Тотемен стълб

Японците не ключат къщите си — те колкото и да ги ключат, ако рекат да се крадат, не е никакъв проблем и за най-начинаещия джебчия26 да пресегне в съседната къщичка и да побара там, каквото му трябва. По-нататък ще се опитаме да осмислим този факт — сега само го отбелязахме като третото японско чудо, в което, уви — докато седях още на летището, далеч не бях убеден… Затова внимателно забутах количката до едно меко канапе — луксозно и продълговато, от двете му страни имаше седалки, видях едно свободно място, седнах, поех си въздух, а багажа сложих до канапето. И телевизор да гледам, и багажеца си. Верен, до смърт верен на нашенското — ръка да може да пипне, око да гледа… Нямали били отделните народи национален характер? Сега съм сам със себе си и най-вече сам в Япония цели три, а най-вероятно — четири часа. Хайде, стига си се потил под мишниците — кажи й добър ден на тая държава, поклони й се и ти като японец, вади тефтера и пиши… Седнал съм на канапето, ала не бързам да втренча око в бейзбола, който предават по телевизията. И тук, и навред бейзболът е един и същ. Поне за мене… и време за него има. Мислено ставам и чупя кръст в поклон… Един поклон, после друг — по-висок, още един — трети сторям. Хайде, стига толкова. Ние сме горди хора и се покланяме само пред началството. Добър ден, Япония! Бъди добра с мен и аз ще ти отвърна с добро… Кой знае — сигурно си мисли Японията. Колко такива като тебе, че и къде по-горе от тебе дойдат, пооцъклят се, поахкат над моето чудо, поядат с клечки, полюбят японски момичета, попият саке — па като си идат, разбралинеразбрали Япония, видели невидели магията на японското чудо, пишат. И каквото са разбрали, и каквото не са… Той и французинът Жул… тъй дойде, кротък, любезен, па като се върна и написа „Вятърът над пиниите“, какво каза вътре: такива сме били ние, японците, онакива сме били, за смях се опита да ни направи по цял свят. Ами още колко други — дойдат, минат през някой и друг магазин по „Гинзата“, стиснат две-три вечери клечките, изцапат панталоните си в някой и друг ресторант, па като се върнат — хайде и те опознали Япония, и те книга пишат… Аз съм голяма работа — казва ми Япония, — едра ябълка. Или, като ме захапеш, ме яж, или изобщо не ме лигави… Не зная как ще се споразумеем с Япония и с нейното високо самочувствие и какво ще излезе от него, че е такава чак страшна27 ябълка. Засега ще замълча, ще запомня това нейно предупреждение и ще заема свободното място на мекото канапе срещу телевизора. Летището е голямо и лъскаво, откъдето го погледнеш. Но да речеш, че по нещо кой знае какво се отличава от големите и наймодерни европейски летища — ще се излъжеш. Зад гърба ми има тричетири барчета за кафе, чай и закуски, за бира и безалкохолни напитки. Каня се да ида след малко дотам, за да видя цените. На една държава като не й знаеш цените, нищо не й знаеш… Пък и чувството за несигурност ще ме преследва, докато не разбера колко сандвича мога да си купя с дневните, които са ми отпуснати. Вярвам, и с вас се е случвало. После, ако мога, да речем, да купя три сандвича — за закуска, обед и вечер, като отделя и за едно кафе, да видя колко ще ми останат за туй-онуй, дето ще трябва да го пренеса в София. Япония е това, кой знае какви чудеса има за купуване… Един път се идва тука. Я повториш, я не… Все, мисля си, ще трябва да купя нещо такова, че като ме удари пенсията, да отворя стария килер, да извадя туй, дето ще го купя сега от Япония, и да кажа: „Абе, старче, ти ли си бил този, който е ходил в оная далечна държава, или друг?“ Няма да е друг, защото този японски спомен ще ме стопля и ще ми връща куража, че и аз съм одраскал с нокът кората на тая чудна земя…