най-често прилагателното „политически“ в този му смисъл касае партиите, правителствата, международните отношения, науките – например политически теории, политическа икономия. Така значенията на термина „политика“ могат да се обобщят в две групи. Първата се свежда до поддържане и провеждане на определен курс от действия чрез вземане на решения, които включват тактика, стратегия, цел и други. Втората се свежда до взаимоотношенията на големи социални групи, в които те изразяват и отстояват интересите си. В политиката основна е също така връзката между политиката и властта. Повечето съвременни автори стигат до извода, че политиката и властта биват взаимно свързани и взаимно определени. Александър Галкин и Фьодор Бурлацки определят политиката като форма на взаимоотношение между класите, социалните групи, нациите, която е свързана с проявите на властта и дейността на властването.[2] Ценностите са общата основа на политиката и властта. Властта представлява политически феномен, а политиката представлява властване, защото бива субективно разпределение на ценностите между нациите, класите, прослойките, народностите и изобщо между големи социални групи в обществото.[3] От друга страна, „политика“ (употребявана често неправилно в множествено число, политики) може да има и по-тясно значение и да изразява конкретен план или основни принципи за действие, към които дадена организация се придържа в изпълнението на някакво начинание. Тази употреба е характерна за по-съвременния език, като на английски за нея си има отделна дума policy, но на български тя се превежда като „политика“ или (списък от) „принципи“ или „правила“ – например Уикипедия:Препоръки_и_правила. При тази употреба „политика“ означава, че организацията е формулирала определени принципи, към които да се придържа и декларира публично, че се ангажира с тях. Една популярна употреба в този смисъл е „политика за защита на информацията“ или „политика за защита на личните данни“, която се среща често в Интернет. Има няколко различни идеи за природата и произхода на политиката: Теологична – В съответствие с тази гледна точка, политиката, както и живота като цяло, има божествен произход. Антропологическа. Този подход свързва политиката с човешката природа: предполага се, че съответния вид общуване и взаимодействие с другите хора е продиктуван от същността на човека (и от друга страна, сам влияе върху тази същност, което води до редица самоограничения и други характерни черти, които отличават човека от животните). Биологична. Това тълкуване предполага точно обратното – че природата на политиката трябва да се разбира въз основа на общите човешки и животински начала – като например агресивността, инстинкта за самосъхранение, борбата за оцеляване и т.н. Етологът Конрад Лоренц по-специално свързва агресивността с войните, революциите и други конфликти, които се случват в живота на обществото. Психологическа. Според тази гледна точка, основният източник на политическо взаимодействие между хората са нуждите, интересите, емоциите и други прояви на човешката психика. Социална. Съответстващият подход предполага, че политиката е продукт на обществото и се формира по време на еволюцията му – едновременно с нарастването на неговата сложност и развитието на социалната стратификация. Като отправна точка за социалните промени се счита неолитната революция, която повлиява както на формите на стопанство, така и на начина на живот на хората като цяло. Логиката на появата на политиката при този възглед е следната: Повишаването на производителността на човешката дейност обуславя появата на частната собственост. Тя, от своя страна, допринася за развитието на икономиката, специализацията ѝ, както и формирането на нови социални обединения, задълбочава самостоятелността и независимостта на личността, което ѝ позволява да постигне определено положение в обществото по икономически начин, както и засилва разслоението на обществото по имуществен признак, пораждайки конфликти. Социалната диференциация, включително и по етнически и религиозен признак, става все по-силно изразена. Прирастът на населението и повишаването на икономическата активност актуализират въпроса за независимостта на една или друга общност от други, а също и задачата за запазване на целостта на територията, намираща се под контрола на споменатата общност. Съответно, политиката възниква във връзка със загубата на възможността за решаване на горните проблеми и конфликти по традиционните начини – посредством обичаи, морални нагласи и др. Заедно с правото, политиката служи като един от новите регулатори, предназначени за решаване на тези проблеми. Освен това със същата цел се формира и държавата – като нова форма на организация и управление на живота на хората. По този начин, концепцията за политика е пряко свързана с понятията за държава и власт. Концепцията на политолога Дюверже отделя три форми на власт – анонимна, индивидуализирана и институционализирана, като първите две са определени като преддържавни, а третата – като изцяло държавна, имаща обществен характер и обуславяща появата на политиката. Същност По време на развитието на научната и философска мисъл са предлагани различни определения за политика: „царско изкуство“, което се състои в притежаването на набор от конкретни (ораторски, военни, правни и т.