Японски покрив

От предишната страница. Не преувеличавам с нито една дума — такова беше тогава чувството ми и не искам да се правя на по? бабаит и по? герой, отколкото бях… Чаках и оглеждах хората, които поемаха багажите си и бързо тръгваха по своите пътища. До мене чакаше японец. Странен японец, облечен в ловен костюм, от тия, дето генерал Русков ги раздава на делегатите на конгреса на Ловно-рибарския съюз. Само че да прощава генералът, още бая време ще трябва да мине, докато неговите костюми се изравнят по качество и табиетлък с това тънко кожено и такъмлия сетре, с което бе облечен японецът. Отнякъде, като да се спусна от покрива, до него застана японка. Първата срещната японка. Облечена е15 като стюардеса. С черна коса, синя блузка, с черно костюмче отгоре й. С червени, малки устни, с черни очи и с великолепна кожа, ако тая дума някому нещо говори. Колегата ловец е вече чичка. И това ловджийско сетре, разбира се, добре му стои, но ако рече да тури едни джинси, както някои чичковци у нас правят, за да ударят ужким едно шконто на календарите, които са скъсали, ще развали за две минути работата. С този кожен силяхлък, пълен с джобове и разни каишки и окачалки по него — за патрони, за дивеч, за ножове и за какво ли още не, с тази издокарана шапка, също ловна, човекът е колкото екстравагантен, толкова и елегантен. Гледах му такъмите и едва се сдържах да не зацъкам с език, когато забелязах, че държи малък пакет. Не зная кога и откъде се появи в ръцете му. Той го разтвори и подаде на момичето гривна. Хубава, от слонова кост, с позлатени ребра. Бялото и жълтото се събраха върху мургавата кожа на ръката. Никак не беше лош вкусът на този японец. Момичето направи крачка назад и се поклони. Старият японец отвърна. Момичето повтори поклона си ниско-ниско, от кръста взе да го захваща чак и да успоредява хубавата си глава със земята. Японецът пак отвърна, ала не чак толкова ниско. Нов поклон на момичето — малко по-висок, също малко по-висок е и поклонът на японеца. Като махала, които забавят движенията си, така полека-лека взеха да затихват и поклоните им. Пръв спря ловецът, последва нов поклон на момичето, нещо като кимване с глава и усмивка на най-висша преданост и благодарност ослепи очите му. Със същата избистрена и достолепна усмивка отвръща мъжката страна. Присъствувах на една възхитителна среща между мъжкото достолепие и изумителната прелест на женското покорство. Мисля, че вече мога да кажа „Здравей, Япония!“. Даже си го казвам наум, плахо, но добронамерено, а очите ми все търсят елегантния, вече немлад мъж и красивата японка. Те свършиха, каквото беше потребно. Тръгнаха — най-напред мъжът, след него — момичето. Друг японец натовари на количка багажа им. Изгубиха се в множеството, което чакаше навътре в салона. Какви бяха тия хора — баща и дъщеря ли, свекър и снаха ли, богат старец и любовницата му ли? Никога няма да узная. Това беше първата от тайните, с които ме посрещна Япония… Държа найлоновия плик в ръка, между краката си съм закрепил куфара, откъде да зная дали докато стоя такъв далдисан, някой няма да16 посегне с ръка и багажецът ми да олекне… Какво толкова ще им вярвам на японците, още повече, доста нещо съм прочел за тяхното притворство, за маската им, за това, че едно приказват, а друго мислят… Ето я най-после моята мила картонена кутийка, още пооръфана, още по? са се впили в омекналия картон нашенските кълчища, иде по кривото на барабана към мен. Хващам я, както се хваща ръката на скъп човек и я слагам до куфара. Продължението на тази история, ще намерите на следващата страница.