н.) умения да се „защитят всички граждани и да се направят най-добрите от най-лошите“ (Платон); знание за правилно и мъдро управление (Николо Макиавели); ръководство на държавния апарат или влияние върху това ръководство (Макс Вебер); борба на класови интереси (Карл Маркс). Политиката е многопластово социално явление, което може да се разглежда като средство за самостоятелно регулиране на обществото. Понастоящем съществуват редица определения на политиката, предлагани от различни теоретични направления, които подчертават един или няколко от основните аспекти на политическата дейност: институционален, правен, икономически, психологически, социален, антропологически и др. Основни подходи Исторически, основните тенденции при определянето на същността на политиката, както и в областта на създаването ѝ, могат да бъдат обобщени в рамките на съвкупности от различни теоретични подходи. Те могат да бъдат класифицирани както следва: Субстанционален. Този подход към политиката непосредствено я свързва с понятието за власт, определяйки политиката или като управление с помощта на власт, или като желание да се постигне и съхрани такава. С тези направления се асоциират разбиранията за политиката, представени в творбите на Макиавели, Макс Вебер и Карл Маркс. Институционален. В този случай, вниманието е съсредоточено върху конкретна организация или определена общност от хора, изпълняваща функциите на властта. Обикновено, в качеството на ключова институция се посочва държавата (към такива възгледи се придържа например Ленин), но има и други варианти, които се фокусират върху други обществени институции. Социологически. При този подход обществото се разглежда като съвкупност от структурно организирани групи, реализиращи потребностите и интересите си чрез власт, а политиката съответно се разглежда като една или друга форма на дейност на тези социални групи при реализирането на потребностите и интересите. Телеологичен. Това разбиране за същността на политиката е свързано с понятията за организиране, целесъобразност и достигане на целите, при което определението на термина „политика“ е разширено значително. Освен това в модерната политология съществуват два противоположни подходи при разбирането на политиката: консенсусен и конфронтационен. Първият включва решаването на проблеми чрез не насилствени и не конфликтни методи, чрез сътрудничество и търсене на компромиси, и политиката при него се разглежда като дейността за постигане на съгласие между гражданите. При втория подход политиката се смята за сфера на сблъсък на интереси, област на противопоставяне, предполагаща доминирането на по-силните субекти или организации над по-слабите. Трябва обаче да се отбележи, че не трябва да се преувеличава значението и важността на някой от тези подходи: политиката е продукт на борбата между двете разнопосочни тенденции (сблъсъкът на интереси и търсенето на равновесие), което всъщност изравнява консенсусния и конфликтния подход помежду им. Алтернативни определения „Борба на множество интереси“ (управление с отчитане на интересите на всички слоеве на обществото). Определението е свързано с етимологията на гръцката дума πολιτικός, в която πολι означава „множество, много“, а τικός – „интерес“; (дословно – множество интереси). Така, държавните служители в полисите на древна Гърция се наричат „политикос“, а гражданите, които малко се интересуват от участие в политическия живот на града си – ιδιοτικός („идиотикос“).;[4] „Изкуство на допустимото“. Историята свидетелства за манипулиране и агресивност при политиката на много владетели. Политиката е управление, инструмент, и е нужно да се различава от целите. „Всеобхватен феномен на обществения живот, проникващ във всичките му форми и включващ в себе си всички форми на социалната активност на хората, всички видове дейности по организирането и ръководството им в рамките на процесите на производство.“;[5] Управление на разпределението на ресурсите; Сфера на дейност на обществото, свързана с получаването, задържането и използването на властта; „Стремеж към участие във властта или оказване на влияние при разпределянето ѝ, между държави или в държавата между групи хора.“;[6] „Участие в държавните дела, определянето на формата, задачите и съдържанието на дейностите на държавата.“;[7] Деѝността на дадена организация (поведенческия ѝ модел) при реализиране на целите ѝ (интересите ѝ) – например техническа политика; Всяка програма за действие, всички видове дейности по самостоятелното ръководство или управление на нещо или някой. Съответно в това ѝ значение може да се говори например за валутна политика на банка, за училищна политика на община, за семейна политика на жените по отношение на мъжете и децата и т.н.; Съвкупност от мерки и действия, насочени към постигане на желан резултат; Форма на общественото съзнание, изразяваща корпоративните интереси на съобществата и проявяваща се в гражданското общество (или държавата) във вид на течения, движения, профсъюзи и други обществени организации и обединения по специфични интереси. Наѝ-организираните от тях са партиите и църквата; Изкуство за обединяване на хората; Борба за правото да се установяват правилата на играта; Изкуство на злото в името на доброто (философско-етично определение в широкия му смисъл); Изпълняваната стратегия от някой при предлагане на права и свободи. Например може да се предложат права, различни от правата, предлагани от друга политика; Мерките и действията, предприемани от ръководните лица с цел осъществяване на идеи за това как трябва да е устроено нещо в подвластната им среда. Функции В съответствие с предназначението си, политиката има редица основни функции: Изпълнение на интересите на социалните групи, които имат значение от гледна точка на властта. Регламентиране и оптимизиране на процесите и взаимоотношенията, които съществуват в обществото, както и на условията, при които се осъществяват труд и производство. Осигуряването както на приемственост при развитието на обществото, така и на приемането на нови модели на еволюцията му (т.е. иновации). Рационализиране на отношенията между хората в социума, смекчаване на противоречията в обществото и търсенето на разумни решения при възникнали проблеми. Структура В политиката се обособяват субекти, или действащи лица – свободни и самостоятелни участници в политическия процес (например определена общност от хора, институции, организации и т.н.), както и обекти – социалните явления, които по някакъв начин целенасочено си взаимодействат субектите. В резултат на това взаимодействие възникват политическите отношения, които, от своя страна, се определят от политическите интереси на субектите. На всички тези структурни елементи оказват влияние политическото съзнание (съвкупността от ценности, идеи, емоции и др.) и политическата култура. Сумирането на тези компоненти образува появата на явления на по-високо абстрактно ниво – политическата система, политическия режим и политическите процеси. Видове Класификацията на видовете политика се осъществява въз основа на няколко признака: Според целевите сфери на обществата: икономическа, социална, научно-техническа, военна и т.н. Според направлението или мащаба: вътрешна и външна. Според съдържанието и характера: прогресивна, реакционна, научно–обоснована и волунтаристична. Според субектите: политика на глобалното общество, на държавата, на организацията и т.н. Политика и общество Политиката съответства на обективните потребности на обществото в материален и духовен аспект и на действителния капацитет на държавата, най-вече икономически, както и на спецификата му в аспект на национално-етническите отношения, съчетани с географското и политическото положение. Политиката съответно може да ускори или напротив, да забави развитието на дадено общество. В основата на политическите процеси лежи съвкупността от идеите и методите за изпълнението им. Политиката има временен характер, тоест може да се промени поради смяна на ръководителите (лидерите). Политическа партия Основна статия: Политическа партия Данило Медина и съпругата му Маргарита сред отличителните знамена на Доминиканската партия на Освобождението, Доминиканска република Политическите партии са свободни сдружения на граждани със сходни интереси и виждания, създадени с цел да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на народа чрез избори или по друг демократичен начин. Всички партии имат равни права на участие в политическия живот. Държавата им съдейства при еднакви условия за решаване на техните въпроси по осъществяване на дейността им. Политическата идеология се основава на описанието на концепциите за явления и механизми, процеси и управленски структури. Политизирането на управлението често демонстрира противопоставянето на идеологии и манипулации в полза на управление в сянка и лобиране в полза на интересите на трети лица извън управлението. Политическите партии могат да разглеждат управлението на държавата по различен начин. По този начин, политиката на държавата се определя от баланса и/ или противопоставянето на различните идеологии. Обикновено партиите се асоциират с определени цветове, които ги отличават от другите партии. Червеният, като правило, е запазен за левите партии: комунисти, социалисти и т.н. Цветът, използван от консервативните партии е синият и/или черният. Изключение правят в САЩ, републиканската партия – червен, а демократичната – син. Жълтият цвят най-често е използван от либералите. Зеленият се асоциира с партията на зелените (защитниците на обкръжаващата среда, на природата) и ислямистките партии. Кафявият обикновено се свързва с фашистките и неонацистките партии, а червено и черно – с анархистите. Към 2009 година в България са регистрирани 339 политически партии.[8] Политически спектър Основна статия: Политически спектър Политическите убеждения се различават при различните нации. Културна карта на света на Inglehart–Welzel на базата на Световното изследване на ценностите. Напоследък политическите анализатори и политиците разделят политиката на лява и дясна в политическия спектър. Често се използва идеята за центристка политика, обозначаваща средния път между двете крайни направления на дясното и лявото. Тази класификация е сравнително ново явление (не се използва от Аристотел или Хобс например) и датира от времето на Френската революция.[9] Прави се и разграничение между либерали и централисти, според което истинското противопоставяне е между централистите, според които държавата трябва да се намесва на пазара с тежест и другите, според които държавата трябва да има само остатъчна функция спрямо пазара.[10] Разделението дясно-ляво в политическото пространство е обект на дълги дискусии, като се намесват критерии за разграничение като свободата и равенството и най-вече различното им схващане. Според италианския политолог Норберто Бобио, различието между дясното и лявото не са едно дясно равенство и едно ляво равенство, а спрямо различния начин на схващане на отношението равенство-неравенство отдясно и отляво.[11] Бобио разглежда и емоционалното значение на термините. Според него допреди десетина година принадлежността към левицата се е смятало за срамно в Италия, докато днес е обратното. Той изказва мнението, че периодично се променя оценъчното значение на термините, но въпреки това двойката дясно-ляво продължава да описва относително стабилни реалности.[12] Авторитаризмът и либертарианството се отнасят до размера на индивидуалната политическа свобода, която всеки човек притежава в дадено общество по отношение на държавата. Маркус Кемелмайер описва авторитарните политически системи като такива, в които „индивидуалните права и цели са подчинени на групови цели, очаквания и съответствия“,[13] докато либертарианците като цяло се противопоставят на държавата и издигат личността като суверен. В най-чистата си форма, либертарианците са анархисти, които се застъпват за пълното премахване на държавата, на политическите партии и на други политически организации, докато най-ярките представители на авторитаризма са, на теория, тоталитарните режими, които поддържат държавния контрол над всички аспекти на обществото. Например класическият либерализъм (известен също като лесе-фер[14] или в по-голямата част от света просто като либерализъм) е доктрина, която подчертава индивидуалната свобода и ограничената намеса на държавата. Тя включва значението на човешкия разум, индивидуалната собственост, свободния пазар и естествените права, защитата на гражданските свободи, конституционното ограничаване на управлението, както и запазването на индивидуалната свобода, както е описано в трудовете на Джон Лок, Адам Смит, Дейвид Хюм, Давид Рикардо, Волтер, Монтескьо и други. Според либертарианския Институт за хуманитарни изследвания, „Либертарианската (или „класическата либерална“) гледна точка е, че индивидуалното благополучие, просперитет и социална хармония се насърчават при колкото е възможно повече свобода и само толкова управление, колкото е необходимо.“.[15] За анархиста и политически философ Сюзън Браун „Либерализмът и анархизмът са две политически философии, които фундаментално са ангажирани с индивидуалната свобода на волята, но все пак се различават една от друга по много и различни начини.“. Анархизмът споделя с либерализма радикалната посветеност на индивидуалната свобода, докато същевременно отхвърля неговите конкурентни отношения на собственост.".[16] Сравнение между лява и дясна политика. Леви Десни повече намеса в икономиката по-малко намеса в икономиката laissez-faire Тук става дума за това дали правителството да се намесва (interventionism) или да не се намесва (laissez-faire) в икономиката за да постигне желаните социални резултати. Nolan chart го определя като разлика между ляво и дясно.[17] определяне къде да работи право да си избира къде да работи Повечето леви идеологии приоритизират интересите на работниците и управляват ресурса с цел подобряване на продуктивността[18], докато десните идеологии приоритизират дерегулацията (ненамесата) в пазарите. равенство на доходите равенство на възможностите Писателите които характеризират по този признак са Норберто Бобио и Даниеле Алън. В книгата си „Дясно и ляво. Основания и знаения на едно политическо разграничение“, Норберто Бобио се аргументира, че валидната разлика между ляво и дясно е субективното човешкото отношение към идеала за равенство. правото диктува културата културата диктува правото Това е формулирано от американския сенатор Даниъл Мойниън, но е преразгледано от Едмънд Бърк. човешката природа и общество са по-отстъпчиви човешката природа и общество са по-фиксирани Това е пример за естествен срещу отгледан, „емпиризъм или биогенетизъм“ аргумент. Предложена е за дефиниция на ляво-дясна дихотомия от Томас Соуел, и по-късно подкрепено от Джордж Лакоф в книгата му Moral Politics.[19] прогресивизъм консерватизъм Дали да се използва работещата система и да не се променяме доколкото е възможно или да следим най-новите тенденции и да ги прилагаме с риск да се окажат погрешни? Университетска дисциплина Първата катедра по политология се основава в Швеция в 17 век.[20] Политологията получава в най-ново време силно развитие в САЩ от гледна точка на организацията и на изследователския апарат. Свързаните с дисциплината изследвания обхващат различни проблемни области: политически теории, политическа философия, политическа икономия, политически системи, политическа култура и други. философът Чарлс Блатбърг, който определя политиката като „отговоряща на конфликт и диалог“, предлага описание, което разграничава политическите философии от политическите идеологии.[21] Политологът Харолд Ласуел определя политиката като „кой получава какво, кога и как“.[22] Специфична характеристика на воденето на дисциплината в САЩ е разглеждането на проблемите предимно на микроравнище. Основни системи и идеологии Вижте също: Политическа система Авторитаризъм Анархизъм Демокрация Диктатура Комунизъм Консерватизъм Космополитизъм Либерализъм Марксизъм Милитаризъм Нацизъм Национализъм Пацифизъм Плутокрация Самодържавие Социализъм Теокрация Тоталитаризъм Тимокрация Фашизъм Известни политически мислители Лао Дзъ Платон Аристотел Пьотр Кропоткин Николо Макиавели Шарл дьо Монтескьо Жан-Жак Русо Бенито Мусолини Томас Хобс Джон Лок Владимир Ленин Карл Маркс Михаил Бакунин Макс Вебер Морис Дюверже Юлиус Евола Може да не се интересувате от политика, но политиката се интересува от Вас. Графити надпис Първоначалният смисъл на термина политика се разкрива в творчеството на древногръцкия мислител Аристотел. Той използва думата politikê (политика) като краткото название на politikê epistêmê (политическа наука). За Аристотел, политиката – това е наука, която се занимава с устрояването, подредбата и функционирането на властта на нивото на държавата. Впоследствие смисълът на думата се променя. От началото на XVI в., в Англия и Франция политика започва да обозначава не наблюдаващата наука, а самото действие по управление на делата на държавата; още по-късно науката добива днешното си наименoвание „политическа наука“. В основата на политиката се крие гръцкото схващане за politikos - „произхождащ от или принадлежащ на полиса (държавата)“. В най-общ план следователно, политиката се отнася до делата на гражданите, организирани в държавна общност. Оттук и голямото разнообразие от важни думи, които ползваме и днес и които произхождат от „полис“ (обозначението на древните гърци на онова, което днес наричаме, не особено точно, техните „градове-държави“). Краткият списък включва (освен „политика“), на повечето европейски езици: „полиция“, „политики“ (policy), „политическо“, ”геополитическо“, „политик“, „метрополис“, „мегаполис“, „монополист“, „олигополист“, „космополит“. Закодирано в подобни термини е посланието, че политиката – това е занимание с общото благополучие на всички членове на държавата („полиса“): полицията налага закона еднакво към всички; политиките на отделните министерства имат за цел подобряването на дадена услуга или – на общите условия за живот на гражданите; на арената на геополитиката се работи за поддържане на мирно равновесие на интересите по света и т.н. Че става дума за общо, а не – за индивидуално или тясно-групово благо личи и от негативните конотации на „монополист“ (обслужване на интересите на един субект) и „олигополист“ (обслужване на интересите на малка група). В думата, която Аристотел ползва за „гражданин“ – politês – също е закодирано важно послание. То става ясно, когато погледнем днешните производни на тази дума – френското politesse и английското politeness . И двете означават „учтивост“. Така учтивото поведение към другите е издигнато в основен принцип на съжителството в рамкитe на политическата общност (държавата). Защо? За Аристотел държавата – това е съвкупността от нейните граждани. Помежду си тези граждани упражняват „политическа“ власт – т.е. власт между „равни по природа“ (т.е. за разлика от „господарската” власт, която е между неравни “по природа“, като например между господар и роб). Гражданите са равни помежду си именно защото никой от тях няма господар над себе си. Оттук следва, че никой от тях няма правото да се отнася към останалите по грубия или пренебрежителен начин, по който господарят има правото да се отнася към роба си. Да си гражданин – това означава, покрай другото, да поемеш задължението да си учтив към останалите. Ако не си учтив, ти подкопаваш самата основа на „полиса“ – равенството между неговите граждани. И така работиш за отслабването на „политическата“ власт (помежду равни – днес това наричаме демокрация) и въвеждането на „господарска“ власт (помежду неравни – днес това наричаме диктатура). Днешното грубиянство е вратата към утрешната диктатура. Според Аристотел хората са създания, които живеят в общности. В тях те намират условията за своето съществуване и за развитието на своите способности. Висшата форма на общност е политическата, т.е. – държавата. Тя дава най-добри възможности за постигането на „добрия живот“, поради наличието на върховенство на закона, осигуряващ вътрешния мир; и поради способността на държавата да се отбранява успешно от външна агресия. Това влечение към създаването на политическа общност е, според Аристотел, толкова силно заложено в хората, че самото човешко същество е „политическо“ по своята природа: „човекът е политическо животно“. Извън политическата общност на „полиса“, според Аристотел, може да вирее „звяр или Бог“ – но не и човекът. Ето как стигаме и до по-пълно определение на „политика“. Политиката – това е тогава, когато равни помежду си граждани, никой от които няма над себе си господар и затова взема решенията си самостоятелно, се събират, за да решат, какво да правят за благото на всички тях, за техните семейства и за общността, която формират. И оттук: не всяко упражняване на власт, на равнището на държава, е политика. Там, където властването е в рамките на „господарската власт“ (власт между неравни) – диктатури, племенни образувания – не съществува „политическа власт“ (власт между равни). От определението на „политическа власт“ като власт между равни помежду си граждани, нямащи господар, следва и друг извод. А именно: всеки път, когато гражданите се събират на публични места, за да искат нещо в качеството си на граждани – те се занимават с политика. Това се случва, когато исканията се отнасят до общото благо и правилата на неговото постигане – например, опазването на общ ресурс (природата) или искането за върховенство на закона. Не-политически са онези събирания на хора, които искат нещо, което не надхвърля интересите на тях и техните семейства – повишаване на заплатите, например. Затова в началото на 2017 година в България странно прозвуча призивът на новосъздаваща се политическа партия – „Политизирайте се!“. Този призив беше отправен към граждани, които години наред вече бяха протестирали с искания за общото благо – т.е. вече се бяха политизирали, защото занимаването с общото благо е политическо занимание. Онова, което излъчилите призива всъщност имаха предвид е следното послание: „Вие, които вече се занимавате с политика – хайде да формирате политическа партия, така щото да можете, рано или късно, да стигнете до упражняването на държавната власт и да ползвате нейните лостове за обслужване на общото благо“. От същия порядък са неграмотни въпроси, задавани от журналисти към протестиращи граждани: „Не се ли страхувате, че вашият граждански протест може да бъде политизиран?“. Всяко гражданско поведение, обслужващо общото благо, е поведение политическо. След като, според Аристотел, държавата – това е съвкупността от нейните граждани, то тя, държавата, няма как да има друга цел, освен да работи за благото на всички свои граждани, а не – в интерес на една или друга група от тях. Оттук, много лесно можем да стигнем до заключения относно политиката в дадена държава, когато си зададем въпроса: Тази политика обслужва благото на всички свои граждани или – само на някои? Според отговора стигаме до определени нормативни съждения, като например – тази държава е от „правилен“ (работеща за всички) или от „неправилен“ (работеща за някои) вид. Подобен анализ и произтичащите от него съждения са, според Аристотел, самата същина на политическата наука, която той нарича „политика“. Ще рече: политическата наука не е прост хроникьор или класификатор на политическите процеси; тя има, от самото си начало, правото и задължението да отсъжда по оста „правилно-неправилно“. Точно това прави Аристотел в своята класификация на държавните устройства на шест основни вида – три „правилни“ и три „неправилни“. Правилни са устройствата, работещи за общото благо; неправилни – работещите за благото на отделни хора или групи. В крайна сметка, според Аристотел, не е толкова важно колко точно граждани упражняват властта – а за чие благо я упражняват. Така се ражда може би най-важната класификация в политическата наука. „Правилни“, според Аристотел, са следните три устройства: управлява един – но за общото благо („монархия“); управлява малка група – но за общото благо („аристокрация“); управлява мнозинството – но за общото благо („полития“). Съответно, неправилни са следните устройства: управлява един – за своето собствено благо – това е „тирания“; управлява група – за своето собствено благо – това е „олигархия“; управлява мнозинството – за своето собствено благо – това е „демокрация“. От пръв поглед се вижда, че докато значението на повечето от тези имена на държавни устройства са запазили значението си до днес, нещо се е случило с „демокрация“. За Аристотел това е неправилна форма на управление, нещо като „управление на тълпата“, потъпкващо всички малцинства и най-вече – богатите. За нас, днес, „демокрация“ е нещо добро – управление, вкоренено в народа като суверен и работещо в негов интерес. Това преобръщане на смисъла се случва някъде в средата на XIX в. (бащите – основатели на САЩ, например заклеймяват демокрацията и твърдят, че установяват не демократичен, а „републикански” режим). „Демокрация“ мигрира от „лошата“ към „добрата“ колонка на държавните устройства – нещо, което днес доста усложнява живота на всеки политолог. Добре, наричаме онова, което Аристотел е наричал „полития“ – „демокрация“. Как обаче наричаме онова, което Аристотел е имал предвид като „демокрация“ – т.е. управление на мнозинството бедни в свой интерес? Всякакви опити са правени, като „диктатура на тълпата“, „охлокрация“ и подобни; но дума-заместител продължава да не е измислена. Аристотел обръща особено внимание на следното. За да работи за общото благо на равните помежду си граждани, в основата на политическия процес трябва да бъде заложено онова, което днес наричаме „върховенство на закона“ – т.е. и най-слабият да може да осъди и най-силния в държавата. Само така се избягва върховенството на силата – т.е. управлението да е просто: силният налага волята си върху слабия. В момента, в който и най-силният е по-слаб от закона – само в този момент става възможно политическият процес да работи за общото благо. Въпросът как да се постигне общото благо през политическо действие, решения и законотворчество се превръща в централен за разбирането на термина политика в днешния му смисъл. В своя труд „Систематичен анализ на политическия живот“ (1965), Дейвид Ийстън надгражда това разбиране за политика. Той се фокусира върху факта, че количеството ресурси в едно общество е ограничено. За него смисълът на съществуването на политиката – причината защо "хората се отдават на политически активности“, се съдържа във факта, че различните групи или индивиди отправят искания, които не могат да бъдат изцяло задоволени. Развивайки тази си идея, Ийстън идентифицира нещо, което се превръща в една от може би най-широко приетите и използвани дефиниции за политика. Обяснявайки политическата система като процес на посрещане на искания, той определя политиката като "властово разпределение на ценности в обществото“. Тъй като не всички искания са задоволими в пълния им размер, политиката се превръща в „изкуството на компромиса“ (респективно – „на възможното“). Как обаче такива искания изобщо стигат до арената на политиката – там, където се вземат решенията за разпределението на ценности и ресурси? В Атинската полития решенията, както видяхме, са се взимали от гражданите, на техни общи събрания. Това е било възможно, тъй като гражданите са били малцинство от мъжкото население. Не всеки е заслужавал да бъде гражданин, а само онзи, който е имал капацитета да погледне отвъд своите и на домакинството си интереси, да схване общото благо и да желае да работи за него. В мащабите на Рим, подобни събирания са вече невъзможни, но решенията пак се вземат от гражданите – опосредствано, чрез представителство в Сената. След падането на Рим нещата драстично се променят. На мястото на политическата власт се връща господарската – властта между неравни. На практика всеки си има господар, който взема решенията вместо него и му ги спуска за изпълнение. Императорите издават разпореждания на кралете; те – на бароните си; те – на крепостните си мъже; те – на жените и децата си; те – на добитъка. Политическата власт угасва и заедно с нея – политиката, която остава да мъждука единствено в различните средновековни „парламенти“ – съветнически органи към коронованите глави. На изхода от Средновековието обаче се появяват общности, които не се вписват в така описаната пирамида на господство – университетите и градовете. И двете формирования разполагат с изрични „свободи“, дадени от Църквата и потвърдени от короната, които „свободи“ ги извеждат от подчинението на местния господар. Как се вземат тогава решенията вътре в университетите и градовете? Това се случва в рамките на „политическата власт“ – събиране между равни, нямащи господари, които след обсъждане решават какво да се прави и избират помежду си отговорници за правенето му. Така се раждат университетските колегии и общинските съвети. Още по-късно, с появата на мащабна средна класа, нямаща господари, „политическата власт“ рязко разширява своите владения и отново става доминираща, поне – в по-напредналите страни на Европа, както и в САЩ. Пишейки по времето на революцията в Англия, философът Томас Хобс категорично извежда като основен постулат равенството между хората. И стига до следното заключение. След като хората са равни помежду си, няма основание някои от тях да бъдат конституирани като господари на останалите. Всички са в равна степен господари на собствения си живот. Но – как в такъв случай да стане така, че все пак някой да издава разпореждания, а останалите да ги изпълняват? Без отношението „разпореждане-изпълнение“ няма как да се мине, защото инак, както пише Хобс, настъпва анархия, в която животът на всички е „беден, болезнен, невъзпитан и кратък“. Изводът на Хобс е следният – всеки е господар на себе си и следователно единствената воля, на която дължи подчинение е – своята си. За да се избегне хаосът, на някакъв етап хората се събират и решават да създадат държава, на която да прехвърлят правото да издава разпореждания в интерес на всички; и да поемат доброволно отговорността да изпълняват тези разпореждания. Това изпълнение е легитимно, тъй като в крайна сметка хората са създали държавата и подчинявайки се на нея, се подчиняват на себе си. Това договаряне, раждащо държавата, Хобс нарича „обществен договор“. Политическата власт е възродена и с нея – политиката. Впоследствие френският мислител Жан-Жак Русо и още един англичанин, Джон Лок, допълват концепцията на обществения договор. Днес, в общи линии, живеем в рамките на обществения договор, разработен от Лок, в рамките на който (за разлика от случая с Хобс и Русо, но точно както при Аристотел) имаме правото не само да отсъждаме, доколко властта се справя с общото благо, но и да я сменяме, ако се наложи – дори с бунт (прословутото „право на бунт“). В обществения договор намираме отговора на зададения по-горе въпрос: как различните интереси и искания в обществото стигат до арената на властта, която впоследствие търси балансите между тях? Така стигат – чрез надлежно излъчени от гражданите техни представители, които периодично напускат властта; за разлика от диктаторите, не се заседяват завинаги. През XX в., след като западните демокрации побеждават и в двете световни войни, в демократичната част на света се утвърждава т.нар. „либерална демокрация“ (в източната част на Европа експериментите с господарска власт, под формата на комунистически режими, продължават до 1989 – 1991 година). Либералната демокрация е „политическа власт“ (т.е. между равни), която обаче, за разлика от времето на Аристотел, изрично извежда като основна клетка на политическата общност – т.е. като носителя на права, свободи и приоритетен субект на правото – отделния гражданин, а не някаква човешка група, общност или колектив (етнос, нация или държава, например). Правата и свободите са на отделните хора, а не – на съставлявани от тях общности. В либералната демокрация всеки индивид може да осъди например държавата за уронване на неговото достойнство – но никоя държава не може да осъди никой индивид за същото по отношение на себе си. В края на XX в. и началото на XXI в. обаче основите на либералната демокрация се оказват подкопани. Причината: цели групи успяват да се измъкнат от равенството на всички граждани помежду им. Тези групи се конституират като отделни от либералната демокрация, привилегировани общностi. „Долу“, при хората с най-труден достъп до властта и обществените ресурси, се появява идеологията на „политика на идентичността“ (identity politics). Идеята е следната – макар в либералната демокрация всички индивиди да са абсолютно равни (по отношение на властта и правото) помежду си, все пак има цели групи, чиито членове са по-малко равни от останалите – малцинствени общности, наследници на особена дискриминация от миналото и подобни. Та, тези дискриминирани общности, бидейки един вид недокрай представени в конструкцията на либералната демокрация, започват да искат за себе си специални права – но не, както е редно в либералнат демокрация, в качеството им на индивиди, а в качеството им на общности (групи от индивиди). Там обаче, където имаме „политическа власт“, всяко специално право нарушава равенството и е, по същината си – привилегия, извисяваща отделна група над останалите граждани. Така се стига до т.нар. „мултикултурно общество“ като продукт на „политиката на идентичност“. В такова общество се признават привилегии за отделни, в миналото дискриминирани групи, в качеството им на групи; и те изпадат от равенството на либералната демокрация, вкл. от равенството пред закона. И се стига до положението, някоя пакистанска общност (бивши колонизирани) в Англия (бивши колонизатори) да урежда своите вътрешни отношения не по законите на английската демокрация, а по историческите си групови правила (т.е. на историческата си „идентичност“). Урежда се, например брак за 11-годишно момиче (в нарушение на английските закони, но според пакистанската традиция). Впоследствие нейният съпруг има правото да я бие – пак в нарушение на законите, но в съответствие с традицията на „идентичността“. Резултатът е, че гражданин (в случая – 11-годишната булка) на либералната демокрация се оказва изоставен, лишен от своите права и свободи като гражданин, от държавата, която го дава на концесия на груповата идентичност. Когато този процес стига до там, че в подобни затворени общности, намиращи се на територията на либерална демокрация, започват да се практикуват „убийства заради семейна чест“ (т.е. ако например 11-годишната булка избяга от биещия я съпруг и така „опозорява“ баща си) – в този момент тримата държавни ръководители на „мултикултурните“ страни Великобритания, Франция и Германия обявяват края на това състояние на нещата. По-сложно стои въпросът с излизането на цели групи от системата на либералната демокрация „горе“ – т.е. сред онези, които имат приоритетен достъп до власт и публични ресурси. Тук, в края на XX в. и началото на XXI в. се развиват два паралелни процеса – на „деполитизация“ на управлението и на „финансиализация“ на икономиката. Всяко управление, дори най-приличното, се изкушава да се откачи от прекия контрол на гражданите и да се превърне в олигархия – в затворена група, упражняваща властта в свой собствен интерес. Докато функционира „политическата власт“, това е доста трудно, тъй като управляващите са под постоянния контрол на гражданите. Към края на XX в. обаче ред управляващи в западния свят започват да развиват теория, според която „ерата на политиката“ е минала. Тъй като няма вече непреодолими конфликти в обществата, а и те произвеждат достатъчно ресурси за удовлетворяване на всички искания на различните групи граждани – то управлението е вече чисто техническа функция. Просто група експерти-технократи решават поредица от технически, а не – от политически въпроси. Така управлението е извадено от политиката и е сведено до простото технократско поддържане на баланс в разпределението на обществените ресурси. На гражданите се съобщава, че в това няма нищо лошо, тъй като техните права са защитени от съда, от една страна, и от справедливото функциониране на пазарните отношения – от друга. Ако от нещо или от някого не са доволни – няма нужда да се занимават с политика. Просто да отидат в съда. Този начин на мислене „откача“ управляващите от гражданите и прави първите неподотчетни на вторите. Оформя се отделна „политическата класа“ от „професионални“ политици, които все по-малко се отъждествяват с гражданите. Още в първите години на XXI в. мислители, като историка Пол Джонсън и консервативния философ Роджър Скрутън, бият тревога, че появата на „професионални“ политици заплашва самото съществуване на полиса и оттам – на политиката, че и на гражданите (т.е. на хората в качеството им на равни помежду си индивиди). Джонсън и Скрутън се оказват прави, защото поразиите не закъсняват. Първата е, че „професионалните“ политици се отъждествяват с интересите и целите на държавата, без особено да се консултират с гражданите. Втората (неминуема, имайки предвид човешката природа) – политическият елит постепенно се превръща в олигархия, в която гражданите не се чувстват представени; и от която се чувстват изолирани. Джон Лок би се удивил на подобно политическо късогледство, от страна на „политическата класа“: Не е ли кристално ясно, би попитал той, че ако гражданите не се чувстват представени от управлението, то те ще се разгневят и ще се изправят срещу него, вкл. реализирайки правото си на бунт? В края на първото десетилетие на XXI в. този зреещ бунт е взривен от резултатите от втория процес, течащ по върховете: на „финансиализация“ на икономиката. И тук иде реч за това, елитна група (т.е. с приоритетен достъп до власт и ресурси) да се измъкне от ограниченията на либералната демокрация, осигурявайки си поредица от специални привилегии. В средата на 1990-те години в икономиките, първо на САЩ и Великобритания, а сетне – в ЕС рязко се преобръща съществуващото преди това структуриране на стопанската дейност. Преди, финансовата система е схващана – и действа – като помощен механизъм на реалната икономика, която произвежда стоки, услуги и стойност. След средата на 90-те години, нещата се обръщат надолу с главата: финансовият сектор успява да се конституира като господар на реалната икономика. Настроението на „финансовите пазари“ става по-важно, за държавната политика, от настроението на някой инвеститор в производството на хладилници, например. Както в случая с политическия елит, финансовият внушава на гражданите една нова идеология: „Престанете да бъдете граждани, това е вече демоде. Мислете за себе си като за потребители, вземайте кредити и потребявайте. Ако нещо се обърка – има си съд...“ С много по-бързи темпове от „политическата класа“, финансовата система се отвързва от контрола на либералната демокрация и конституира себе си като отделна от нея олигархия, ползваща ресурсите на обществото (спестяванията на гражданите) в свой интерес. Поставени са началото на огромна – в световен мащаб – финансова пирамида, която рухва през 2008 година, произвеждайки най-голямата икономическа депресия след 1929 година и най-дълбоката дългова криза изобщо в историята. Неминуемият граждански бунт взема различни форми на „Окупирай!“, както и трескавото търсене на нов тип политическо представителство. В някаква степен то е реализирано в поемането на властта от хора като френския президент Емануел Макрон, който решително отказва да се идентифицира със съществуващите политически елити, партии и идеологии (в България, засега остава неуспешен опитът на партия „Да, България“ да стори същото). Тъмната страна на това търсене на нова политика е склонността на разярени, но дезориентирани хора, да се втурват по посоката на авторитарни и диктаторски модели на управление – вместо да работят за възстановяване на „политическата власт“, да търсят спасение в някакъв вариант на „господарска власт“. Непрестанната поява на групи хора, искащи (или просто вземащи) за себе си специални привилегии, вкарва либералната демокрация в невиждана криза. Тази криза поражда поне две следствия, които са смъртоносни за политиката: грубиянщината и неглижирането на истината, заместена от „алтернативни факти“ и конспиративни теории; както и популистки движения, оспорващи либералната демокрация и предлагащи авторитарни алтернативи. Грубиянщината, както видяхме в началото, подкопава самата идея за равенство между гражданите – т.е. основата на политиката. Неглижирането на истината, на свой ред, прави безсмислен всеки обществен дебат относно общото благо. А конспиративните теории внушават безпомощност: какво може да направи отделният гражданин срещу всемогъщите масони / илюминати / рептили? Популистките движения, виреещи върху всичко това, просто доразвиват идеята, че не е нужно да си гражданин. Просто си конституираш някакъв господар, който да ти казва, какво да правиш. Живеем във времена, трудни за политиката. Изходите са два и само два: или установяването на господарска власт, казваща на „потребителите“, какво да правят; или възстановяването на съзнанието за граждани и като резултат от това – възстановяване на „политическата власт“, на властта между равни. Това, от самото му начало, е основната диалектика на държавното управление: господарска или политическа власт? Господство или политика? За наше щастие, още от времето на Аристотел в европейската цивилизация идеята за политическата власт е вградена по-силно, отколкото идеята за господарската власт. Защото, според Аристотел, всяко създание се стреми към своя завършен образ, което означава – отделяне, самоосъзнаване и самостоятелност на решенията: максимално независим живот. Човекът, бидейки най-висшето създание, е снабден и с най-силния заряд да следва тази цел – независим живот. А най-висшето човешко творение, държавата, е и най-могъщият инструмент на човеците за изграждането на условията за воденето на независим живот. Независимият живот – това е тайната на европейската цивилизация, нейната основна и базисна политическа идея. Фокусирането отново върху постигането на независим живот – това е и решението на сегашната криза на политиката. Или: това е решението, което единствено може да осигури по-нататъшното съществуване на цивилизацията, която единствено дава на хората, според Уинстън Чърчил, „мир, сигурност, култура и удобство на живота“.